Кралят

6

– Жив ли е?

Бет чу думите да излизат от устата ѝ, макар съвсем смътно да си даваше сметка, че ги е изрекла. Беше прекалено ужасяващо, когато някой така силен, като Джон Матю, припаднеше по този начин. И дори още по-лошо – той бе дошъл на себе си за около минута и половина, опитал бе да ѝ каже нещо и отново бе изгубил съзнание.

– Добре – каза доктор Джейн, допряла стетоскоп до сърцето му. – Добре, трябва ми апаратът за…

Блей тикна апарата за кръвно в ръцете ѝ и тя се залови за работа. Стегна маншета около масивния бицепс на Джон и го напомпа. Последва дълго, оглушително съскане и Бет се облегна на своя хелрен, докато чакаха резултата.

Което сякаш отне цяла вечност. Междувременно Хекс беше положила главата на Джон в скута си. Какъв ли ужас изживяваше! Да гледаш как някой, когото обичаш, лежи в безсъзнание, без да имаш представа какво ще се случи.

– Нисичко е – промърмори доктор Джейн, докато отлепваше маншета. – Но не прекалено…

Клепачите на Джон потрепнаха, сякаш се опитваше да отвори очи.

– Джон? – задавено каза Хекс. – Връщаш ли се при мен?

Очевидно – да. Джон се обърна по посока на гласа ѝ и като улови ръката ѝ в разтрепераната си длан, се взря в очите ѝ. Между тях сякаш протече някаква размяна на енергия и миг по-късно той седна. Изправи се. Беше само мъничко нестабилен, докато прегръщаше своята шелан; двамата дълго останаха така, душа до душа.

Когато брат ѝ най-сетне се обърна към нея, Бет се откъсна от Рот и го прегърна с всички сили.

– Толкова съжалявам.

Джон се отдръпна и оформи на езика на знаците:

– За какво?

– Не знам. Просто не искам… Не знам.

Тя вдигна ръце и брат ѝ поклати глава.

– Никъде не си сбъркала. Сериозно, Бет. Добре съм и всичко е наред.

Срещайки погледа на сините му очи, тя се взря в тях, сякаш там можеше да открие обяснение на случилото се и онова, което се бе опитал да изрече.

– Какво се мъчеше да ми кажеш? – прошепна тя.

В мига, в който чу въпроса си, изруга. Точно сега едва ли бе най-подходящият момент.

– Извинявай, не исках да те попитам това…

– Казвах ли нещо? – оформиха пръстите му.

– Да го оставим да се съвземе – обади се Рот. – Хекс, искаш ли да го отведеш в стаята ви?

– Определено. – Силната жена обви ръка около кръста на Джон и двамата поеха по коридора със статуите.

Доктор Джейн прибра инструментите си в малката черна чантичка.

– Време е да открием какво причинява тези припадъци.

Рот изруга тихичко.

– Разрешаваш ли му да се бие?

Доктор Джейн се изправи на крака, присвила интелигентните си очи.

– Ще ми се ядоса, но отговорът е не. Първо искам да му нап­равят ядрено-магнитен резонанс. За съжаление, ще трябва да измислим как точно да го уредим.

– С какво мога да помогна? – попита Бет.

– Ще отида да говоря с Мани още сега. Хавърс не разполага с подобно оборудване, ние също. – Доктор Джейн прокара ръка през късата си руса коса. – Нямам представа как ще го вкараме в „Свети Франсис“, но именно там трябва да отидем.

– Какво мислиш, че може да е? – попита Бет.

– Не се засягай, но по-добре да не знаеш. А сега нека опитам да задействам някои връзки и…

– Ще отида с него. – Истинско чудо бе, че погледът, който Бет впи в жената на Ви, не прогори дупка в главата ѝ. – Ако трябва да му направят това изследване, ще отида с него.

– Добре. Но трябва да сведем придружителите до абсолютния минимум. Ще ни бъде достатъчно трудно да го направим и без да водим цяла армия със себе си.

Джейн се обърна и затича надолу по стълбите. Докато се отдалечаваше, физическите ѝ очертания започнаха да избледняват и не след дълго тя се превърна в призрачна форма, рееща се над килима.

Призрак или не, това няма значение, помисли си Бет. Лично тя би избрала да бъде лекувана от тази жена пред всеки друг лекар на планетата.

Господи… Джон.

Бет се обърна към Блей и Куин.

– Някой от вас има ли представа какво се опитваше да каже?

И двамата погледнаха към Рот. А после поклатиха глави.

– Лъжци – измърмори тя. – Защо не искате да ми кажете?

Рот започна да масажира раменете ѝ, сякаш искаше да я успокои, и какво по-красноречиво доказателство, че макар и сляп, бе разчел емоциите? Такъв си беше той. Знаеше нещо.

– Откажи се, лийлан.

– Да не сте посмели да ми излезете с нещо от рода „забранено за жени“. – Тя се отдръпна и ги изгледа яростно. – Става въпрос за брат ми и той се опитваше да говори с мен. Имам право да знам какво става.

Блей и Куин упорито зяпаха в килима. Огледалото върху масичката край отворената врата на кабинета. Ноктите си. Очевидно се надяваха под краката им да зейне някоя пространствено-времева дупка.

Е, съжалявам, момчета, но това не ви е научнофантастичен сериал. А мисълта, че те двамата (както и всеки друг мъж в къщата) винаги щяха да се покоряват безпрекословно на Рот, още повече я вбеси. Ала освен да ги настъпи по пръстите на краката и да се държи като някоя истеричка, тя нямаше друг избор, освен да остави тази битка за по-късно, когато двамата с нейния хелрен останеха сами.

– Лийлан…

– Сладоледът ми ще се разтопи – измърмори тя и отиде да вземе подноса. – Нищо не би ме зарадвало повече от това, някой от вас тримата да реши да бъде откровен с мен. Но няма защо да се надявам, нали?

Бет се отдалечи, обгърната от мрачно предчувствие – нищо ново под слънцето. Откакто Рот бе прострелян, тя имаше чувството, че всеки момент ще се случи нещо ужасно. Да види как брат ѝ се свлича върху килима, определено не помогна за преодоляването на параноята.

Ни най-малко.

Когато стигна до вратата на стаята, където живееше Блей, преди да се пренесе при Куин, тя се стегна.

Без особен успех, но въпреки това почука.

– Лейла?

– Влез – долетя приглушеният отговор.

Подпряла несигурно поднос на хълбока си, Бет се опита да завърти дръжката на вратата…

Пейн, сестрата на Ви, ѝ отвори с широка усмивка. Господи, наистина имаше внушително излъчване, особено в кожените си дрехи. Тя бе единствената жена, която воюваше наравно с братята, и явно току-що се беше прибрала от дежурство.

– Добър вечер, кралице моя.

– О, благодаря ти. – Бет вдигна подноса и влезе в лавандуловата спалня. – Нося провизии.

Пейн поклати глава.

– Съмнявам се, че ще има полза. Не мисля, че в стомаха ѝ е останало каквото и да било… всъщност смятам, че се освободи от всичката храна, която погълна през последната седмица.

Откъм тоалетната долетяха звуци от повръщане и двете се намръщиха.

Бет погледна купата ванилов сладолед.

– Може би ще е най-добре да дойда по-късно…

– Да не си посмяла! – провикна се Избраницата. – Чувствам се отлично!

– На мен не ми звучи така…

– Гладна съм! Да не си посмяла да си тръгнеш.

Пейн сви рамене.

– Има невероятен дух. Идвам тук за вдъхновение, но не и за да навляза в периода си на нужда, така че е време да си вървя.

Сестрата на Ви потръпна, сякаш женският цикъл и това с бебетата беше нещо, което изобщо не я интересуваше.

Бет остави подноса върху едно старинно писалище.

– Всъщност… аз пък се надявам именно на това.

Потресеното изражение на Пейн я накара да изругае.

– Имах предвид… ъъъ…

И как точно да се измъкне от това?

– Двамата с Рот ще си имате дете?

– Не, не, не… почакай. – Вдигнала ръце, Бет трескаво се опитваше да намери изход. – Аз…

Прегръдката на Пейн бе бърза като порив на вятъра и силна като прегръдката на мъж, и остави Бет без дъх.

– Това е прекрасна новина…

Бет се отскубна от обятията като железни решетки.

– Всъщност още не сме стигнали чак дотам. Аз просто… виж, недей да казваш на Рот, че съм тук, става ли?

– Значи, искаш да го изненадаш? Колко романтично!

– О, да, определено ще бъде изненадан. – Пейн я изгледа странно и Бет поклати глава. – Виж, ако трябва да съм откровена, не съм сигурна дали периодът ми на нужда ще бъде добра новина.

– Ала един наследник на трона несъмнено би му помогнал. От политическа гледна точка.

– Не го разглеждам по този начин и никога няма да го направя. – Бет сложи ръка върху корема си и опита да си представи, че вътре има и нещо друго освен три порции храна и два десерта. – Просто… наистина искам бебе, но не съм сигурна дали той ще е съгласен. Но ако се случи… е, може би ще бъде за добро.

Всъщност веднъж ѝ беше казал, че не вижда деца в бъдещето им. Ала това беше преди доста време и…

Пейн стисна лекичко рамото ѝ.

– Радвам се за вас… и се надявам да се получи. Но както казах, най-добре да си вървя, защото, ако старото суеверие е вярно, не искам да си навлека неприятности. – Тя се обърна към притворената врата на банята. – Лейла! Трябва да си вървя!

– Благодаря, че се отби! Бет? Ти ще останеш, нали?

Останала сама, Бет кипеше от твърде много енергия, за да седне – мисълта, че крие нещо от Рот, изобщо не ѝ харесваше. Очевидно бе, че двамата трябваше сериозно да поговорят за това; въпросът бе само да намери подходящ момент.

А и историята с периода на нужда и раждането на дете не беше единственото, което ѝ тежеше. Тази конфронтация с Рот и момчетата още я мъчеше. Обичаше Братството – всеки от тях би пожертвал живота си за нея и винаги даваха всичко от себе си за краля. Ала понякога цялото това „един за всички, всички за един“ направо я побъркваше…

Още звуци от повръщане. Толкова мъчителни, че Бет пот­ръпна и зарови лице в ръцете си.

Приготви се за това, каза си тя. Нямаше нищо лошо да си мечтае за кукли и плюшени играчки, гукане и гушкания, ала да износиш и да отгледаш едно дете включваше още много неща, с които трябваше да е готова да се справи.

Не че периодът ѝ на нужда бързаше да се появи. От колко време вече всяка вечер идваше тук? Да, определено имаше проблеми с настроенията, сякаш хормоните ѝ се бяха развихрили, но дали не беше просто защото в момента животът ѝ бе особено тежък?

О, да, това определено беше най-подходящият момент да се опита да забременее! Трябва да си беше изгубила ума.

Изтегна се на леглото, взе кутията си със сладолед и я нападна с лъжицата. Забиваше я с всичка сила, загребваше парченцата шоколад и дъвчеше яростно, без дори да усеща вкуса им. Не беше от онези, за които храната е утеха, а ето че сега се тъпчеше, когато изобщо не беше гладна, и това започваше да ѝ личи. И като стана дума… тя вдигна ризата си и разкопча копчето и ципа на дънките.

Отпусна се върху възглавниците и се зачуди как е възможно да пропаднеш толкова бързо от висините на страстта и усещането за единение до низините на подобна депресия – в този миг имаше чувството, че никога няма да навлезе в периода си на нужда, още по-малко пък да зачене… както и че е омъжена за пълен идиот.

Отново се залови с разкопките в кутията сладолед и се натъкна на същинска шоколадова рудна жила. Нареди си да се стегне или поне да даде възможност на шоколада да подейства и да ѝ повдигне настроението.

По-добър живот с помощта на „Бен & Джери“9. Това би трябвало да бъде мотото им.

Най-сетне откъм банята се разнесе звук от пускане на водата в тоалетната чиния, последван от шума на чешмата. Когато Избраницата излезе, лицето ѝ беше също толкова бяло, колкото и широките ѝ одежди, а усмивката ѝ бе сияйна като слънцето.

– Извинявай! – весело каза Лейла. – Как си?

– По-важното е ти как си?

– Фантастично! – Тя отиде при сладоледа. – О, прекрасно. Тъкмо това, от което се нуждая, за да успокоя нещата тук долу.

– Трябваше да отстраня яго…

Лейла вдигна едната си ръка във въздуха, а с другата запуши уста. Поклати глава.

– Прилошава ми дори от самата дума – задавено каза тя.

– Не се тревожи, не се тревожи. В цялата къща няма и грам от вкуса-който-не-бива-да-се-споменава.

– Сигурна съм, че това е лъжа, но ще се престоря, че ти вярвам, много ти благодаря.

Лейла се изтегна на леглото с купата в ръце и погледна към Бет.

– Толкова си мила с мен.

Бет се усмихна.

– След всичко, което преживя, изобщо не ми се струва достатъчно.

Почти бе изгубила детето си, а после спонтанният аборт изведнъж бе прекъснат като с магия. Никой не знаеше какъв беше проблемът, нито как се беше разрешил, но…

– Бет? Тревожи ли те нещо?

– Не, защо?

– Не изглеждаш добре.

Бет изпусна дъха си и се зачуди дали ще може да се измъкне с някоя лъжа. Едва ли.

– Извинявай. – Тя остърга дъното на кутията, за да извади и последните останки от ментовия сладолед. – Просто… много неща са ми на главата.

– Искаш ли да поговорим?

– Струва ми се, че всичко това е повече, отколкото мога да понеса. – Тя остави кутията настрани и отпусна глава върху възглавниците. – Имам чувството, че нещо тежко е надвиснало над мен и заплашва да се стовари отгоре ми.

– Като се има предвид какво става с Рот, направо не знам как изкарваш нощите…

На вратата се почука и когато Лейла отговори, Бет изобщо не се учуди да види Блей и Куин да прекрачват прага. Като че ли се чувстваха неловко обаче… и то не заради Избраницата.

Бет се наруга.

– Може ли да ви се извиня още сега и да приключим с това?

Блей се приближи и седна до Лейла, а Куин седна на пода и поклати глава.

– Няма за какво да ни се извиняваш.

– Значи, само аз смятам, че ви сдъвках? О, я стига. – Сега, когато се бе успокоила и бе поела прилична доза шоколад, искаше да се извини на съпруга си, както и да го накара да говори. – Нямах намерение да се държа като кучка.

– Тежки времена. – Куин сви рамене. – Пък и аз не си падам по светци.

– Нима? Та ти си влюбен в един – подхвърли Лейла.

Куин погледна към Блей и разноцветните му очи се присвиха лекичко.

– Това е самата истина – тихо каза той.

Когато червенокосият вампир се изчерви (естествено!), връзката между двамата стана почти осезаема.

Любовта бе красиво нещо.

Бет разтърка центъра на гърдите си и побърза да смени посоката на разговора, преди да се е просълзила.

– Просто исках да знам какво каза Джон.

Лицето на Куин придоби непроницаемо изражение.

– Говори с мъжа си.

– Ще го направя.

Част от нея искаше да сложи край на посещението при Лейла още сега и да отиде право в кабинета на Рот. Но после си спомни купчината декрети, върху които той и Сакстън работеха. Стори ѝ се егоистично да нахълта там и да ги прекъсне.

Пък и съвсем малко я делеше от това, да се разплаче, при това не просто леко похлипване, а като в края на някой особено сърцераздирателен филм.

Затвори очи и се зае да пресява всичко случило се през пос­ледните две години. Спомни си как беше в началото. Невероятната страст. Сърце и душа слети с тези на другия. Само те двамата дори когато бяха заобиколени от други.

Всичко това не беше изчезнало, напомни си тя. Но животът си имаше свои начини да прецаква нещата. Сега, ако искаше да бъде със своя мъж, Бет трябваше да изчака реда си и това беше окей – тя знаеше какво е работа и стрес. Проблемът бе, че напоследък много често, когато останеха насаме, Рот имаше онова изражение. Същото, което издаваше, че с нея е единствено тялото му. Не и умът. Може би не и душата.

Отиването в Манхатън ѝ бе напомнило какви бяха нещата някога. Ала то бе просто ваканция, почивка от истинския им живот.

Бет сложи ръце върху закръгления си корем – искаше ѝ се дрехите да ѝ отесняват по същата причина като на Лейла. Може би това бе още едно парче от мозайката на желанието да има дете. Може би се опитваше да си върне дълбоката връзка, която бе имала с Рот…

– Бет?

Тя се завърна в настоящето и погледна към Лейла.

– Извинявай, какво?

– Какво искаш да гледаме? – попита Лейла.

Я виж ти – Блей и Куин си бяха тръгнали.

– Ъъъ… според мен последният повърнал има право да избере.

– Не е чак такова изпитание.

– Ти си истински боец, знаеш ли?

– Не, всъщност не съм. Надявам се скоро и ти да имаш възможност да… как се казваше, да стиснеш очи и да го преглътнеш?

– Зъби. Да стиснеш зъби.

– Аха. – Лейла взе дистанционното и превключи екрана. – Твърдо съм решена да овладея разговорния език. Да видим… „Сватовница за милионери“?

– Обожавам Пати.

– И аз. Знаеш ли, сладоледът ми дойде отлично.

– Искаш ли още? Мога да сляза и…

– Не, да видим дали ще успея да го задържа. – Лейла сложи ръка върху корема си. – Знаеш ли, наистина ви пожелавам същото на теб и на краля.

Бет погледна тялото си, сякаш можеше да му заповяда да се захваща за работа.

– Мога ли да бъда откровена?

– Моля те.

– Ами ако съм безплодна? – Когато думите изскочиха от устата ѝ, тя почувства как в гърдите ѝ пламва страх толкова дълбок, че несъмнено щеше да остави белег.

Лейла протегна ръка.

– Не изричай тези думи. Разбира се, че не си.

– Аз съм нечистокръвна, нали така? Никога не съм имала редовен цикъл, докато бях… е, нали се сещаш, преди промяната. Години наред не ми идваше, а когато все пак се случеше, не беше както трябва. – Нямаше нужда да навлиза в подробности пред Избраницата, но „цикълът“, който бе получавала, винаги бе много слаб… съвсем различен от това, което другите момичета описваха. – А след преобразяването напълно спря.

– Е, аз не съм запозната в големи подробности с начина, по който работи женският цикъл тук, долу, но доколкото разбирам, нормално е да очакваш първия си период на нужда около пет години след преобразяването. Колко време мина оттогава?

– Две години и половина. – И ето че Бет изведнъж се почувства страшно глупаво. Защо се тревожеше за нещо, което дори не би трябвало да очаква през следващите три години? – Преди да си го казала – знам, знам… успея ли да го накарам да започне сега, ще е прекалено рано. Чудо. Ала правилата при нечистокръвните са, че няма много правила, и се надявам… – Тя разтърка очи. – Извинявай, спирам. Колкото повече говоря за това на глас, толкова повече си давам сметка, че е истинска лудост.

– Напротив, прекрасно те разбирам. Не се извинявай, задето искаш дете, нито че правиш всичко възможно, за да се сдобиеш с него. Напълно нормално е…

Бет нямаше намерение да прегърне Избраницата. Просто… в един миг лежеше, облегната на възглавниците, а в следващия я притискаше до гърдите си.

– Благодаря ти – задавено каза тя.

– Прескъпа Скрайб Върджин. – Лейла отвърна на прегръдката ѝ. – За какво?

– Имам нужда да знам, че някой друг също ме разбира. Понякога се чувствам сама.

Лейла си пое дълбоко дъх.

– Усещането ми е познато.

Бет се отдръпна.

– Но Блей и Куин са изцяло до теб във всичко това.

Избраницата поклати глава; странно изражение стегна чертите ѝ.

– Не става дума за тях.

Бет зачака другата жена да поясни, но когато това не стана, тя не настоя. Ала може би нещата не бяха чак толкова прости, колкото изглеждаха отстрани. Всеизвестно бе, че в един момент Избраницата беше влюбена в Куин, ала след това като че ли бе приела факта, че той е предопределен другиму.

Очевидно умееше да крие чувствата си по-добре, отколкото всички предполагаха.

– Знаеш ли защо толкова много го исках? – попита Лейла, когато двете отново се наместиха на възглавниците си.

– Кажи ми. Моля.

– Нуждаех се от нещо свое. Също като Куин. – Лейла я погледна. – И точно затова ти завиждам. Ти го правиш, за да пос­тигнеш единение със своя мъж. Това е… невероятно.

Господи, какво можеше да каже в отговор? „Куин те обича по свой начин“? То бе, като да дадеш на някой с тежка фрактура аспирин за болката.

Зелените очи на Избраницата се преместиха върху екрана; изведнъж тя изглеждаше много по-стара от годините си.

Добро напомняне, помисли си Бет. Ничий живот не бе съвършен и колкото и да ѝ беше трудно, тя поне не носеше бебето на мъжа, когото обича… докато той е щастлив с друг.

– Дори не мога да си представя колко ти е тежко – чу се да казва. – Да обичаш някого, с когото не можеш да бъдеш.

Широко отворени очи се обърнаха към нейните… и Бет видя в тях отзвук от нещо, което не можеше да разчете.

– Куин е добър мъж – продължи Бет. – Разбирам защо го обичаш.

Неловък момент. А после Лейла се прокашля.

– Да. Действително. Е… Пати май не е доволна от този господин.

Страхотно, помисли си Бет. До момента бе накарала брат си да припадне, сдъвкала бе мъжа си… а сега очевидно разстройваше Лейла.

– Няма да кажа на никого – увери я, надявайки се да пооправи нещата.

– Благодаря ти – отвърна Избраницата след миг. – Ще ти бъда задължена завинаги.

Заповядвайки си да се съсредоточи, Бет установи, че Пати Стангър действително даваше на някакъв донжуан с мазна коса да се разбере. Вероятно бе нарушил някое от правилата ѝ. Или пък се беше държал като истински задник по време на срещата.

Бет опита да загледа предаването, но нещо в атмосферата в стаята не беше както трябва, сякаш с тях имаше още някой, дух или призрак, и то не като доктор Джейн. Не, в самия въздух сякаш тежеше нещо.

Когато епизодът свърши, Бет си погледна часовника, въпреки че телевизорът показваше часа.

– Мисля, че ще отида да видя как е Рот. Може би е дошло време за почивка.

– О, да, и аз съм уморена. Може да поспя.

Бет стана от леглото, събра купата и кутията и ги сложи върху подноса на Фриц. На вратата поспря и погледна назад.

Лейла се бе облегнала на възглавницата, приковала очи в телевизора, сякаш беше омагьосана от образите. Ала не можеше да заблуди Бет. Когато ставаше дума за телевизия, Избраницата обичаше да бъбри, да обсъжда всичко на екрана – дрехите на хората, как се изразяват, всяка драма, която особено я впечатлеше.

Ала в този момент тя се държеше точно като Рот – бе тук и едновременно с това я нямаше, присъстваше и в същото време бе изчезнала.

– Лек сън! – каза Бет.

Отговор не последва, нямаше да последва и сън.

Бет излезе в коридора… и спря.

Всъщност не отиваше при Рот. Точно в този миг си нямаше доверие. Настроението ѝ бе прекалено нестабилно, нагоре-надолу, напред-назад… и не бе напълно сигурна, че няма да пов­дигне въпроса за бебето в мига, в който останат насаме.

Не, преди да го види, тя се нуждаеше от малко стабилизиране. Така бе най-добре за нея.

И за всички останали.

9 Американска марка сладолед. – Бел. прев.