Светлината, която изгубихме

LV

ПОНЯКОГА, КОГАТО НАЙ-МАЛКО ОЧАКВАШ, обикновените дни се превръщат в необикновени. Такъв беше един петък през януари. Работех вкъщи, заслушана в дърдоренето на Вайълет с детегледачката, като междувременно отговарях на служебните имейли. По онова време Вайълет беше на четиринайсет месеца и казваше само няколко думи, но това не я обезкуражаваше в опитите да ни обясни тайните на Вселената. Поне така ни звучаха нейните нескончаеми и лишени от смисъл монолози.

Мария, детегледачката, й отговаряше на испански — Дарън беше решил Вайълет да расте в двуезична среда. На мен ми стигаха усилията да я накарам да проговори един език, но той беше категоричен и аз отстъпих. Все пак помолих Мария да й чете книжки на английски и започнах да я водя в часовете по музика, четене на приказки и игри в местната библиотека. Струваше ми се справедлив компромис. Между другото, Вайълет не научи много повече отhola, por favorиgracias,докато не започна да гледа „Дора Изследователката". Силата на телевизията! Останалите деца имаха лимит какво и колко да гледат, Вайълет обаче следеше всички мои предавания и някои от тези на конкуренцията. Тя беше моята малка фокус-група от един-единствен член и ми беше много интересно да наблюдавам какво привлича вниманието й и на кои предавания кълве. Тайничко се развълнувах, когато „Ракета през времето" я прикова към екрана. И още веднъж, когато тя напусна стаята, щом започна „Гийом". Ненавиждах това предаване. Кейт се кълне, че от него Виктория се научила да хленчи и скимти. Сигурно е права.

Докато пишех доклад за бюджета на „Иска се цяла галактика" през следващия сезон, получих съобщение, че в пощенската ми кутия в Gmail има ново писмо — от теб.

Привет, Луче,

знам, мина доста време. Даже повече от доста. Цяла вечност, такова чувство имам. Но утре ще бъда в Ню Йорк, малка отбивка напът към Вашингтон са церемонията по встъпване в длъжност на новия президент. Не бих пропуснал такъв момент. Можеш ли да си представиш — първият ни президент афроамериканец! Тук всички са във възторг. Според мен избирането на Обама е страхотно са страната — това ще доведе до ново, по-добро и толерантно управление. Както и да е. Ще ми е приятно да се видим. Има ли шанс да намериш време са по едно кафе утре следобед?

Гейб

Не вярвах на очите си. Не отговорих веднага. Всъщност отговорих чак късно вечерта, след като небрежно споменах за идването ти пред Дарън.

— Още ли поддържаш връзка с този човек? — попита искрено изненадан той.

Поклатих глава.

— Не съм го виждала, нито съм говорила с него още от срещата в Колумбийския университет. А сега изневиделица ми праща имейл.

Дарън разкопча яката на ризата си.

— Ще ми направиш ли една услуга? — попита.

Усетих как се напрягам. Дали щеше да ме помоли да не се виждам с теб?

— Какво? — попитах в отговор.

— Ще вземеш ли и Вайълет със себе си? За миг онемях, напълно слисана.

— Нямаш ми доверие ли? — попитах. Дарън си пое дълбоко въздух.

— На теб имам доверие — каза. — На него обаче — не. Нямам представа защо иска да се видите. Според мен трябва да вземеш и Вайълет.

Кимнах. Съзнавах, че отказът ми ще е сигнал за Дарън, какъвто не бих искала да давам.

— Разбира се — отвърнах. — Ще взема Вайълет. Но за мен той е просто стар приятел, който иска да наваксаме пропуснатото.

Малко по-късно същата вечер ти отговорих:

Ще е страхотно да те видя пак. Какво ще кажеш за утре в три следобед, Бруклин Хайтс? На „Монтагю" има кафене на „Старбъкс".

Изобщо не споменах за Вайълет.

Ти реагира веднага:Звучи добре.

Вече имахме уговорка.

НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН издокарах Вайълет в бебешки джинси, бебешки ботуши „Ъг" и сив пуловер с апликирано розово сърце. Вързах й розова панделка. Аз също се облякох в подобен стил, само дето пуловерът ми беше кафяв, без апликация и не си вързах панделка.

Дарън беше на фитнес, когато закопчах зимните ни палта и тръгнахме.

Надникнах през стъклената врата на кафенето и те видях да седиш на една от масичките със сведена глава — четеше нещо на блекберито си. Двамата с Дарън тъкмо бяхме минали на айфони, но че ти оставаше верен на своето блекбери ми се стори някак логично. Намерих място за количката отвън, подпрях Вайълет на хълбок и отворих вратата. Ти вдигна поглед.

— Здрасти, Луси — посрещна ме. — Здравей и ти…

— Вайълет — подсказах му. — Вайълет, това е Гейб, приятел на мама. Гейб, това е дъщеря ми.

— Хи-хи — отвърна Вайълет. Това беше една от нейните думи, които винаги удвояваше — двамата с Дарън изобщо не проумявахме защо.

— Цялата се е метнала на теб — каза ти, докато се изправяше. — Еха!

Какво си мислеше в този момент? Винаги ми е било чудно. Дали това, че Вайълет приличаше на мен, а не на Дарън я правеше. по-вълнуваща? По-поносима? Привлекателна?

Вайълет явно почувства нещо приятно, защото протегна ръце и ти я взе.

— Хи-хи — повтори тя и те потупа по бузите. После ти ме прегърна със свободната си ръка.

— Толкова време мина. Радвам се, че дойде.

Взех си Вайълет обратно и двамата с теб седнахме един срещу друг. Извадих на масата няколко книжки с картинки и блокчета за оцветяване и тя започна да си играе.

— Видях, че се беше сгодил — подхванах. — От фейсбук го разбрах.

Не знаех с колко време разполагаме, а исках да науча какво се случва в живота ти. Дарън беше прав за едно — след толкова време нямаше видима причина за срещата ни.

Ти се разсмя.

— Право на въпроса!

Свих рамене и вдигнах книжката, която Вайълет събори на пода.

— Значи искаш да знаеш какво стана — продължи ти.

— Само ако имаш желание да ми разкажеш — отвърнах.

И ти ми разказа за Алина и за работата, която й предложили във Вашингтон — това станало повод да си дадете сметка, че професионалната кариера и за двамата е по-важна от връзката ви. Тя искала да отиде във Вашингтон, ти си държал да останеш в чужбина и никой от двама ви не бил склонен да направи компромис, за да продължите заедно. Нямаше как да не си спомня за нас, двамата, и как ти замина по същата причина.

— Просто един случаите, когато на хубави хора не им е било писано да са заедно.

Питах се дали си говорил същото и по мой адрес.

— Съжалявам — казах.

— Съ-ляя-вам — откликна като ехо Вайълет, вдигайки поглед от книжките. Още една нова дума.

Ти се разсмя.

— Да не си се клонирала? — възкликна. — Или си направила ксерокопие на самата себе си? Тя е направо фантастична.

— Ти фантастична ли си? — обърнах се към Вайълет. Тя се усмихна и запляска с ръце.

И аз се разсмях.

— Щастлива си — обърна се ти към мен. — С Дарън, с Вайълет, наистина си щастлива.

— Така е — казах. И беше самата истина.

— Доволен съм, че поне един от двама ни е щастлив. — Не прозвуча нито саркастично, нито злобно. Само някак тъжно, копнежно.

— Ти си тръгна пръв — напомних ти.

— Знам — отвърна. — Много съм мислил за житейския си избор. Защо направих точно това. И какво щеше да е, ако бях постъпил другояче.

Изглеждаше потънал в размисъл, сякаш правеше разбор на живота си досега, преоценяваше го.

— Как мислиш, дали щеше да си по-щастлив, ако беше останал? — позволих си да попитам.

Ти въздъхна.

— Не знам — отвърна. — Понякога си мисля, че щях да съм по-щастлив, ако изобщо не се бях захващал с фотография. Навремето се гордеех със стремежите си, с това, че правя нещо важно. Но се оказа трудна работа. И ми отне много. Обаче… знам ли. Изглежда, не съм от хората, които могат да бъдат напълно щастливи. Може да не съм човека, който се надявах да бъда.

— Мама! — намеси се Вайълет.

— Вайълет! — отвърнах й. И тя отново се заигра с книжките пред себе си.

— Просто искам толкова много изключващи се едно друго неща — продължи ти, загледан в дъщеря ми, която прелистваше страниците на книжката. — Даже не знам дали изобщо са постижими.

— В момента просто преживяваш лош период — казах. — Ще намериш изход.

— Досега не съм успял — каза ти на чашата с кафе. — И страшно ми липсва онова, между нас, ти ми липсваш, каквото имахме, ми липсва. — Вдигна поглед към мен. — Гледам предаванията ти при всяка възможност. Когато съм изплашен, си мечтая за теб. Когато съм тъжен, ми се ще да не бях заминавал.

Биенето на сърцето ми леко се ускори.

— Моля те, не го прави — казах, вкопчвайки се във Вайълет. Ти прокара пръсти през косата си.

— Извинявай — отвърна. — Все едно не съм го казал. Обърнах Вайълет на стола, за да мога да я вдигна.

— Виж — подхванах, — беше страхотно да се видим, Гейб, но ние с Вайълет, изглежда, трябва да вървим.

Ти кимна.

— Дано намериш онова, което търсиш.

— Благодаря. — Гласът ти секна. — И аз се надявам.

— Кажи „бай-бай", Вайълет — обърнах се към дъщеря си.

— Бай-бай — каза тя и отново протегна ръце към теб.

Ти я гушна. После ме погледна — явно ти се искаше да прегърнеш и мен. Вместо това обаче сведе поглед и тръгна. Облякох палтото си, после това на Вайълет и й вдигнах качулката. И макар да беше облачно, зарових из чантата с памперси за слънчевите очила. Не исках никой да вижда сълзите ми, също както ти не искаше да видя твоите.