Светлината, която изгубихме

LXXV

КАЧИХ СЕ НА САМОЛЕТА ЗАЕДНО С ОСТАНАЛИТЕ пътници от първа класа; оказа се, че мястото ми е до една по-възрастна от мен ортодоксална еврейка. Главата й беше покрита с шарена копринена забрадка, вързана отзад на врата. Усмихна ми се, когато седнах до нея.

Отвърнах на усмивката й. Стараех се да дишам бавно, за да потисна пристъпите на гадене и да игнорирам соления вкус в гърлото. Това обаче не помогна. Докато останалите пътници заемаха местата си, аз стоях на колене в тоалетната на самолета и повръщах. „Моля те, нека не продължава така през целия полет", казах на глас, докато си бършех уста с длан.

— Вие добре? — попита със силен акцент съседката ми по място, когато се върнах. Сигурно съм била пребледняла.

— Бременна съм — казах, слагайки ръка върху корема. — Бебе — добавих. Не знаех доколко знае английски.

Тя кимна и взе да рови из чантата си. После ми подаде пликче бонбони с надпис на иврит.

— Това помага — каза. — Ям ги в самолета. Поднесох ги към носа си и вдишах.

— Това джинджифил ли е? — попитах. Тя сви рамене. Явно не знаеше думата.

— Помага.

Реших, че няма какво да губя, развих едно бонбонче и го лапнах. Малко след като го засмуках, наистина се почувствах по-добре.

— Благодаря — казах.

— Аз имам пет — отвърна тя, сочейки към корема ми. — Всеки път се гади.

— Това ми е трето — уточних.

— Вие сте еврейка? — попита тя, сигурно се чудеше защо съм тръгнала бременна за Израел, когато там се води война.

— Не — отвърнах.

— Вашият… — Тя затърси думата. — Мъж вYisroel?Приветствах избора на „мъж" вместо „съпруг".

— Да — отвърнах. — Той е журналист. В болница е. Ранен е тежко в Газа.

Докато го казвах, очите ми се насълзиха. Освен с Кейт и Дарън с никого другиго не бях говорила за теб, за това какво ти се е случило.

В следващия момент жената вече ме прегръщаше и нареждаше нещо на иврит или идиш — език, който не разбирах, но въпреки това намирах за много успокояващ. Неудобно ми е да си призная, но плаках на рамото й и я оставих да ме гали по косата. Дори след като най-накрая успях да се съвзема, тя продължи да държи ръката ми. Все ме потупваше по рамото, докато сервираха храната, сякаш ми казваше без думи: „Всичко ще бъде наред".

Когато се събудих след няколко часа, установих, че съм завита с едно от одеялата на аеролиниите.

— Благодаря — обърнах се към нея.

— Бог има план — отвърна тя. — Детето винаги е благословия.

Не знам дали вярвах на онова, което тя ми каза. Никак не ми хареса идеята, че Бог има точно такъв план за теб. Освен това се сещах за много случаи, в които детето не е никаква благословия. Но нейната вяра и тихата й сила ми помогнаха. Имаше нещо утешително в това да вярваме, че сме само актьори на една голяма сцена и изпълняваме сюжети, режисирани от някой друг.

Това Божи план ли е, Гейб? Има ли изобщо Бог?