Светлината, която изгубихме

XXIX

НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН ЗВЪННАХ НА АЛЕКСИС. — Какво си казала на Дарън за мен? — попитах.

— Аз ли? — рече тя вместо отговор. — Нищо. Въздъхнах. Цяла сутрин превъртах в главата си спомена за тая целувка по челото и накрая си дадох сметка, че все някой трябва да е казал нещо на Дарън. Някой сигурно го е предупредил да не го раздава твърде бързо.

— Добре, не си била ти — казах. — Тогава Сабрина? Какво му е казала?

Чух Алексис да си поема дълбоко дъх. Представях си я как прокарва ръка през косата си от другия край на линията. Не съм я виждала близо година — откакто за последно ходих в Ел Ей. По онова време обаче тя беше важна част от живота ми, просто… вече не е. Малко е тъжно, че всъщност тя не ми липсва. Сигурно защото хората се променят, животът им се променя. Ние с теб го знаем най-добре.

— Казала му е, че току-що си приключила сериозна връзка — чух гласа на Алексис в слушалката. — Предупредила го е да бъде търпелив. И да внимава да не те съсипе окончателно.

— А той какво е отговорил? — попитах.

— Казал е, че не само няма да те съсипе, но ще ти помогне да се съвземеш.

Отпуснах глава върху облегалката на дивана.

— Е — рекох, — това е доста самонадеяно заявление. Къде му е на него далаверата? Да не е развил нещо като спасителен синдром? Или има нужда да се прави на герой?

— Той всъщност е свястно момче — каза Алексис. — Приятелчетата му са задници, но той е читав. Не че Гейб не беше, но. Искам да кажа. дай му шанс, Лу.

Усетих как очите ми се навлажняват само като спомена името ти. Трябваше да го преодолея, но не знаех как точно.

— Не знам дали ще мога — отвърнах, бършейки нос с опакото на ръката си.

— Клин клин избива — обобщи Алексис. — Повярвай, аз най-добре го знам.

От устата ми се изтръгна кратък звук, нещо средно между смях и ридание.

— Сериозно говоря — настоя Алексис, — дай му шанс. Най-малко ще ти покаже, че по света има и други свестни и интелигентни хора, които те смятат за много сладка.

Кимнах, въпреки че тя не можеше да ме види.

— Ще те послушам — казах.

— Какво повече бих могла да искам — откликна тя. — Освен да решим какво правим в петък вечер. Сещаш ли се за оня сладур, с когото се запознах в метрото за Бруклин? Та, той участва в някакъв арт пърформънс в Долен Ийст Сайд. Идваш ли с мен?

— За оня със зелената коса ли говориш? — попитах предпазливо.

— Пфу, не! — възкликна Алексис. — Не ти ли казах? Той си бъркаше в носа през цялото време на вечеря. Край с него. Тоя сега е с очила като Бъди Холи[22]и брада.

— Ясно, разбрах. Тогава идвам. — Честно казано, изобщо не ми се ходеше да гледам арт пърформънс на някаква откачалка, с която Алексис се е запознала в метрото. Но това все пак беше по-добре, отколкото да тъгувам по теб.