Кралят

71

Докато Рот приемаше първите си посетители, Бет се измъкна в кухнята и си напълни купичка с пресни ягоди.

Човече, през последните месеци беше свикнала да я глезят – облага, на която Бела я бе посъветвала да се наслаждава, но с която ѝ бе отнело известно време да привикне: всички бяха толкова мили – братята и техните шелани, прислугата, Джон Матю, сенките. Беше невероятно.

Също като бременността.

Като по чудо, тя протичаше досущ като обикновена човешка бременност. Вече беше в осмия месец и се чувстваше страхотно – имаше предостатъчно сили, глезените ѝ не бяха подути, нямаше стрии, а бебето правеше обиколки под ребрата ѝ всеки път когато тя ядеше. Особено ако хапваше нещо сладко.

Все неща, за които изобщо не се беше подготвила. Нещастия? О, да, беше ги прекарала всичките през главата си. След първоначалния шок в лекарския кабинет тя, естествено, бе погледнала в интернет и се бе наплашила до смърт, четейки за всичко, което би могло да се обърка. Единственото хубаво бе, че вече бе преминала през несигурното първо тримесечие, когато се случваха повечето помятания… макар че, за съжаление, периодът ѝ на нужда бе неизвестна величина в уравнението и ѝ беше отнело цял месец, за да се успокои в това отношение.

И все пак тревогата почти бе изчезнала сега, когато навлизаше в последната четириседмична обиколка. Е, да, самото раждане нямаше да е лесно и не, тя нямаше намерение да стиска зъби и да откаже всякакви лекарства. А всеки път щом почувстваше, че става по-неспокойна от обикновено, си напомняше, че безброй жени бяха преживели съвсем същото преди нея.

Онова, което планът за раждането ѝ предвиждаше, бе през следващите четири седмици Ай Ем и Трез да са на разположение, готови да реагират незабавно. Доктор Сам беше обещала да бъде свободна, независимо от часа на денонощието… ангажимент, зад който Бет подозираше, че стои един от умствените трикове на Ай Ем.

Той беше направил доста от тях, много дискретно, разбира се.

Благодарение на което бяха успели да запазят истината за расата ѝ в тайна.

Бет се надяваше, че като при много жени, раждането ще започ­не през нощта, така че Рот да може да присъства на поне част от него. Ала и двамата се бяха съгласили – въпреки че това щеше да го убие – нейната безопасност и тази на детето бяха на първо място.

Което означаваше, че се налага да отиде при доктор Сам…

– Плодовете харесват ли ви, господарке? – попита Фриц.

Бет погледна през кухнята на баща си и кимна.

– Съвършени са.

Икономът грейна, сякаш беше спечелил от тотото, а тя довърши ягодите и му позволи да вземе празната чиния.

След това се отправи обратно към трапезарията, като внимаваше да не вдига шум, докато отива към мекия стол.

Рот се беше настанил в любимото си кресло, онова отдясно, зад което се намираше бюрото на Сакстън. Срещу него седеше мъж с ръце върху коленете, превити рамене и сивкаво лице. Дрехите му бяха простички, на китката си носеше обикновен часовник с кожена каишка.

Рот се приведе напред и му протегна ръка.

– Какво се случи?

Мъжът се поклащаше напред-назад в стола.

– Тя…

Той погледна към нея и пребледня още повече.

Бет застина и сложи ръка върху корема си.

Господи.

– Говори с мен – настоя Рот тихо.

– Тя…

Мъжът зашептя толкова тихо, че не се чу нищо повече.

Ала Рот очевидно чу всяка дума. И докато гледаше как пръстите на съпруга ѝ се свиват, а мускулите на ръцете му се издуват, Бет разбра за какво става въпрос.

Смърт. При раждане.

Отдавна знаеше, че вампирската раса страда на родилното ложе, както го наричаха, ала доскоро нямаше истинска представа точно колко големи са загубите им. Ала откакто бяха започнали да се срещат с обикновените граждани, редовно се плашеше до смърт.

Толкова много загинали. Майки и деца.

Също като собствената ѝ майка.

Трагедия, с която медицината изглеждаше неспособна да се справи. Хавърс имаше клиника, оборудвана с най-съвременни технологии, и въпреки това продължаваха да се случват нещастия. Очевидно – непрекъснато.

Рот протегна силните си ръце и ги сложи върху раменете на другия вампир. И той говореше съвсем тихо, ала каквото и да казваше, съпругът, който бе изгубил всичко, кимаше.

Дълго останаха така.

Когато срещата най-сетне приключи, двамата се изправиха и се прегърнаха, обикновеният гражданин беше толкова по-дребен от нейния съпруг.

Преди да си тръгне, мъжът целуна пръстена на Рот.

Абалон го съпроводи навън, разменяйки тихи думи с него, а Рот бавно се отпусна в креслото. Челото му беше набраздено, устните му – свити в тънка черта.

Бет се изправи и потръпна. Опъна гърба си и се приближи до своя хелрен. Искаше да го прегърне, ала предположи, че точно в този момент надали се нуждае от напомняне за бременността ѝ.

– Не мога да му помогна. – Гласът на Рот се прекърши. – Не мога да му помогна с това, което се случва в главата му.

– Понякога дори само да знаеш, че не си сам, е достатъчно.

– Не съм съвсем сигурен за това.

И все пак той улови ръцете ѝ и ги поднесе към устните си, целувайки кокалчетата ѝ едно по едно. А когато Бет усети, че я залива вълна на изтощение, Рот като че ли го видя.

– Защо не се прибереш вкъщи?

– Откъде разбра?

– Току-що се прозя.

– Така ли?

– Нека Фриц те отведе.

Бет изви гърба си; искаше ѝ се да остане, но трябваше да бъде реалист.

– Май цялото това обикаляне из магазина ми дойде в повечко.

– Върви, почини си. Аз ще си дойда след два-три часа и ще си намерим някое глупаво предаване по телевизията, окей?

– Звучи чудесно.

– Добре. – Той я целуна веднъж. А после, сякаш то бе по-силно от него, още един път. – Обичам те.

– И аз те обичам.

– Фриц! – провикна се съпругът ѝ. – Колата!

Бет не пропусна да погали Джордж и да му каже къде отива, преди да си тръгне. А след това излезе в нощта и се качи на задната седалка на мерцедеса.

Облегна глава назад и почувства, че в миг започва да се унася.

– Боя се, че няма да съм много добра компания – каза тя на Фриц.

– Просто си почивайте, господарке.

– Добра идея, Фриц.

* * *

След като Бет си тръгна, Рот се облегна назад в креслото си. Изобщо не беше спокоен.

Умря пред очите ми… държах мъртвия си син в ръце…

– Господарю?

– Извинявай, какво? – Рот се отърси. – Какво?

Абалон се прокашля.

– Искате ли да направим почивка, господарю?

– Да. Дай ми минутка. – И като улови повода на Джордж, нареди: – Кухнята.

За щастие, когато влезе в другата стая заедно с кучето си, установи, че Фриц вече си беше тръгнал, а братята останаха в трапезарията.

По дяволите, в мига, в който помириса болката и тъгата на онзи поданик, разбра, че другият мъж бе изгубил всичко… и то не в материалния смисъл на думата. Никой не изпитваше подобна агония заради вещи. Както обикновено, Абалон знаеше какво се е случило, но Рот предпочиташе да остави поданиците сами да му разкажат подробностите – искаше да чуе историите им лично от тях.

Всъщност този път не самото раждане бе отнело живота на жената.

А автомобилна злополука.

Рот бе очаквал първото, ала съдбата бе решила друго. Жената беше преживяла раждането, също като детето. Бяха убити от пиян шофьор, на връщане от клиниката на Хавърс.

Нехайната жестокост на съдбата понякога вземаше съкрушителни, епични размери.

Невероятно.

Приближи се до масата, издърпа един стол и седна. Почти бе сигурен, че е с лице към прозорците… не че можеше да ги види.

Беше чул толкова много истории, ала тази… господи, тази като че ли го разтърси повече от всичко друго.

Нямаше представа колко дълго остана така, но най-сетне Ви пъхна глава в стаята.

– Добре ли си?

– Не.

– Искаш ли да отложим срещите?

– Аха.

– Добре.

– Ви.

– Да?

– Спомняш ли си видението, за което ми каза? В което съм гледал към лицето в небесата и съм държал бъдещето в ръцете си?

– Аха.

– Какво…

Изведнъж Рот отново преживя болката на своя поданик.

– Всъщност забрави. Не искам да знам.

Понякога информацията не беше нещо хубаво. Ако другият вампир бе надникнал в бъдещето, това не би променило нищо. Просто щеше да прекара времето, което му оставаше с жена му и детето, ужасèн от онова, което предстои.

– Ще отпратя останалите посетители.

Вратата се затвори зад гърба на брата.

Без особена причина мислите на Рот се насочиха към родителите му и той се зачуди каква ли е била нощта на собственото му раждане. Те никога не бяха говорили за това, но и той никога не ги беше попитал. Винаги се случваше нещо друго… пък и той бе прекалено млад, за да го е грижа за подобни неща.

Опита да си представи появата на белия свят на собственото си дете, ала просто не бе в състояние да го направи. Защото представляваше поредица от събития, прекалено емоционални, за да може да ги обмисли трезво.

Ала имаше нещо, което внезапно му стана кристално ясно.

Просто не бе сигурен как го приема.

Докато размишляваше над нещата, в ума му се надигнаха спомени от последните два-три месеца. Разкази и проблеми, дарове – дадени и получени. След всички усилия, които му беше коствало да изпълнява кралските си задължения, за него бе същинско откровение, че всъщност може да му е приятно да го прави.

И даже битките не му липсваха.

Та нали имаше толкова много други предизвикателства, които трябваше да посрещне и да преодолее. Защото битките невинаги се водят на бойното поле и понякога враговете не са въоръжени с обикновени оръжия. Понякога враговете сме самите ние.

Рот най-сетне разбираше защо престолът даваше толкова много на баща му. Разбираше го, и още как.

И странно как едно нещо като че ли свързваше всичките му поданици – любовта към семейството им. Техните партньори, техните родители, техните деца; това като че ли беше на първо място.

Винаги.

Семейството на първо място.

Следващото поколение… на първо място.

Мислите му се върнаха назад към нощта, в която родителите му бяха убити. Единственото, което бяха направили, преди вратата да бъде изкъртена, бе да го скрият. Направили бяха всичко възможно да го спасят… и не ставаше дума за бъдещето на престола. Не, последните им думи, преди да го заключат в скривалището, изобщо не бяха за това.

„Обичам те.“

Когато времето им бе изтекло, това бе единственото, което искаха да му кажат.

Не: „Бъди добър крал“. Не: „Последвай примера ми“. Не: „Накарай ме да се гордея с теб или…“.

„Обичам те.“

Това бе свързващата нишка, дори през вододела на смъртта и времето.

И когато си представяше появата на сина си на този свят, Рот бе адски сигурен, че едно от първите неща, които щеше да му каже, бе: „Обичам те“.

– Рот?

Гласът на Сакстън го накара да подскочи и той се обърна.

– Да? Извинявай, бях се отнесъл.

– Приключих с канцеларската работа от миналата и тази нощ.

Рот отново се обърна към прозорците, които не можеше да види.

– Бързо си се справил.

– Всъщност вече е три часът сутринта. Седиш тук близо пет часа.

– О.

И все пак не помръдна.

– Повечето от братята си тръгнаха отдавна. Фриц все още е тук. Чисти на горния етаж.

– О.

– Ако не се нуждаеш от нещо…

– Всъщност има едно – чу се да казва той.

– Разбира се. С какво мога да помогна?

– Трябва да направя нещо за сина ми.

– Завещание?

Докато обмисляше идеята си в подробности, Рот изпита мъничко страх. Господи, не беше ли логично да си помислиш, че преломните моменти в живота би трябвало да идват с крайпътен знак, който да ти каже в коя посока да поемеш и да те предупреди да намалиш скоростта!

Но разбира се, неговата шелан беше бременна много преди да навлезе в периода си на нужда.

Така че животът винаги правеше каквото си поиска.

– Да. Нещо такова.