Светлината, която изгубихме

LXXVII

НА ВЛИЗАНЕ В БОЛНИЧНАТА ТИ СТАЯ СЕ НАЛОЖИ да се подпра на рамката на вратата. Гаденето се обади пак и трябваше някак да го преборя.

В гърлото ти беше пъхнат маркучът на системата за командно дишане. Устните ти около него бяха сухи и напукани. Главата беше бинтована, а меките тъкани под очите имаха тъмнолилав цвят. Някой беше сложил шина на лявата ти ръка — от лакътя до китката. Навсякъде около теб имаше тръбички и пиукаща апаратура. Но това пак си беше ти. Там, пред очите ми. Гърдите ти ту се надигаха, ту се спускаха. И беше жив. Съзнавах какво ми казаха лекарите току-що, но цялото ми същество го отхвърляше.

— Гейб — издишах. В стаята дъхаше на метал и медикаменти, някаква смесица между антисептици, пот и кръв. Коленичих край болничното легло и те хванах за ръката. Пръстите ти бяха успокояващо топли. Приближих ги към лицето си, копнеейки да прокараш пръст по устните ми, да чуя гласа ти.

Спомних си последния ни разговор и как си казахме, че се обичаме. Когато те помолих да останеш в Йерусалим и да не ме принуждаваш да избирам.

— Вземам си думите назад — промълвих. — Не го казах от сърце. Ти само се върни. Върни се, Гейб. Моля те. Не ме изоставяй.

Нищо не последва. Ти не помръдна. Никакво потрепване, дори на клепачите.

От гърдите ми се изтръгна ридание, заредиха се още, които не бях способна да овладея. Нещо ме душеше. Гърдите ме боляха. Цялото ми тяло се тресеше. Повалих се на пода.

Нямам представа кога е влязла в стаята, но Шошана изведнъж се появи до мен, сложила ръка върху рамото ми.

— Госпожо Максуел — повика ме. — Луси.

Погледнах първо нея, вместо теб. Опитах да овладея риданията, които разтърсваха цялото ми тяло. Тя ми помогна да се изправя.

— Елате да се поразходим — каза. — Има ли някой, когото бихте искали да повикам, за да е с Вас?

Поклатих глава.

— Няма — отвърнах задавено. Мислех си за Кейт — бих могла да я помоля да вземе нощния полет. Тя щеше да го направи, стига да поискам. Поех си дъх на пресекулки.

— Всичко ще бъде наред — каза ми Шошана, докато ме извеждаше от стаята ти и ме подкрепяше по коридора. — Времето за посещения е към края си. Защо не опитате да си починете. Не се налага да вземете решение днес.

— Добре — отвърнах с треперещ глас; цялата се люлеех.

— Искате ли кола, която да Ви откара до хотела? Или до жилището на господин Самсън? — попита Шошана.

Вече бях запазила стая в хотел, но се сетих за ключовете от твоя апартамент в найлоновата торбичка. Имах и адреса, който записа в телефона ми още докато бяхме в леглото. Предпочитах да отида там.

— Кола — отвърнах. — Би било чудесно.

Шошана кимна и след няколко минути се върна с куфара ми.

— Елате да Ви покажа шофьора. — Тя ми подаде визитка. — Обикновено не го давам, но това е домашният ми телефон. Моля да се обадите, ако имате нужда от нещо. Отзад съм добавила и номера на мобилния си.

— Благодаря — казах, прибирайки визитката в чантата си.

Тя отново взе куфара ми и аз я последвах през въртящите се врати към паркинга. Една мисъл мина светкавично през главата ми и изчезна бързо, както се беше появила: ако съдбата е решила така да изпълни желанието ми да не се налага да избирам между теб и Дарън, тогава и аз не искам да оставам повече на този свят.

Какво ще кажеш, Гейб? Твое ли беше решението да отидеш в Газа? Ти ли избра кога да снимаш, къде и как да го направиш? Твоите решения ли те доведоха дотук? Или така е било писано? Такъв край ли ти е бил орисан? На такъв край ли сме били обречени с теб? Аз имам мнение по тоя въпрос, но бих искала да чуя твоето.