Светлината, която изгубихме

XL

ВИНАГИ СЪМ СМЯТАЛА, ЧЕ ИМА ДВА ВИДА ХОРА — едни, които обичат да правят подаръци, и други, които обичат да ги получават. Аз винаги съм обичала да получавам подаръци — и досега е така. Но на втората ни Коледа с Дарън осъзнах, че също така обичам и да подарявам.

Планирано беше за Коледа да отидем със семейството на Дарън в Колорадо. Вече се бях запознала с всички — първо, с най-младата от трите му по-големи сестри и с нейния съпруг. После с другите две сестри, с техните деца и съпрузи. Накрая с родителите. Досега се бяхме събирали в различен състав по разни поводи. Тоя път обаче щях да прекарам празника с цялото му семейство и за първи път щях да ги видя всички, събрани заедно. Поотделно всеки един беше мил, особено баща му — много тих човек, също като окото на бурята, каквато всъщност представляваше кланът Максуел — сега обаче малко се притеснявах какво ще е да прекарам толкова време с тях и дали няма да ми липсва моето собствено семейство.

Родителите на Дарън бяха наели огромна къща във Вейл, а майка му обеща да осигури голяма елха. Семейството беше изпратило предварително два грамадни кашона с подаръци, които да пристигнат преди нас. Двамата с Дарън бяхме позакъснели с избора на подаръци, така че нашите трябваше да са по-малки, за да се поберат в багажа. Обмисляхме да пътуваме заедно с Ани, но брат ми предложи да я вземе със себе си в къщата на нашите — имах чувството, че така все едно самата аз ще бъда с тях, затова се съгласих.

— Това вече е сериозна работа, Лулу — отбеляза Джей, когато му казах, че мисля да карам Коледа със семейството на Дарън, не с нашите. — Смяташ ли, че той е твоята реакция часовник?

Спомних си за нашия разговор отпреди близо година и половина, когато му казах, че не искам да обичам друг, освен теб. Очевидно оттогава чувствата ми се бяха променили.

— Мисля, че би могъл да е — казах на Джей.

— Радвам се за теб, въпреки че ще ми липсваш на Коледа. — Усетих усмивка в гласа на брат ми, когато го каза.

— И ти ще ми липсваш — отвърнах. — Много. Ще се видим, като се прибера. Какво ще кажеш за един новогодишен брънч? Ти, Ванеса, аз и Дарън?

— Звучи добре — каза брат ми. — Вече нямам търпение. Предишната седмица бяхме ходили до нашите, за да си взема ските, каската и очилата, които бяха складирани в тяхното мазе.

— Дарън е добър човек — каза баща ми, докато ми помагаше да си открия каската. — Жалко, че няма да сте с нас за Коледа, но пък може да дойдете следващата година. И за Великден.

Усмихнах се.

— Звучи добре — отвърнах. Семейството ми харесваше Дарън — за разлика от теб, ние двамата с него прекарвахме много повече време с моите родители. Не съм сигурна защо се получи така. Може би защото с теб си бяхме напълно достатъчни и нямахме нужда от никой друг. Нашият общ свят с Дарън обаче включваше и всичките ни познати — него по го биваше от мен във връзките с обществеността, така че беше негова грижа да вмести в графика ни всички наши близки.

Той така се вълнуваше заради предстоящото пътуване. Правеше списък след списък, за да не забрави нещо и след като в деня преди Коледа провери на два пъти куфарите, най-накрая обяви, че сме готови за тръгване. А после пипна грип.

На двайсет и трети носът на Дарън протече, имаше и лека кашлица, затова си легна рано с надеждата, че така ще успее да пребори вируса. Решихме да спим в неговото жилище и сутринта заедно да тръгнем към летището. Аз останах да догледам „Животът е прекрасен"[29]в дневната и се промъкнах в леглото чак след полунощ, близо три часа след като той беше заспал.

Сгуших се до него да се стопля и си дадох сметка, че тялото му е наистина горещо — много по-топло от обичайното. Надигнах се и опрях устни о челото му — мама винаги правеше така, когато някой от нас с брат ми беше болен. То гореше.

Клепките му потрепнаха и аз видях в полумрака оцъклените му очи.

— Дарън? — прошепнах. — Гориш. Добре ли си? Той се задави от мъчителна кашлица.

— Не съвсем — отвърна. — Главата ме боли. Как мислиш, дали имам треска?

Отидох да взема термометъра — знаех, че го държи в шкафчето с лекарства — и му премерих температурата. Показваше 39 градуса.

— Сигурно е повреден — успокоих го.

Почистих термометъра със спирт и премерих своята температура. 37 градуса.

— Май не е повреден — казах. — Може да си хванал грип. Дадох му тайленол и двамата заспахме.

На следващата сутрин обаче той се събуди рано със същата висока температура, същата раздираща кашлица, а хремата и главоболието даже се бяха усилили.

— Наистина съм болен — каза, когато кашлицата му ме разбуди.

— Да — отвърнах, — така си е.

И тогава очите му се напълниха със сълзи. За първи път го виждах да плаче.

— Самолетът излита след четири часа. Едва ли ще мога да пътувам днес. Не съм сигурен дали изобщо ще успея да стана от леглото.

Обикновено Дарън се грижеше за организацията около пътуванията — и все още е така, — но тогава аз се заех да се обадя на летището и след известни молби и обяснения билетите ни бяха презаверени за след два дни. После звъннах на майка му и обясних каква е ситуацията. Накрая нахлузих някакви ботуши и палтото и изтичах до аптеката да взема каквото намеря — лекарства срещу кашлица, температура, настинка и грип.

— Толкова съжалявам, че ти провалих Коледата — посрещна ме Дарън, като се върнах.

Целунах го по парещото чело.

— Щом сме заедно, значи не е провалена — казах.

Той се нагълта с лекарства и пак заспа, а аз се изнизах от апартамента. Купих еднометрова елха — най-голямата, която можех да нося сама — свещички, гирлянди и лъскави звезди, които вече вървяха с двайсет процента намаление в аптеките на „Дуейн Рийд". Взех още кутия червени и златни декорации и една балерина за върха на елхата, защото всичко останало беше разпродадено. След това, докато Дарън още спеше, украсих дневната за Коледа. Даже разопаковах подаръците за семейството му и ги подредих под елхата, която бях настанила върху масичката за кафе, за да изглежда по-висока. Имах чувството, че така му се отплащам за Щастието, което той ми беше дарил през изминалата година.

— Луси? — провикна се Дарън откъм спалнята точно като залепвах последната лъскава снежинка върху стената над дивана. — Мебелите ли разместваш?

Чух как босите му крака бавно шляпат към вратата, как кашля на всяка крачка, после вратата на спалнята се отвори и той се опря на касата, блед и разчорлен, с тъмни кръгове под очите. Огледа дневната и не каза нито дума.

— Дарън? Добре ли си? Не исках заради болестта да пропускаме Коледа.

Приближих го и забелязах пълните му със сълзи очи.

— Луси — промълви и пак се закашля, — понякога те обичам толкова силно, че просто не знам как издържа сърцето ми.

Прегърнах го силно, като никога дотогава, сякаш с тази прегръдка имах нужда да му покажа колко силно го обичам.

Дарън беше моят експеримент Олд Насау. Колкото по-дълго бяхме заедно, толкова по-силно го обиквах и толкова по-хубаво ми беше.