Светлината, която изгубихме

LIV

ОНЯ СЕПТЕМВРИ ПОСТВАЙЪЛЕТСКАТА МЪГЛА все още ме държеше, но животът лека-полека започна да влиза в обичайния си ритъм. Тя най-накрая започна да спи по цяла нощ, а последната седмица на август прекарахме семейно в къща под наем на плажа в Уестхямптън. Вайълет обожаваше басейна, затова я мажехме със слънцезащитен крем, слагахме я в една малка вътрешна гума, към която имаше прикачен сенник да я пази от слънцето, и я оставяхме да се плацика наоколо като някоя малка шамандура, докато ние с Дарън плуваме. Приличаше на малко късче от рая.

— На теб май ти харесва тук — каза веднъж Дарън, докато Вайълет още се въртеше и пляскаше във водата, а ние с него седяхме на стълбите откъм плитката страна на басейна с две чаши студено шардоне.

— На теб май също ти харесва — отвърнах, скланяйки глава на рамото му.

— Така е — каза. — Трябва да си купим къща.

— Може би някой ден — отвърнах. — Засега обаче наем за по седмица-две всяко лято ми се вижда идеалният вариант.

Той кимна.

— Някой ден. Това го има в моя списък на живота, помниш ли?

Не го помнех.

— Разбира се — отвърнах. — Но се боя, че напоследък и двамата позанемарихме списъка на живота.

Той поклати глава.

— Не, не сме — каза. — Тази година станахме родители. Това го имаше включено в списъка и на двамата.

Разсмях се.

— Правилно — съгласих се. — Вземам си думите назад. Страхотно се справяме със списъците на живота.

— Така си е — отговори той и ме целуна, а Вайълет оплиска и двама ни с вода.

Ето за това си мислех оная сутрин в метрото — за седмицата в Уестхямптън, за басейна и колко релаксиращо беше прекарването ни там. После вдигнах очи. Мъжът насреща държеше „Ню Йорк таймс". Заглавието на страницата гласеше: „Вадят още тела изпод развалините на хотел в Пакистан". Веднага се сетих за теб. Дали беше в Пакистан? Последно видях, че си в Багдад, но дали не се беше преместил? Дали не отразяваше поредното събитие в Исламабад? Възможно ли е да си отседнал в същия хотел?

Едва успявах да си поема дъх, докато стигна в офиса, влязох във фейсбук и видях статията на „Асошиейтед прес" за хотела, която беше постнал. Познаваше загиналите при експлозията, но ти не беше пострадал. Все още се намираше в Ирак.

„Благодаря ти, Господи!", прошепнах. После скролнах страницата ти надолу, любопитна да видя върху какво работиш в момента. Пред очите ми попадна иконка на разбито сърце. Двамата с Алина бяхте скъсали. Запитах се какво ли е станало и, честна дума, почувствах се зле. Исках да бъдеш щастлив. Хрумна ми да се свържа с теб, но после се отказах.

Денят мина, после седмицата, месецът, но ти постоянно беше в мислите ми — за първи път от раждането на Вайълет насам. Следях за твоите фотографии. Питах се дали скоро няма пак да отскочиш до Ню Йорк и ако го направиш, дали ще ми се обадиш.