Светлината, която изгубихме

XIV

МАЛКО СЛЕД КАТО ЗАЖИВЯХМЕ ПОД ЕДИН ПОКРИВ, ти се записа на курс по фотография. Там ви учеха да улавяте в обектива различни чувства и светоусещания. Веднъж задачата ти беше да уловиш красотата — там те биваше, няма спор; на другата седмица — да уловиш скръбта. Щастието, разложението и възраждането също присъстваха като теми. Не помня точно в какъв ред, но си спомням как скиташе из Манхатън с фотоапарата, сгушен в шала и шапката. Понякога идвах заедно с теб, вдигнала ципа на палтото чак до брадичката и нахлупила най-топлите си ушанки. Много от курсовите ти работи бяха мои снимки — като оная, където ме беше издебнал как спя с пръснати по бялата възглавница тъмни кичури коса. Май беше на тема покой, така мисля. Все още я пазя — увита в кафява хартия и пъхната в кутия под леглото ми. Сърце не ми даде да я оставя, когато се пренесох при Дарън. Не се разделих с нея даже когато двамата с него се оженихме. Може би е време най-после да я извадя на бял свят и да си я окача в офиса. Дали това би ти харесало?

Онзи път задачата ти беше да пресъздадеш болката.

— Знам къде трябва да отидем — каза събота сутринта, докато проверяваше дали батерията на фотоапарата е заредена. — На Кота нула[11].

Поклатих глава, докато преглъщах последната хапка от гофретата. Майка ти беше изпратила гофретник, помниш ли? Покупката била чиста приумица — видяла го на гаражна разпродажба, но ние решихме да го използваме възможно най-често. Пазиш ли го още? И ти ли като мен си имаш реликви, които да ти напомнят за живота ни заедно? Или пък го надрасна, докато пътуваше по света, захвърляйки спомените си на боклука заедно с празните кибритени кутии и картонените чаши за кафе? Аз продължавам да се сещам за тоя гофретник. Хубав гофретник беше.

— Ти върви — казах. — Но без мен.

— Става дума за болката — натърти. — Моята курсова задача. Тръснах глава, чегъртайки с вилицата по чинията, за да уловя и последната капчица сироп.

— Твоята курсова задача, не моята — отвърнах.

— Не те разбирам — каза. — Защо не искаш да дойдеш?

Потръпнах.

— Просто… нямам нужда да го виждам.

— Трябва да го видиш! Ние трябва да помним — хората, които загинаха, и близките им, които оставиха след себе си; трябва да помним причините това да се случи. Всичко. Не можем да забравим.

— Не ми трябва да гледам останките, за да си го спомня — отвърнах. — Онзи ден ще остане завинаги част от мен. Завинаги.

— Тогава отдай почит на паметта им — възрази ти. — Все едно отиваш на гробищата.

Оставих вилицата.

— Наистина ли смяташ, че единственият начин да отдадеш почит на някого — или нещо — е да посетиш мястото на събитието? Мястото на погребението? Едва ли това си имал предвид.

Ти вече беше разстроен, но се стараеше да не го показваш.

— Не — отвърна. — Нямах това предвид. Но, имам чувството, че не правим достатъчно, за да го помним. И да разберем.

Прехапах устни.

— Ние? — повторих.

— Всички ние — отвърна ти. Ръцете ти бяха свити в юмруци, палците се впиваха в пръстите. — Как може хората да продължават да си живеят така нормално, когато Америка е във война с Ирак?! Когато в хотелите на Индонезия избухват бомби? Нищо че са тук, в Ню Йорк, нали виждат какво става? Как така не са способни да почувстват нещата както аз ги чувствам? Защо не искат да направят нещо повече? — При последните думи гласът ти се пречупи. Виждах какви усилия полагаш да овладееш емоциите си.

Ти обаче беше прав. Повечето хора не чувстваха нещата като теб. Поне не през цялото време, във всяка една минута. И моето съзнание не беше погълнато от същите мисли като твоето, нито сърцето ми беше завладяно от същите чувства.

— Може би на хората не им се налага да си причиняват умишлено болка, за да знаят, че тя съществува. И ако не постъпват по твоя начин, не означава, че изобщо нищо не правят.

Ако не искам да отида на Кота нула, не означава, че ми е безразлично.

Не дочаках да ми отговориш. Тръгнах към кухнята да отнеса чиниите, лепкави от кленовия сироп. Чиниите бяха твои, вилиците — мои; кухнята беше смесица от нас, двамата.

Застанах пред мивката и се заех да мия чиниите, неспособна да овладея сълзите, които се стичаха по страните ми. Тогава вече знаех, почувствах го в сърцето си, че един ден, съвсем скоро, ти ще ме напуснеш. Тая твоя мечта не беше насочена към неопределеното бъдеще, а се отнасяше за тук и сега. Ти никога нямаше да се почувстваш щастлив в Ню Йорк. Никога нямаше да бъдеш щастлив само и единствено с мен. Ти имаше нужда да се изправиш очи в очи със своето разочарование от света, да го преодолееш, за да приключи всичко добре. Още тогава го разбирах. Просто се надявах някога пак да се върнеш.

Ти приближи толкова тихо, че не те усетих, докато не чух щракването на фотоапарата. Вдигнах поглед и обективът ти ме улови с очи, пълни със сълзи — точно когато една се търкулваше по бузата ми. „Гейб!", възкликнах, бършейки очите си с ръкав. Направо не можех да повярвам, че ме снимаш в такъв момент; че превръщаш нашия спор в произведение на изкуството.

— Знам — отвърна, оставяйки фотоапарата върху кухненския плот. Целуна ме по темето, после по очите, след това по носа и накрая по устните. — Извинявай. Знам, че не ти е безразлично. Обичам те, Луси.

Оставих чиниите и те прегърнах с потънали в пяна ръце.

— И аз, Гейб — казах. — Аз също те обичам.

В онзи ден ти отиде на Кота нула без мен и направи десетки, десетки снимки. И понеже знаех колко е важно за теб, съгласих се да ги прегледам и да ти помогна да пресееш най-добрите, въпреки че сякаш пак надушвах острия задушлив въздух с мирис на изгоряло, който се стелеше над цялата горна част на града на 12 септември. Накрая обаче ти не се спря на нито една от тях. Снимката, която предаде като курсова работа на тема „болка", беше моята — как мия чиниите с насълзени очи. Никога не съм я харесвала.

Как мислиш, на теб дали ще ти хареса да те снимам точно сега?