Светлината, която изгубихме

XXI

ЩОМ СЕ ПРИБРАХМЕ, ИЗХЛУЗИХ ОБУВКИТЕ С ВИСОКИ ТОКЧЕТА и рухнах на дивана. Ти приседна край мен, взе стъпалата ми в ръце и започна да ги разтриваш, за да премахнеш болката от осемчасовото стоене върху тези шила.

— Божичко, Гейб — простенах, — това може да се окаже по-хубаво и от секса.

Ти обаче не се засмя както очаквах.

— Луче — промълви, докато пръстите ти продължаваха да масажират свода на левия ми крак, — трябва да поговорим.

Седнах, издърпах си крака и го подвих под себе си.

— Какво има? — попитах. — Наред ли е всичко с теб? Наред ли е всичко снас? Според мен вечерта беше страхотна, но ако има нещо.

— Луси — прекъсна ме, този път назовавайки ме по име. — Замълчи за малко. — После си пое дълбоко въздух. — Не знам как да ти го кажа, затова ще карам направо. Получих предложение за работа от агенция „Асошиейтед прес". За начало искат да замина за Ирак, при нашите войски, и да напиша статия. След това най-вероятно ще ме назначат за постоянно. Пийт звънна тук-там, задейства някои връзки. Той също беше наясно, че искам да замина в чужбина.

За миг дъхът ми спря, не можех да дишам.

— Кога? — промълвих. — За колко време?

— Искат да замина до три седмици. Ще ми трябват поне два месеца да свърша работа. Може да се окажат и доста повече.

— Кога трябва да им дадеш окончателен отговор? — попитах. А в същото време си мислех: „Сигурно ще успеем да се справим с двумесечна раздяла. Или по-дълга. Даже може да ни е от полза".

— Аз вече отговорих — каза ти, забил поглед в ръцете си. — Приех.

— Какво?! — ахнах. Имах чувството, че някой е дръпнал запушалката на пълна догоре вана и сега нашият съвместен живот изтича във водовъртежа през канала. Веднага се сетих за Кейт и как тя ме предупреди за опасността да ме напуснеш и да разбиеш сърцето ми.

Ти все така избягваше погледа ми.

— Нещата се задействаха преди известно време — каза, — но чак днес всички документи бяха окончателно оформени. Не знаех дали ще се получи. Работата изглеждаше на кантар. Не исках да ти казвам, докато не съм съвсем сигурен. Не исках да ти причинявам болка, ако не се налага.

Усещах всеки удар на сърцето си, всеки тласък на кръвта, докато струи през тялото ми. Отворих уста, но изобщо не знаех какво да кажа.

— Още преди няколко месеца, щом видях първата статия на „Асошиейтед прес" за „Абу Граиб"[15], разбрах, че трябва да отида там. Образите имат силата да променят гледната точка. Те могат да променят мненията и настроенията. Не е в характера ми да се снишавам и да чакам друг да свърши работата, когато става дума за толкова важно нещо според мен. Казах ти, че рано или късно ще замина, Луче. Ти беше наясно, че все някога ще се стигне до това.

Така беше. Но не мислех, че ще означава завинаги. И че ще ми сервираш окончателно решение без право на обсъждане. Не допусках, че няма да го обмислим заедно. Най-главното обаче беше, че изобщо не бях подготвена. Особено пък във вечер като тази. Това трябваше да е вечер на успех, на тържествуване, на щастие. Малко преди това имах усещането, че летя по-високо от когато и да било през живота си. Моят труд спечели награда „Еми". И аз свалих гарда. Позволих си да се почувствам абсолютно щастлива.

Как си могъл да не ми кажеш какво урежда Пийт?! И да премълчиш за телефонните разговори, които със сигурност е трябвало да водиш? За плановете, които си правил? Как си могъл да вземеш такова решение без мен?! И до ден-днешен ме обзема гняв, като се сетя, Гейб — как си ме елиминирал. Та нали бяхме двойна звезда?! Нашите орбити се пресичаха! С решението да ме държиш настрани от твоите планове за бъдещето ти си променил всичко, излязъл си от моята орбита, останал си да кръжиш сам в пространството. В мига, в който си решил да запазиш нещо в тайна от мен, ние двамата вече не сме имали никакъв шанс.

Сълзите ми рукнаха изведнъж — сълзи на гняв и мъка, на смут и болка.

— Гейб, о, Гейб — повтарях. — Как можа?! — едва успях да произнеса най-накрая. — Как си могъл да мълчиш за това?! Как можа да ми го кажеш точно тази вечер?!

Ти посегна да ме докоснеш, но аз се дръпнах, отблъснах ръцете ти със сила, която не подозирах, че притежавам.

— Щеше да ме заболи по-малко, ако знаех — продължих, — ако го бяхме обсъдили. Разбираш ли за какво говоря? Ние бяхме отбор. А ти ме отряза. Как си могъл да правиш планове без мен?! Как си могъл да правиш планове затакова нещобез мен?!

Ти също плачеше, от носа ти капеше върху горната устна.

— Съжалявам — пророни. — Опитвах се да постъпя правилно. Не исках да те нараня, съжалявам.

— Но така или иначе го направи — отвърнах задавено. — И то още по-болезнено. По-фатално, отколкото се налагаше. Все едно изобщо не ти пука за мен.

— Не е вярно. — Ти си изтри носа и отново посегна към мен.

— Да не си посмял! — извиках. — Не смей да ме докосваш!

— Моля те! — простена. — Луси, умолявам те! — Сега ти плачеше по-силно и от мен. — Искам да ме разбереш. Ще ми се да не го желаех, да не се чувствах по този начин — че трябва непременно да го направя, за да се почувствам цялостен. Никога не съм искал да ти причиня болка. Ти нямаш нищо общо с това.

— Точно така — отвърнах. — Аз нямам нищо общо. Но това не касае единствено теб. Става дума за нас. Ти съсипа и двама ни.

Погледна ме така, сякаш съм ти зашлевила шамар. А наистина ми се искаше да го направя.

— Не съм… — започна. — Тук не става дума за нас, Луси. Честно. Това касае самомен. Имам нужда да го направя за себе си. Нещо в мен е било прекършено и това е единственият начин да го поправя. Очаквах да ме разбереш. Ти винаги си ме разби.

Този път обаче не те разбирах.

— Защо да не останеш? — прекъснах те. — Какъв е проблемът да снимаш в Ню Йорк? Тук има толкова много истории, които да разкажеш. Толкова беше щастлив, като публикуваха снимката ти в „Ню Йорк таймс"!

Ти поклати глава.

— На друго място бих могъл да свърша много повече. Работата ми ще е по-добра. И бих могъл да променя много повече в живота на хората. Ще ми се да не е така, но е самата истина. Много добре знаеш какво означава това за мен.

— Знам, но трябва да има и друг начин да го постигнеш.

— Няма — каза ти.

— А какво ще кажеш да предприемаш далечни пътувания, но да се връщаш след всяко? — примолих се. Знаех, че хленча, но не ми пукаше.

— Така няма да стане — отвърна ти. — Пийт каза, че ако искам да се получи, трябва да се потопя целият, на сто процента.

— О, значи Пийт така е казал! — Сега вече побеснях. — Значи го обсъждаш с Пийт, но не и с мен?!

— Луси… — започна ти.

— Знаеш ли какво? — прекъснах те. — Майната ти. — Гневът плъзна чак до върховете на пръстите ми — и на ръцете, и на краката. Отидох до леглото и запратих твоята възглавница и едно одеяло на дивана. — Тая нощ ще спиш там.

— Луси, още не сме приключили разговора. — Одеялото висеше в ръцете ти.

— Приключихме го — отсякох, свалих ципа на роклята и угасих лампата.

ЕСТЕСТВЕНО, НИКОЙ ОТ ДВАМА НИ НЕ МИГНА. Превъртах в главата си всичко казано отново и отново. Независимо колко силно те мразех в оня момент обаче, пак ми се искаше да прекося студиото и да се мушна до теб, под завивката на дивана, да почувствам твърдостта на тялото ти до моето. За мен ти беше едновременно и утеха, и болка. Ти стана по някое време и дойде до леглото.

— Хрумна ми нещо — каза. Не отговорих.

— Знам, че си будна — настоя. — Виждам очите ти.

Не бяхме пуснали щорите. Ти беше в контражур, осветен от заревото на града. Около теб се образуваше ореол. „Паднал ангел", помислих си.

— Какво? — попитах най-накрая.

— Може пък. Може ти да дойдеш с мен. — Ти колебливо протегна ръка в полумрака. — Може би ще успеем да намерим решение.

Посрещнах пръстите ти с върховете на моите. За миг ми се стори разумно. После обаче се съсредоточих върху това какво всъщност искаше. Съсредоточих се върху Багдад. Върху необходимите визи. Върху апартаментите. Върху нашите професии.

— Но. как? — попитах.

Ти приседна на леглото, все така хванал ръката ми. Присви рамене.

— Бихме могли да намерим начин.

— Но къде ще живея аз? Какво ще правя? Амимоятакарира, Гейб? — Усетих как гневът отново превзема тялото ми. Искаше да зарежа мечтите си заради теб, при условие че ти самият никога не би го направил заради мен, даже не ти беше хрумнало да направиш компромис или поне да го обсъдиш с мен.

Ти поклати глава.

— Не знам — отвърна. — Но съм убеден, че хората постъпват така понякога. Може да избереш друга кариера. Може да започнеш да пишеш статии и пак да променяш живота на хората, но по различен начин. Бихме могли заедно да създаваме думите и образите. Трябваше по-рано да се сетя — би било идеално.

— А аз си мислех, че никой не може да се разпорежда с мечтите ми, Гейб — пророних. Обичах те. Наистина. И сега те обичам. Но онова, което искаше от мен, не беше справедливо. Тогава ме заболя — и още ме боли, — че без мен си взел решение да заминеш и изобщо не си бил склонен да помислиш за моите алтернативи.

— Не това исках да кажа — отвърна. Въздъхнах. Всичко това ми идваше в повече.

— Нека поговорим утре сутрин — предложих.

— Но… — започна ти. После затвори уста. — Хубаво — каза най-накрая. Но не помръдваше. Остана както си беше — седнал на леглото, хванал ръката ми.

— Гейб? — изрекох въпросително.

Ти извърна лице да ме погледнеш. Долу профуча полицейска кола, примигващите й светлини се отразиха в очите ти.

— Не мога да заспя без теб, Луси.

Почувствах как очите ми отново се наливат със сълзи.

— Не е честно — пророних. — Не трябваше да го казваш. Нямаш право.

— Но е истина — отвърна. — Затова трябва да дойдеш в Ирак.

— Само защото не можеш да заспиш, ако не съм до теб в леглото?! — Издърпах ръката си от твоята.

— Не го приемай буквално — отговори. — Исках да кажа, че те обичам. И че съжалявам. Искам да дойдеш с мен.

Ти нищо не беше схванал.

Седнах в леглото и запалих нощната лампа отстрани. И двамата присвихме очи от ярката светлина. Видях, че на лицето ти е изписана болка. Изглеждаше наранен и уязвим. Окаян. Объркан. Също като оная вечер във Faces & Names, когато се събрахме отново. И ето че отново усетих своето нарово зърно, онова нещо в теб, заради което ми беше трудно да ти обърна гръб. Ти ми показа уязвимата си страна и ме накара да се почувствам отговорна. Защото ние разкриваме истинското сиАзединствено пред хората, които най-много обичаме. Според мен точно заради това връзката ни започна с летящ старт. На 11 септември между нас бяха паднали всички бариери — двамата се показахме един пред друг с нашето скритоАз. А стигнеш ли веднъж дотам, няма връщане. Но онази нощ не стигаше. Имах нужда от още. Нужни ми бяха разбиране, откровеност и желание за компромис. Имах нужда от отдаденост. Даже не си струваше да се боря повече. Посегнах към ръката ти.

— И аз те обичам — казах, — но не мога да дойда с теб. Знаеш го. Твоите мечти те водят натам, но моите са тук.

— Имаше право — каза, гласът ти прозвуча задавено. — Нека сутринта да поговорим за това.

Наблюдавах те как тихо прекосяваш апартамента, как свиваш дългото си тяло на дивана. Изгасих лампата и се замислих за всички причини, поради които не мога да замина с теб за Ирак, и единствената, заради която си струва: не си представях живота без теб.

КОГАТО СЕ СЪБУДИХ С МЪТЕН ПОГЛЕД и пулсиращо главоболие, ти седеше на дивана и ме наблюдаваше.

— Знам, че не можеш да дойдеш с мен — промълви тихо в мига, в който отворих очи. — Но обещавам да държим връзка. Ще се виждаме всеки път, когато идвам в Ню Йорк. Винаги ще те обичам. — Думите заседнаха в гърлото ти. — Но въпреки всичко трябва да го направя. А щом бях готов да затрия твоите мечти — значи вече съм същият като баща си, Луси. Според мен. мисля, че ще ти е по-добре без мен.

Главата ме цепеше. Очите ми пареха. И аз рухнах: не бях способна да овладея риданията, треперенето и атавистичните звуци, които излизаха от устата ми. Проявите на болка са закодирани в нашето ДНК от предците ни. Ти наистина тръгваше. Ти наистина ме напускаше. Знаех, че това ще се случи рано или късно, но не си бях позволявала да го преживявам предварително, преди наистина да се случи. А то приличаше на кошмар. Сякаш сърцето ми бе стъклена сфера, която някой е запратил на пода, раздробявайки я на милион парченца, а после е тръгнал бос по тях.

Фактът, че ми предложи да тръгна с теб, значеше много. И досега мисля така. Но това не беше реално предложение, нито сериозно обмислено. По-скоро някакво полунощно покаяние, опит да поправиш грешката, че не си ми казал навреме, че си имал тайни от мен и си ме изоставил встрани от живота си. Въпреки това част от мен винаги се е питала какво би станало, ако бях приела. Дали животът и на двама ни щеше коренно да се промени, или пак тук щяхме да завършим — в тази твърде ярко осветена стая, а аз, раздвоена между желанието, да съм където и да е другаде, и в същото време никога да не се налага да си тръгна. Сигурно така и няма да разберем.

Ти си събра багажа още същата седмица и отиде да прекараш известно време с майка си, преди да заминеш окончателно. А аз седях в апартамента, който някога беше общ, и плачех.