Светлината, която изгубихме

XLVI

КАЗВАТ, ЧЕ Е НА КЪСМЕТ, АКО НА СВАТБАТА ВАЛИ. Предполагам, някой си го е измислил, за да успокои младоженките, когато се събудят в сватбения си ден и видят мрачното облачно небе.

Точно така изглеждаше нашият сватбен ден, моят и на Дарън. Слънцето се силеше да пробие облаците, но така и не успяваше. Оженихме се шест месеца след като Дарън ми предложи — в почивните дни за Деня на благодарността през 2006 г. Той каза, че не може да чака нито миг повече да стане мой съпруг, а аз бях така завладяна от романтиката, че приех от все сърце. Тогава бях на двадесет и шест. Дарън — на трийсет и една. Освен трите сестри на Дарън и моята снаха Ванеса, имахме още три шаферки: Кейт, Алексис и Джулия.

Накарах всички момичета да се облекат в жълто, защото този цвят ми изглеждаше щастлив, а ние с Дарън искахме на нашата сватба всичко да излъчва щастие. Също като нас. Никой друг не ме е разсмивал така, както Дарън умееше. Никой не беше способен като него да превърне един буреносен облачен ден в слънчево и ясносиньо небе. Може би затова беше съвсем подходящо на сватбения ни ден да е облачно — фактът, че се омъжвах за Дарън, го правеше слънчев. Заради него бъдещето изглеждаше слънчево.

Дори букетът ми беше от слънчогледи — знам, не беше много изтънчено. Постнах снимки във фейсбук — толкова много хора го правят — така че сигурно знаеш за слънчогледите. Теб обаче не те поканих. Не ми се виждаше редно. Освен това тая година изобщо не те бях виждала. Пратих ти имейл за годежа, но ти си замълча, дори не каза кога пак ще си в Ню Йорк. Аз обаче те видях на една от снимките в профила на Адам във фейсбук — бяхте ти, той, Джъстин и Скот, а отдолу имаше надпис: „Момчетата пак са в града!". Усетих пронизваща болка при вида на тая снимка, но помня как тогава си помислих, че е по-добре, дето не сме се срещнали, и просто сме се измъкнали тихомълком от живота на другия.

Сватбата ни с Дарън беше в ресторант „Боутхаус" в Сентръл Парк. Знам, намираше се в нашия, моя и твоя някогашен квартал, но не помислих за това, когато правехме резервацията. Мама напираше да я направим в Кънектикът, родителите на Дарън предлагаха Джърси, а пък ние, двамата с Дарън, мислехме, че в Монтик също би било много хубаво. Аз обаче настоях да е в Ню Йорк — вече бях разбрала, че булката получава всичко, което поиска. Щом видяхме „Боутхаус" в парка, непосредствено до алеите за джогинг, Дарън се почувства истински щастлив. Даже ни снима за нещо като сватбена покана — краката ни от коленете надолу, обути в маратонки, и надпис: „Независимо дали ще пристигнете със самолет, влак, кола или пеша, очакваме с търпение да присъствате на сватбата ни!". Знам, знам, ти само би подбелил очи, ако получиш нещо такова по мейла. Не ми се вярва подготовката за вашата сватба с Алина да е стигнала дотам, че да поръчате и сватбени покани. Но дори така да е, ти сигурно би пренебрегнал напълно този обичай.

Нощта преди сватбата прекарах в къщата на нашите в Кънектикът и се събудих в леглото си от детинство, когато мобилният ми иззвъня. Изписаният на екрана номер беше с много цифри, очевидно чуждестранен. Можеше да са няколко души — или Лиз, сестрата на Кейт, или колеги от филиалите в Англия и Германия, където „Иска се цяла галактика" имаше почти същия успех като в Щатите — но нещо ми подсказа, че си ти. Изчаках телефонът да звънне още веднъж, после още веднъж и накрая реших да вдигна. Предполагах, че се обаждаш да ми пожелаеш на добър час или нещо подобно.

Обаче ти, изглежда, нямаше никаква представа що за ден е този. Или поне не си го съзнавал. Винаги съм се питала дали някак подсъзнателно все пак не си знаел. Все някой трябва да ти е казал. Или да си го видял във фейсбук. Но може и да си пропуснал. Вероятно е било чисто съвпадение.

— Луче? — проговори.

— Гейб? — отвърнах.

— Аз съм — каза. — Съжалявам, ако прекъсвам нещо. Знам, отдавна не сме се чували, но. имам нужда от теб.

Седнах в леглото си от „Лора Ашли" — тялото ми реагираше на твоя глас както обикновено — и се облегнах на възглавниците.

— Какво става? — промълвих, представяйки си експлозии, рани и откъснати крайници.

— Рейна не е Пегас — каза ти.

Въздъхнах облекчено. Ти не беше ранен. Не беше на парчета. Поне физически. Надявах се и емоционално да си цял.

— Какво стана? — попитах.

— Срещна един хуманитарен работник. И предпочита да е с него. Каза, че бил по-всеотдаен от мен. Аз не съм ли всеотдаен, Луче?

Отначало не знаех какво да отговоря, но после ми хрумна, че аз също бих могла да съм откровена.

— Не знам — казах. — Не сме приказвали повече от година. Вече не те познавам като преди.

— Напротив — възрази ти. — Аз съм си същият. Ти ме познаваш като никой друг. Просто. имам нужда да разбера — права ли е Рейна?

Направо не беше за вярване, че правех психоанализа на бившето си гадже в деня на своята сватба.

— Според мен — отвърнах, подбирайки внимателно думите, — да си всеотдаен означава да поставяш на първо място отношенията с човека, с когото си в момента. Не е задължително винаги да е така, но поне в повечето случаи. Означава да вземаш решения, които са добри и за двама ви като двойка, дори това да е с цената на известен личен компромис. Означава да споделяш всичко. Гейб, когото познавах, не се интересуваше от това.

Последва дълго мълчание.

— Сигурно е така — каза най-накрая толкова тихо, че едва успях да доловя разочарованието в гласа ти. — Надявах се да чуя нещо по-различно.

— Съжалявам — отвърнах. — Май днешният ден не е най-подходящият за такова нещо.

— Всичко наред ли е? — побърза да кажеш. — Най-напред това трябваше да попитам. Ако имаш нужда да поговорим за нещо.

— Просто… днес е сватбата ми. — Трудно ми беше да го кажа. Трудно ми беше да го кажа точно на теб.

— Луче? — Звучеше така, сякаш съм те зашлевила. — Ти се омъжваш днес?

— Да, днес се омъжвам — повторих като ехо.

— О! — възкликна. — Мамка му! — Това го помня, като че е било днес. Начинът, по който го каза, интонацията ти. „О! Мамка му." Сякаш всяка от тия думи сама по себе си беше изречение.

Замълчах.

От твоята страна на линията също настана мълчание. Почувствах се зле.

— Всичко ще се нареди — казах. — Ще си намериш друг Пегас.

— Ами, ако… — Ти така и не довърши изречението, сякаш се боеше да го кажеш докрай, или пък се боеше аз да не го чуя.

— Ще си намериш — повторих. — Сега май трябва да вървя — добавих съвсем тихо.

— Да — каза ти. — Съжалявам. че се обадих.

— Няма нищо — побързах да те уверя, — не се притеснявай. Всичко е наред.

— Съжалявам — повтори ти.

И двамата затворихме, но аз, естествено, цяла сутрин непрекъснато мислех за теб.