Светлината, която изгубихме

XLV

НЯКОЛКО СЕДМИЦИ СЛЕД ВРЪЩАНЕТО НИ ОТ ПАРИЖ Дарън отиде в Монреал за ергенското парти на приятеля си Арджит, а Джей ми звънна с предложение да прекараме заедно петък вечерта.

— Лу? — започна той, веднага щом вдигнах. — Има ли някакъв шанс да се освободиш в неделя?

Решила бях да се възползвам от отсъствието на Дарън, за да си организираме с Алексис пиянски съботен брънч, следобеда да отида с Кейт в Метрополитън мюзиъм и накрая да вечерям с Джулия в корейския квартал, където щяхме собственоръчно да си опечем шишчета, докато тя ми разказва за поредицата си любовни срещи на сляпо. За неделята обаче нямах никакви планове. Щеше ми се да я прекарам вкъщи, сгушена на дивана, в компанията само на Ани. Исках да ям пълнозърнести кръгчета „Чириос" направо от кутията, което според Дарън беше примитивно; да гледам повторението на „Бевърли Хилс, 90210" и да се размотавам по пижама поне до два следобед.

Въздъхнах.

— Свободна съм. Какво има? — попитах.

Представих си как Джей почесва наболата си брада в другия край на линията.

— Ами… тогава ще ми направиш ли една огромна услуга? Джей не беше от хората, които искат услуги. Почти никога не се случваше. И самият факт, че сега го правеше, леко ме напрегна.

— На теб, Джей? — казах. — Разбира се. За какво става дума?

— Ще дойдеш ли в лабораторията за Деня на семейството? Ванеса също ще дойде, естествено, но. ще има много деца. Ние всъщност не сме говорили с теб — с Ванеса работим по въпроса. Повече от година. Мисля, че ще й бъде по-леко, ако и ти си с нас. Е, идваш ли?

Ето това му харесвам на брат ми: когато най-после се реши да поиска услуга, тя не беше за него самия. Молеше заради Ванеса.

— Разбира се — отвърнах.

Така че отидох в Ню Джърси и посветих целия неделен следобед на обиколка из лабораторията, където Джей и останалите изследователи демонстрираха разни научни експерименти пред децата. Ясно беше, че Денят на семейството всъщност тук е Ден на децата, замислен вероятно да ги спечели за науката и да им даде шанс да видят работното място на своите родители, което обикновено е непристъпна територия. Не мога да кажа със сигурност дали това беше истинската цел, но като отидох, веднага проумях колко мъчително би било за жена, която се опитва да забременее, да го изтърпи сама.

Нямах представа дали Ванеса знае, че съм посветена в проблема, затова изобщо не отворих дума за деца пред нея. Но докато двете стояхме най-отзад в групата дечурлига от началното училище, захласнати в реакцията часовник — любимата на Джей, при която бистра смес първо става оранжева, после черна — Ванеса се обърна към мен.

— Престанах да се разхождам в парка — каза. Погледнах я.

— Наистина? — попитах. Тя кимна.

— Мъчително ми е да гледам детските колички и площадките за игра.

— Представям си какво ти е — казах, докато от групата пред нас се изтръгна едно „оооо", когато сместа стана оранжева. — Ходи ли на лекар?

— Преди няколко седмици — отвърна тя, втренчена в химичната реакция, вместо да ме погледне. — В момента съм на медикаменти. Така че да се надяваме.

Хвърлих й бегъл поглед.

— Убедена съм, че ще се получи — казах. — Няма нищо лошо да ти се окаже малко помощ. Много жени са минали през тази процедура и са забременели.

Сместа от реакцията стана черна и Ванеса най-накрая обърна очи към мен.

— Знам — каза. — Просто не съм си представяла, че мога да съм една от тях.

После се извини, че отива до тоалетната, а аз се приближих към масата за следващия експеримент — имаше вид на нещо, което може да направиш и в домашни условия: бутилки с кислородна вода, препарат за миене на съдове и мая. Джей не ми го беше демонстрирал, затова не бях съвсем сигурна какво ще се получи, когато всичко това се смеси. Зяпах съставките, опитвайки се да си представя крайния резултат.

— Пяна — каза някакъв глас.

Обърнах се и видях един от колегите на Джей до мен. Досега не го бях срещала, но той носеше лабораторна престилка и табелка с името.Д-р Кристофър Морган. Висок, също като теб, с къдрава коса, като твоята, но с това приликите свършваха. Имаше тъмни очи, тъмна коса и широк нос, който идеално пасваше на квадратната челюст.

— Привет — казах. — Аз съм Луси Картър, сестрата на Джейсън.

Той ме измери с присвити очи.

— Личи си — каза. — По веждите. — После се усмихна. — Не го казвай на брат си, но повече отиват на момиче. Между другото, аз съм Крис.

Разсмях се.

— Няма да му казвам — отвърнах. — Приятно ми е да се запознаем.

Крис мина от другата страна на масата и взе да затяга капачката на бутилка кислородна вода.

— Явно никой не се интересува от моя експеримент. Мислех, че ще е яко да покажа на малчуганите нещо, което могат да направят у дома, но те, изглежда, предпочитат опитите без кухненски продукти. Май не съм много наясно с децата.

Изглеждаше на моята възраст. Най-много година по-голям. Предположих, че вероятно няма деца — нито племенници и племеннички.

— На мен ми е интересно — казах. — Любопитна съм да видя тая пяна.

Той ме погледна.

— Наистина ли? — попита. — Честно?

— Определено — отговорих. Но още докато го казвах, се запитах дали всъщност не флиртувам с него. Или двамата просто си приказвахме? Диамантът на безименния ми пръст внезапно натежа.

— Е, щом е така — каза Крис, развъртайки отново капачката. — Веднага ще получите малко пяна.

Докато наливаше съставките в стъкленицата, Крис взе да ме разпитва: къде живея, какво работя, как съм се озовала в Ню Джърси точно на този ден. Забелязах, че в отговорите си нито веднъж не споменах Дарън. Знаех, че това не е добре.

— И аз често ходя до Ню Йорк — каза той. — Може следващия път да се видим на питие.

— Ами, аз… — започнах. После просто вдигнах лявата си ръка. — Съжалявам, но съм сгодена.

— О! — възкликна той. — О, извинявай. Нямах намерение…

— Не, не — побързах да го прекъсна. — Честно казано, вината е само моя — аз ти създадох погрешно впечатление.

Крис отново погледна ръката ми, след това насочи вниманието си към съставките пред себе си.

— Искаш ли да добавя още малко мая? — попита.

Усмихнах се, той добави и се получи пяна. По-късно, докато карах зад колата на Ванеса и Джей към тях, все се питах какво би станало, ако не бях сгодена. Дали щях да дам на Крис телефонния си номер? Дали двамата щяхме да се видим на по питие? Дали щях да усетя нещо ново и вълшебно в целувката му?

Дарън се появи в живота ми много скоро след теб и това ме накара да забравя, че на света има и други мъже. Огромно количество мъже. Мислите ми се върнаха към нашия разговор с Кейт за Лиз и нейните огнени метафори. Ами, ако твърде прибързано бях отрязала всички останали възможности? Дали не трябваше да потърся някоя клада или фойерверк, или както там ги наричаше Лиз?

Но като се прибрах, Дарън вече ме чакаше с подаръци от Монреал, двамата си приготвихме спагети „Карбонара", разходихме Ани, смяхме се на безумията, които момчетата бяха сътворили на ергенското парти, и аз си помислих: „Ето това е. Това е, което искам". Но все пак понякога се сещам за оня ден в лабораторията и се питам дали тогава стомахът не ми подсказа нещо, което нито разумът, нито сърцето искаха да признаят. И дали двамата с теб щяхме да сме тук сега, ако го бях послушала?