Светлината, която изгубихме

LXIV

ДЕЦАТА СА УДИВИТЕЛНИ. КАТЕГОРИЧНО, НЕСЪМНЕНО СА ТАКИВА. Те са открити, грижовни и обичливи, особено когато са на четири години и половина.

Сърцето ми се сви, като те видях така съкрушен на летището. Но явно твоята скръб направо е разбила сърцето на Вайълет.

— Приятелят на мама Гейб плачеше — разказваше тя на куклите си на следващия ден. — Много му е тъжно.

— Може ли да дам на Гейб тая рисунка? — попита ме по-късно. — На нея има сърце, слънце и захарна близалка. И стикери с усмихнати личица. Защото са щастливи.

— Какво ще кажеш да я снимам с телефона и да му я изпратим? — предложих.

Тя кимна и тържествено протегна рисунката си да я снимам.

— Не забравяй да си заредиш телефона — каза после, което сигурно ти говори много повече за мен, отколкото за нея. Или пък по малко и за двете.

Изпратих ти снимката по мейла с кратка придружителна бележка. Помниш ли? Твоят отговор пристигна само след няколко минути: „Благодари на Вайълет от мое име".

— Мерси — отвърна тя. — Кажи му, че няма за какво.

На вечеря разказа цялата история и на Дарън. И за моя огромна изненада допълни: „Трябва да го развеселя. Защо не дойде да си поиграем. Ще му покажа как се правят курабийки".

Двете отскоро бяхме започнали да печем заедно и според нея това беше най-голямото вълшебство на света. Тя не откъсваше очи от стъклената вратичка на фурната и тавата с тесто вътре, докато то не бухне и не се превърне примерно в кекс, като обикновено описваше минута по минута какво точно се случва.

Дарън ме погледна с вдигнати вежди.

— Сега го чувам за първи път — отвърнах на безмълвния му въпрос.

— Той беше толкова тъжен, тате — обърна се Вайълет към него. — Уж голям човек, а плачеше като дете. А когато хората плачат, ние трябва да ги развеселим. Така ни учи госпожица Мелиса в училище.

Прехапах устни. Наясно бях с чувствата на Дарън, но се тревожех за теб не по-малко от Вайълет. Пък и не бих имала нищо против да те видя още веднъж, преди да прекосиш океана.

— Права е. Госпожица Мелисанаистинаказа така… — Погледнах Дарън и свих рамене, не знаех как да постъпя. Нямах намерение да насилвам нещата. Щях да оставя те двамата да решат. Защото ти беше този, който включи във фоторетроспективата си чужда съпруга, Гейб. Но дори да не го беше направил, пак щях да разбера Дарън, ако каже „не". Той имаше всички основания да откаже бившето ми гадже да дойде в нашия дом. Ако трябва да съм честна, по-редно беше аз да кажа „не". Трябваше добре да премисля, да преценя какво би означавало твоето идване, но не го направих. Нашият брак с Дарън ми изглеждаше толкова стабилен, че дори не се усъмних дали появата ти няма да го пропука, да отвори пробойна, да промени отношението ми към Дарън. Но стана точно това. Навремето не си давах сметка, дори месеци по-късно не го осъзнавах. Сега обаче, връщайки се стъпка по стъпка назад, виждам, че онова е било кръстопът, а решението накъде да тръгна определи и живота ни по-нататък.

Дарън обмисляше предложението на Вайълет и между веждите му се появи бръчката на шахматист, който предвижда няколко хода напред.

— Добре — отсече накрая, след като Вайълет дълго го гледа умоляващо, а аз седях, втренчена в чинията, и раздробявах парчето сьомга на дребни хапки. — Имаш право, Вай. Трябва да разведряваме хората, когато са тъжни.

А аз се запитах дали беше престанал да вижда в теб заплаха заради нещо, казано от Вайълет или от мен. Или пък очакваше, като дойдеш в дома ни и видиш всичките семейни снимки наоколо, това да ме направи по-малко желана за теб. А може би също като мен мислеше нашия брак за толкова стабилен, че нищо и никой не биха могли да го разклатят. Така и не попитах защо се съгласи. Просто приех решението му. Сигурна съм обаче, че е имал основание. Дарън не прави нищо без основание.

Ето как ти получи покана да дойдеш на гости в дома ми и да печеш курабийки заедно с моята дъщеря. Трябва да призная, че се изненадах, когато прие поканата.

ПО МЕЙЛА УТОЧНИХМЕ ДАТАТА — един петък, когато уж трябваше да работя от вкъщи, но накрая все пак си взех почивен ден. Ти планираше да останеш в Ню Йорк четиридесет и осем часа и щеше да дойдеш у нас направо от летището. Вайълет настояваше в твоя чест да украсим апартамента с балони и върху всеки да нарисуваме усмихнато личице. Така и направихме — някои усмивки бяха изплезени, други — не. Някои лица имаха мигли, други — вежди.

— Искаш ли и ти един? — обърна се Вайълет към Лиъм. По онова време той беше почти на осемнайсет месеца и Мария се канеше да го заведе в Музея на транспорта — много обичаше да се качва и да слиза от локомотивите.

— Зелен — отговори Лиъм. Тя кимна и му подаде един зелен балон, преди двамата с Мария да излязат.

Пуснах детските дрешки в пералнята, после двете с Вайълет приготвихме всички необходими продукти за курабийките. Тъкмо вадехме купата за тесто, когато домофонът избръмча и дъщеря ми хукна към външната врата, сподирена от лаещата Ани.

— Да? — обадих се по интеркома.

— Аз съм — чух гласа ти.

— Той е! — провикна се Вайълет.

Натиснах бутона и отворих входната врата. Няколко минути по-късно ти вече беше в моята дневна. Първото, което забелязах, беше обръснатата ти главата. Вайълет също го забеляза.

— Къде е. косата ти? — попита тя и тъничките й вежди се свъсиха. Това беше едно от израженията, с които заприличваше на Дарън.

Погледът ти бързо отскочи към мен, после пак се върна на нея.

— Тя е. в пералнята — отговорих вместо теб.

— В пералнята? — повтори като ехо Вайълет.

Ти сви рамене и трапчинките се появиха за кратко.

— Ти не си ли миеш косата, когато е мръсна? Вайълет кимна.

— Да, ама в банята!

Ти остави багажа си на пода.

— Реших, че в пералнята ще е по-лесно. Вайълет вдигна поглед към мен.

— Може ли и аз да си измия косата в пералнята? — попита.

— Ще го обсъдим по-късно — казах й.

Тя пое към кухнята, очаквайки да я последваш, като пътьом взе да нарежда как точно ще приготви курабийките. Ти обаче остана при мен. Протегнах ръце и ти дойде в прегръдките ми. Усетих сълзите ти върху бузата си.

— Защо си обръсна главата — попитах тихичко. Ти се дръпна и потърка очите си.

— В знак на траур — отвърна. — Реших, че така е редно. Различно ли изглеждам?

— Различно, но пак си ти — казах. — Чувстваш ли се достатъчно добре, за да се включиш в приготвянето на курабийките?

— Разбира се — отговори. — И ти благодаря за тази твоя сладка дъщеря. Както и че уважи нейното желание да разведри тъжния старец. Благодаря, че си до мен днес. Може да прозвучи абсурдно, но успях да преживея всичко онова в Аризона донякъде и защото очаквах с нетърпение този ден.

Замесихме тестото, после го разточихме и го нарязахме в различни форми, подредихме ги в тавата и аз я пъхнах във фурната, Вайълет измъкна тенджерата за спагети.

— Виж какво правим да не се опарим — обърна се към теб. После запали лампичката във фурната, сложи тенджерата пред печката и се настани отзад. — Така не може да стигнем вратичката на фурната — каза и потупа мястото на пода до себе си.

Ти седна до нея и двамата не откъснахте поглед от фурната цели дванайсет минути, докато курабийките не се опекоха; през това време никой не обели дума. Чудех се за какво ли мислиш в този момент. Какво ли си мисли тя. Но не попитах. Наблюдавах ви с надеждата това да ти помогне по някакъв начин; надявах се загрижеността на Вайълет да не ти е безразлична и че отново ще се почувстваш заобиколен от любящи хора, въпреки загубата на майка ти. Не исках да губиш почва под краката.

Когато таймерът иззвъня, Вайълет ми донесе домакинската ръкохватка, окачена на дръжката на чекмеджето до мивката.

— Готови са! — провикна се. — Сега може да поиграем на криеница в замъка, докато изстинат.

— Криеница в замъка ли? — попита ти, докато се надигаше от пода с тенджерата за спагети в ръце.

Докато вадех курабийките от фурната, Вайълет ти обясни.

— Обличаме се като хора от някой замък и играем на криеница. Ти може да си кралят.

За малко да изпусна тавата, като го каза. Дотогава само на Дарън позволяваше да бъде крал. Когато Джей идваше на гости, Вайълет му отреждаше ролята на магьосника. Баща ми и бащата на Дарън неизменно бяха дворцовите шутове.

— Ти ли ще си моята кралица? — я попита ти, докато те водеше за ръка към кашона с костюмите.

— Не! — възкликна тя, сякаш не беше чувала по-абсурдно нещо. — Аз съм фея! Мама е кралицата.

Ти ме проследи с поглед, докато изключвах печката и идвах към вас.

Вайълет сложи корони на главите ни и намъкна крилата си на фея.

— Е, кралю и кралице, сега ще се скрия във вашия замък! Бройте до двайсет и три и тръгвайте да ме търсите!

„Двайсет и три?!", изрече само с устни ти към мен. Свих рамене. Вайълет изтича навън от стаята и ние започнахме да броим.

— По-силно! — провикна се тя откъм коридора.

Вече бяхме стигнали до тринайсет, когато я чух да крещи: „Ей, в замъка има ров!". Престанах да броя.

— Въображаем ров ли? — провикнах се в отговор.

— Не, съвсем истински! — отвърна тя високо. После долових шляпане на малки крачета в локва — нямаше как да сбъркам този звук.

Изхвръкнах на мига от дневната.

— Къде си? — извиках.

— Това е криеница в замъка! — отвърна тя. — Не мога да ти кажа!

Но беше оставила вратата на пералното помещение отворена и водата постепенно се стичаше към коридора.

— Боже! — извиках и хукнах натам. Ти изтича покрай мен към Вайълет.

— Открих те! — извика. — А сега според мен е моментът, когато кралят взема феята на ръце и тя полита! — И вдигна Вайълет във въздуха.

— По-високо! — провикна се тя, заливайки се от смях. — Феите летят по-високо!

Стоях пред пералното и гледах втренчено локвата. „Мамка му, казах си. Мамка му, мамка му, мамка му." Водата продължаваше да извира иззад пералнята. Измъкнах телефона от джоба си и звъннах на Дарън.

— Добре ли си? — вдигна още след първото позвъняване той.

— Аз — да — отвърнах. — Пералното обаче не. Вътре има огромна локва. Мисля, че пералнята се е повредила. Кой ни е водопроводчикът?

— По дяволите — възкликна той. — Ще ти пратя телефона му по мейла. Освен ако не искаш аз да му звънна?

— Не, не — казах. — Аз ще го свърша. Дали да спра пералнята? Да я изключа ли от контакта?

— Представа нямам — отговори Дарън. — Питай водопроводчика. Току-що ти пратих телефона му. После се обади да кажеш какво става.

Затворих и си проверих пощата. Ти мина с бръснещ полет покрай мен, все още с Вайълет на ръце.

— Къде ви е електрическото табло — попита. — Трябва да изключиш пералнята.

— Сигурен ли си? — казах, докато търсех мейла от Дарън. — Тъкмо щях да питам водопроводчика.

— Сигурен съм — отговори и завъртя Вайълет около себе си. — Трябва да изключиш пералнята, да спреш водата и да не докосваш нищо свързано с електрическата мрежа, докато стоиш в локвата.

— О! — казах. — Това звучи логично. Електрическото табло е в кухнята.

Ти понесе Вайълет натам.

— Феята каца! — каза и я остави върху кухненския плот.

— Още лети! — възпротиви се тя.

— Кралят трябва да поправи едни неща — обясни. Още беше с короната и тя леко се беше килнала.

Двете с нея те наблюдавахме как си нагласи короната и свали бушона, под който пишеше „Перално помещение".

— Сега да се обадя ли на водопроводчика? — попитах. Ти вече си сваляше обувките и чорапите.

— Нека първо погледна — каза и нави крачолите на панталона.

Свалих Вайълет от плота и я понесох към пералното, където те гледахме как издърпваш пералнята напред и затягаш разхлабения конектор на маркуча. След спирането на водата локвата намаля, благодарение на отводнителния канал в средата на пералното помещение.

— Това би трябвало да свърши работа — каза. — Може да се обадиш на водопроводчика, за да си съвсем сигурна, но първо, не е зле пак да пуснеш пералнята и да видиш дали изпуска вода.

Оная нелепа корона продължаваше да е на главата ти. „Ето какъв щеше да е животът ни, ако нещата бяха потръгнали другояче", помислих си.

— Добре ли си? — попита ти и ме изгледа странно. Усмихнах се.

— Да, благодарение на теб — отвърнах. — Според мен си по-скоро рицар в лъскави доспехи, а не крал. Благодаря, че спаси пералното ми помещение.

Ти се разсмя.

— Не ми е приятно да се разделя с короната, но трябва да призная, чевинагисъм харесвал Ланселот[45].

Това ли намекваше? За Ланселот и Гуиневир? Май беше точно така.

Преглътнах мъчително — щеше ми се да не четеш мислите ми като разтворена книга. После се обърнах към Вайълет, която все още държах на ръце.

— Е, моя приказна принцесо, курабийките май вече са изстинали и стават за ядене. Искаш ли една?

Тя се изтръгна от ръцете ми и хукна към кухнята с викове:

„Да! Да!".

— Курабийка и за теб, кралице моя? — каза ти, намествайки короната си.

Надникнах в очите ти и видях там тъга, въпреки опитите да я прикриеш. Заради хаоса в пералното съвсем бях забравила защо дойде всъщност.

— Как си? — попитах.

— По-добре — отвърна. — Благодаря ти за този ден.

— Радвам се — и няма за какво. — Искаше ми се пак да те прегърна, но се овладях. Гуиневир е била съпруга на крал Артур все пак.

— Трябва да отидем в кухнята, преди Вайълет да започне да се катери по бюфета — казах.

После тримата седнахме и се почерпихме с курабиите, които бяхме приготвили заедно.

НЕ КАЗАХ НА ДАРЪН, ЧЕ ДВАМАТА С ТЕБ продължихме да поддържаме връзка по мейла още известно време след това. После ти започна да пътуваш толкова често, че едва успявах да хвана дирите ти: Филипините, Русия, Северна Корея, Южна Африка. Паузите между нашите имейли ставаха все по-дълги, докато накрая не си дадох сметка, че са минали месеци от последната размяна на писма. Вайълет, изглежда, те забрави, поне през повечето време не се сещаше за теб. Но щом ме попиташе дали може да си изпере косата в пералнята, аз мислено отправях молба към Вселената ти да си в безопасност и да си щастлив.