Светлината, която изгубихме

LXVII

ПОНЯКОГА МИ СЕ СТРУВАШЕ, ЧЕ 2013-А Е ГОДИНАТА на изгубените илюзии. Изглежда, непрекъснато разочаровах Дарън със своите решения. А той ме разочароваше с реакцията си на тези решения. И с очакванията си. Все за дребни неща ставаше дума — Вайълет тръгна в първи клас в ново училище и според него сутрин аз трябваше да ходя по-късно на работа, за да я водя вместо Мария. Поканиха ме да говоря на една конференция в Лос Анджелис, а той настоя да откажа, защото трябваше да отсъствам шест дни, което според него било прекалено дълго време за децата да останат без майка. Все опитваше да ме превърне във въображаемата жена от неговия абсурден списък. Само дето той не беше моят Пигмалион. Нито аз неговата Галатея.[46]

Вярно, не съм съвсем справедлива. Двамата с него сме имали и хубави моменти. Като ония две седмици през август в красивата къща в Ийст Хамптън. Поканихме Ванеса, Джей и тризнаците да дойдат за седмица. Децата си изкараха чудесно — плуваха в басейна, строяха пясъчни замъци, копаеха дълбоки дупки на плажа, в които после се заравяха. Ние с Дарън също се чувствахме по-добре там — без служебните ангажименти, които да ни пречат.

През септември заведохме Вайълет и Лиъм на техния първи мач на „Янките"[47]. Остин Ромини се подписа върху топките на децата и те после говориха за това седмици наред. За първи път бяхме домакини в Деня на благодарността — поканихме цялото семейство на Дарън заедно с моето и всички се спогаждаха прекрасно. Като теглим чертата, двамата бяхме добре, не и страхотно обаче.

Сигурно заради това, щом видях на телефона на Дарън да излиза женско име — Линда — веднага реших, че става дума за любовна афера. Случи се в седмицата между Коледа и Нова година, когато и двамата не бяхме на работа.

Начинът, по който хората интерпретират дадена ситуация, говори много повече за тях, отколкото за ситуацията. Същото стана и на срещата по случай пет години от дипломирането — щом видях ръката на оная жена върху рамото ти, реших, че ти е гадже, или че най-малкото се каниш да преспиш с нея вечерта. Ние виждаме всичко през филтъра на собствените си желания и разкаяния, надежди и страхове.

Като видях изписаноЛинда —без никаква фамилия — по тялото ми преминаха едновременно топли и студени вълни. Никога не бях допускала, че Дарън ще ми изневери. Изглеждаше ми толкова стабилен, така непоклатим, толкова верен. Затова се заех да докажа сама на себе си, че не може да е истина. Напрегнах паметта си за всички възможни Линди — колежка, състудентка, позната от фитнеса — но нищо не изскочи. После се разрових из профила му във фейсбук. Открих само две — братовчедката, която живееше в Ню Мексико, и жената на негов състудент от Филаделфия. Поех си дълбоко въздух — трябваше да е една от тях. Въпреки това реших да не бързам да го обвинявам, макар името в списъка му с контакти да изглеждаше умишлено оставено без фамилия, сякаш крие нещо.

— Напоследък говорил ли си с братовчедите? — попитах, уж между другото, докато вечеряхме спагети със сирене и пилешки късчета заедно с децата. По незнайни причини Лиъм предпочиташе месото нарязано на кубчета, така че това по подразбиране стана задължително на трапезата вкъщи. Лиъм си беше мъдър по природа и толкова напомняше брат ми.

Дарън поклати глава.

— Но непременно трябва да им се обадя и да им пожелая щастлива Нова година.

— Да — казах. — Аз също.

Явно не беше братовчедката Линда.

— Какво ще кажеш тая седмица да отскочим до Филаделфия с децата? — продължих. — Поддържаш ли връзка с някого от твоите състуденти там? Не сме ги виждали от доста време.

Дарън сви рамене.

— Пътуването е дълго, а и не съм се чувал с никого от тях още от сватбата на Джош миналата пролет. Дали пък не сме стигнали етап, на който сменяш старите приятели с нови?

Отпих глътка мерло — бях наляла и на двама ни, въпреки че това вино не вървеше със спагети, сирене и пилешко. Никога не съм харесвала бяло вино през зимата.

— Какво имаш предвид?

Лиъм градеше пирамида от парченцата пилешко в чинията си. Вайълет засмукваше спагетите една по една.

— Ами, това, че прекарваме повече време със съседи от квартала, чиито деца са на възрастта на нашите. Даже не помня кога за последно се видяхме с Кейт, Том и момичетата, а те живеят само на час път в Уестчестър. Дали да не организираме нещо тая седмица?

— Добра идея — казах. — Ще й звънна.

— На леля Кейти ли? — обади се Вайълет. — Тя дали ще донесе карнавални костюми за нас, трите, с Виктория и Саманта?

Саманта беше година и половина по-малка от Вайълет, а Виктория шест месеца по-голяма, но явно разликата във възрастта вече не се усещаше, откакто момичетата попораснаха.

— Според мен е много вероятно — отвърнах. Вайълет кимна и отново се зае със спагетите.

Аз обаче не се отказвах да открия коя е тая Линда.

Две седмици по-късно Дарън отиде на фитнес и остави телефона си у дома. Цели петнайсет минути не откъснах поглед от него, докато накрая реших веднъж завинаги да разбера коя е Линда. Въведох пин кода — датата на сватбата ни — но неговият айфон избръмча и отказа да се отключи. Отново ме обляха студени и горещи вълни едновременно, също като видях за първи път името Линда. Пробвах с рождения ден на

Вайълет, после с този на Лиъм. След това с рождения ден на Дарън. Накрая с моя. Никакъв резултат. Знаех отлично, че ако пробвам за шести път с погрешен пин, телефонът ще блокира. Така или иначе нямах идея за друг пин код. Рожденият ден на Линда? Върнах телефона обратно на масичката за кафе, където го бях намерила.

Замислих се дали да не разкажа на Кейт за моите подозрения, но веднага се почувствах като същински идиот. Не разполагах с никакви сериозни доказателства. Пък и те с Том си имаха достатъчно свои проблеми. На Кейт изобщо не й беше до моите тревоги. Нямах достатъчно основания да споделя с Кейт, но ме беше страх и да попитам Дарън защо е сменил пин кода на телефона си. И коя е тази Линда. Защо е без фамилия? Разбереше ли се веднъж, че ми изневерява, нямаше да има връщане назад — идваха болката от предателството, кавгите, сълзите. Направо тръпки ме побиваха при мисълта да премина през всичко това и как то би се отразило на децата, на мен, на живота ни. По-лесно ми беше да се преструвам, че всичко е наред.

Следващите няколко месеца бях непрекъснато нащрек, с наострени уши — три-четири пъти засякох Дарън да говори по телефона на връщане от работа, докато върви по коридора към нашия апартамент, но да затваря точно преди да влезе вкъщи. Дали говореше с Линда?

Две съботи през март работи извънредно. Линда?

Замина на голф уикенд с приятели от офиса. Или не?

През тия шест месеца сън не ме хващаше. Лежах в леглото до Дарън и се питах как може да спи толкова дълбоко, щом таи такава ужасяваща тайна, щом ми изневерява. Не можех да избия от главата си представата как той е в прегръдките на друга жена. Веднъж си я представях блондинка, друг път червенокоса, понякога като своя по-млада версия. Независимо как я виждах обаче, чувството беше ужасно. Започнах да се храня по-малко. И да пия повече. Непрекъснато се питах защо се е отказал от нас. Какво е довело до това.

Понякога ми се искаше да го нараня също толкова болезнено, колкото той нарани мен — физически, емоционално, всякак, за да му покажа какво причинява на жената, на която се е врекъл да я обича чак до смъртта. Понякога ми се искаше просто да ми каже, че съжалява, че ще зареже онази, че още ме обича и ще ме обича вечно; понякога си мислех, че ще е достатъчно да му простя. Сърцето ми заприлича на йо-йо, или по-скоро на топче за пинг-понг, което отскача от единия край на масата в другия. Но по-силно от всички тия чувства беше усещането, че съм се провалила по някакъв начин. Не съм била достатъчно мила или достатъчно умна, или достатъчно добра съпруга. И че вината за неговото поведение е в мен. Мисълта за собствения ми провал ме парализираше.

Мисля, точно заради това не споделих с никого, наистина. Кажех ли го веднъж на глас, то вече ставаше истина. Бракът ни беше провал. Ние се бяхме провалили. Аз се бях провалила.

Двамата с Дарън вече не правехме секс така често, като преди — само веднъж-два пъти месечно. Това се превърна в норма след раждането на Лиъм. Не че изобщо ми пукаше дали пак ще забременея. Независимо от шока при появата на Линда в телефона на Дарън обаче, това доведе до един парадокс — колкото и да не ми се щеше дори да го докосна, нямах намерение да му давам повод да търси утеха в чужди прегръдки. Една нощ, след като месеци наред се бях спускала по спиралата на своите терзания, лежах втренчена в тавана, самоизмъчвайки се с въображаеми картини как Дарън вдига ципа на друга жена, оправя й якичката, обува й обувките; накрая се пресегнах и пъхнах ръка под ластика на боксерките му. Той вече спеше.

— Не сега — промърмори сънено и се претърколи по-далече от мен.

Все едно получих ритник в гърдите. Неговият отказ ме нарани чисто физически. Как може да желае някаква непозната, а мен — не?!

Отново прехвърлих през ума си всичко, което беше направил или казал, болката и недоверието растяха, но нищо не му казах. Нарастващото ми убеждение, че Дарън изневерява, си имаше и добрата страна — когато потънех за кратко в неспокоен сън и те сънувах, вече не изпитвах никаква вина.

Оная пролет все по-често започнах да влизам в твоя профил във фейсбук. Лайквах повечето от снимките ти. Даже написах коментар към една статия, която беше постнал. Забеляза ли? Запита ли се защо?