Светлината, която изгубихме

V

СЛУЧИ СЕ ПРЕЗ МАЙ И НИЕ ТЪКМО СЕ БЯХМЕ ДИПЛОМИРАЛИ. Връщахме шапките и робите си и в замяна получавахме написани на латински дипломи, увенчани с нашите имена — собствено, бащино и фамилно. Отидохме в „Льо Монд" цялото семейство — майка ми, баща ми, брат ми Джейсън, двете баби и двамата дядовци, чичо. Настаниха ни до друго семейство, много по-малобройно — твоето.

Ти вдигна очи, докато се настанявахме, и протегна ръка да хванеш моята.

— Луси! — възкликна. — Честито!

Потръпнах. Макар да бяха минали месеци, досегът на твоята кожа до моята ми действаше като електрически ток.

— И на теб — едва успях да смотолевя.

— Какви са ти плановете занапред? — попита. — Оставаш ли в града?

Кимнах.

— Намерих си работа като програмен координатор в една нова телевизионна компания — отговарям за детските предавания. — Не успях да се сдържа и се ухилих широко. Близо два месеца стисках палци, докато ме назначат. Реших да се занимавам точно с това скоро след падането на двете кули — осъзнах, че искам да правя нещо по-смислено от реклама. Исках работа, която касае следващото поколение и има потенциал да промени бъдещето.

— Детски предавания? — повтори ти и по устните ти пробяга усмивка. — Нещо като „Алвин и чипоносковците"[5]? Ще говорят ли все едно са вдишали хелий?

— Не точно — засмях се леко и ми се прииска да ти кажа, че стигнах дотук благодарение на разговора ни с теб и че онзи споделен момент в твоята кухня означаваше толкова много за мен. — Ами ти?

— Компания „Маккинзи" — отвърна. — Управленско консултиране. И никакви чипоносковци.

Останах изненадана. Не очаквах подобно нещо след разговорите ни, след като бях чула твоите анализи в часовете на Крамър. Но единственото, което казах, беше: „Страхотно. Поздравления за назначението. Може някога да се срещнем в града".

— Би било хубаво — отговори ти.

И аз отидох да седна при семейството си.

— Кой беше това? — чух да пита някой. Вдигнах поглед. До теб седеше някакво момиче, имаше дълга, почти до кръста, коса с цвят на пшеница и обгръщаше кръста ти с ръка. Почти не я бях забелязала, защото виждах единствено теб.

— Просто позната от университета, Стефани — чух те да казваш. Което си беше самата истина. Но въпреки това думите ти някак ме жегнаха.