Светлината, която изгубихме

L

НЕ СЪМ НАЯСНО ЗАЩО Е ЦЕЛИЯТ ТОЗИ ШУМ около кръглите и полукръглите годишнини: трийсети рожден ден, двайсет и пета годишнина от сватбата, пет години от завършването — нашата годишнина от дипломирането се падна през лятото, когато забременях за първи път, седмица след като двамата с Дарън се нанесохме в апартамента в Бруклин Хайтс. Дарън все повтаряше как ще напълни всички спални с деца, аз обаче бях прекалено заета с мисли за онова, което растеше вътре в мен.

Ти си беше дошъл в Ню Йорк, но не ми се беше обадил. Изобщо спря да контактуваш с мен, откакто се омъжих. Сигурно така беше редно. И без това мислех достатъчно често за теб, нищо че отсъстваше от реалния ми живот.

Предполагам, не си искал да ме свариш неподготвена на събирането за годишнината, или пък самият ти си искал да опипаш почвата, да разбереш какво е положението, преди да се видим очи в очи. Затова онзи следобед ми прати есемес. „Да се видим довечера?", пишеше в него. Гледах съобщението на телефона поне две минути. Ти не знаеше, че съм бременна. Реших, че трябва да ти кажа, преди да се срещнем.

„Аз ще съм бременната със синята рокля", отговорих ти половин час по-късно.

Е, сигурно не беше най-елегантният начин да ти поднеса новината. Ти изобщо не отговори на това съобщение.

И аз, естествено, през целия ден се чудех какво ли си мислиш. Дали си разстроен, или се радваш за мен. Дали щеше да ме отбягваш на срещата със състудентите, или специално щеше да ме потърсиш.

— Какво ти става днес? — попита Дарън, докосвайки рамото ми. — Вече четвърти път те викам по име, но ти сякаш си на друга планета. Искаш ли да ти вдигна ципа на роклята?

— Извинявай — отговорих, — просто си мисля за колежа. И да, благодаря.

Дарън имаше специално отношение към вдигането на ципа ми. Намираше, че да помагаш на някого в обличането има нещо особено интимно. Дори повече от събличането. Казваше, че този жест показва любов, не просто похот.

— Искаш ли да ти завържа вратовръзката? — попитах. Той се усмихна и каза „да".

Ти какво прави преди срещата за годишнината? С приятели ли беше? Или остана сам в хотелската стая? Така и не те попитах.

В това събиране имаше нещо безумно — не мислиш ли? Хора, които демонстративно държат под ръка съпрузите и съпругите си. Неколцина от нас с официални рокли за бременни. Усетих същите ревниви погледи като в „Блумингдейл" преди години — забелязах как жените на събирането ме гледат завистливо. Аз бях пипнала преуспяващ съпруг и скоро щях да ставам майка. Нямаше никакво значение, че бяхме завършили един от университетите на „Бръшляновата лига"[37], че жените тук бяха юристи и лекари, драматурзи и банкери, експерти и академици — всички идваха да ме питат единствено за бебето и за сватбата. Никой не се поинтересува къде работя, с какво се занимавам след дипломирането. На никого не му пукаше, че току-що са ме повишили в асоцииран продуцент и че подготвям самостоятелно шоу, озаглавено „Ракета през времето", което ще отведе децата на пътешествие през историята и ще им покаже как тя влияе на днешния ден. Питаха само: „Кога ти е терминът?", „Разбра ли вече какъв е полът на бебето?", „Откога си омъжена?", „Къде го срещна?". Не бих се изненадала, ако поне половината жени, с които разговарях на събирането, са наели къща в Хамптън още същото лято. Вече започвах да мисля, че съквартирантките ми от колежа са постъпили правилно, като не дойдоха на събирането.

И тогава те видях. Стоеше в другия край на градинската шатра, а някаква непозната жена беше сложила ръка на рамото ти, докато разговаряте. Усмихна се на нещо, което й каза, после отговори. Ти се разсмя. Изведнъж усетих как ми се повдига.

— Трябва да глътна малко въздух — прошепнах на Дарън, който беше открил друг инвестиционен банкер и сега се надприказваше с него.

— О! — откликна той. — Добре ли си? Кимнах.

— Само малко ми се гади, ще се оправя.

Едва преди няколко седмици бях приключила фазата на сутрешното гадене. Дарън беше свикнал да ме вижда как повръщам, но това не беше никак приятно изживяване и за двамата.

— Сигурна ли си? — попита.

— Абсолютно — отвърнах и излязох изпод шатрата.

Отвън си поех дълбоко въздух на няколко пъти, после понечих да се върна. Шатрата нямаше стени, така че можех да виждам какво се случва под нея. Ти не се мяркаше наоколо, а онази жена вече приказваше с друг, пак с ръка върху рамото му. Тази гледка ми помогна много повече, отколкото дълбоките вдишвания. Гаденето изчезна.

Тъкмо щях да се връщам при Дарън, когато почувствах че някой ме докосва по рамото. Ти беше, естествено.

— Луче — промълви. Обърнах се.

— Гейб — отвърнах. — Здрасти.

Кожата на рамото ми настръхна от твоето докосване.

— Хубава рокля — отбеляза.

Дарън веднъж ме осветли, че щом някой мъж каже нещо такова, всъщност има предвид: „Страшно си секси в тая рокля". Никога не съм била съвсем сигурна дали има право. Тогава трябваше да те попитам какво точно имаш предвид.

— Благодаря — отвърнах. — Хубава риза. Трапчинките ти се появиха.

— Никога не бих се досетил — каза. — Никак не си се променила.

Обърнах се в профил и пригладих набраната си рокля плътно по тялото.

— Ами, сега? — попитах.

Очите ти за момент се ококориха, после се усмихна.

— Ами, това е…

— Да — казах. — Това е бебе. — Не че беше кой знае какво, само четиримесечно коремче. Но вече не се побирах в старите си дрехи. Наложи се да си купя нова рокля.

— Поздравления, Луче — каза. — Радвам се за теб.

— Благодаря. — Оставих роклята отново да падне свободно. — А нещата при теб как са?

Усмивката ти посърна, ти сви рамене.

— Винаги ми е някак странно да се връщам в Ню Йорк. Все едно съм попаднал в „Завръщане в бъдещето" и светът е дръпнал рязко напред, докато ме е нямало. — Погледът ти се върна обратно върху корема ми.

— Твоят свят също се е променил — казах. Ти тръсна глава.

— Не мога да обясня защо е така. Моят свят наистина се е променил, но моят Ню Йорк някак би трябвало да си е същият. Всичко би трябвало да е така, както съм го оставил, все едно се прибираш в детската си стая. — Ти рязко млъкна. — Говоря пълни глупости.

— Не е вярно — възразих. — Дори напротив. Твоето убежище се е променило.

— Да — отвърна. Погледът ти се задържа върху корема ми. — Да — повтори. — Май трябва да вървя. Страхотно беше да те видя, Луси. Късмет. Наистина се радвам за теб.

И ти се устреми към бара, разположен до слънчевия часовник.

Исках да те повикам, да ти кажа да почакаш. Щеше ми се да поговорим още, да разбера как се чувстваш, как са нещата при теб. Искаше ми се отново да ме докоснеш и пак да настръхна от допира ти.

Но ти беше прав да си тръгнеш. Нищо хубаво не би произлязло от едно продължение на разговора ни. И аз се върнах при Дарън.

— Вече по-добре ли си, миличка? — посрещна ме той.

— Много по-добре — казах и склоних глава на рамото му. Без нито за миг да изпуска нишката на разговора, той обгърна раменете ми с ръка и ме целуна по темето.

Това не ме накара да настръхна, но определено се почувствах добре.