Светлината, която изгубихме

III

ВЗЕХМЕ АСАНСЬОРА ДО ПОСЛЕДНИЯ ЕТАЖ на общежитие „Виена", после ти отвори прозореца в дъното на коридора.

— Някой ме светна за това във втори курс — каза ти. — Оттук се разкрива най-невероятната гледка към Ню Йорк, която изобщо може да се види.

Прехвърлихме се през прозореца, излязохме на покрива и аз ахнах. Над южната част на Манхатън се стелеше дим. Цялото небе беше посивяло, градът беше потънал в пепел.

— Божичко — промълвих. Очите ми плувнаха в сълзи. Представих си какво имаше на това място. Видях празнината, където доскоро се издигаха двете кули. И най-после го осъзнах. — Там е имало хора.

Ръката ти намери моята и я задържа.

Стояхме, вперили поглед в последиците от катастрофата, и по страните и на двама ни се стичаха сълзи; не знам колко време останахме така. Сигурно на покрива е имало и други хора, но аз не ги помня. Помня само теб. И дима. Тази гледка остави незаличими следи в съзнанието ми.

— Какво ще стане сега? — успях да прошепна най-накрая. След като го бях видяла с очите си, най-сетне успях да проумея мащаба на атаката. — Какво следва?

Ти се обърна към мен и погледите ни, още мокри от сълзите, се сплетоха с магнетична сила, която заличи целия останал свят. Ръката ти се плъзна около кръста ми и аз се вдигнах на пръсти, за да срещна твоите устни. Притиснахме се един в друг, сякаш само така можехме да се защитим от онова, което следва. Сякаш единственият ми шанс за оцеляване беше да не откъсвам устни от твоите. Когато тялото ти обгърна моето, се почувствах защитена, обвита в силата и топлината на твоите ръце. Мускулите ти потръпваха под моите длани, зарових пръсти в косата ти. Ти нави плитката ми около ръката си, изтегли я и наклони главата ми назад. Забравих за света. В този миг съществуваше единствено и само ти.

Години наред се чувствах виновна заради това. Виновна, че се целунахме за първи път, докато градът около нас гореше; виновна, че бях способна да се разтворя в теб в такъв момент. Чак по-късно разбрах, че не сме били единствените. Хората ми споделяха шепнешком, че през онзи ден са се любили. Заченали са дете. Сгодили са се. Казали са „Обичам те" за първи път. В смъртта има нещо, което събужда у хората желанието за живот. През онзи ден ние искахме да живеем и аз не ни виня за това. Вече не.

Когато най-сетне се откъснахме един от друг, за да си поемем дъх, аз склоних глава на гърдите ти. Стоях, заслушана в сърцето ти, и неговият равномерен ритъм ми вдъхваше покой.

Дали биенето на моето сърце тогава те е успокоило? Все още ли е така?