Кралят

39

Да живееш сам, отритнат от единствения си жив родител, си имаше своите преимущества – когато цял ден не се прибереш вкъщи, никой не скърца със зъби от ужас при мисълта за възможната ти смърт.

Определено намаляваше телефонните обаждания, помисли си Сакстън, докато седеше срещу кабинета на Рот.

Понадигна се от изящната пейка и погледна над позлатения парапет. Тишина. Не се виждаха дори догени, които да чистят. В къщата определено ставаше нещо, нещо голямо… усещаше го във въздуха и макар да нямаше кой знае какъв опит с жени, знаеше какво е то.

Някой бе навлязъл в периода си на нужда.

Естествено, не беше Лейла отново. Но беше чувал, че нуждата на една жена може да предизвика същото и у други, и очевидно именно това бе станало.

Господи, дано само не е Бет, помисли си той и разтърка уморените си очи.

Нещата трябваше да се изяснят, преди тя…

– Знаеш ли къде е?

Сакстън отново погледна над парапета. Ривендж, лийдайърът на Съвета, бе успял да изкачи половината стълбище, без той изобщо да го усети.

И очевидно ставаше още нещо. Рив изглеждаше внушително, както винаги, със самуреното си палто и червения бастун, ала сега лицето му имаше гадно изражение, което му придаваше нап­раво смъртоносен вид.

Сакстън сви рамене.

– И аз го чакам.

Рив изкачи остатъка от стълбището и се приближи до вратата на кабинета, сякаш искаше да се убеди със собствените си очи, че вътре няма никого. След това се намръщи и се завъртя на пети, вперил поглед в тавана… докато дискретно се намес­тваше в панталона си.

И изведнъж пребледня.

– Бет ли е?

Нямаше нужда да уточняват какво означава това „е“.

– Така мисля.

– О, за бога. – Ривендж седна на отсрещната пейка и едва тогава Сакстън забеляза дългия картонен цилиндър в ръката му. – Нещата вървят от зле на по-зле.

– Направили са го – прошепна Сакстън. – Нали?

Рив обърна рязко глава и аметистовите му очи се присвиха.

– Откъде знаеш?

Мразиш ли ме?

Да, мразя те.

Сакстън извърна поглед.

– Опитах се да го предупредя, ала той… трябваше да се пог­рижи за своята шелан.

– Не отговори на въпроса ми.

– Отидох в имението на баща ми – дежурното посещение. И докато бях там, разбрах всичко. – Сакстън извади телефона си и извика снимките върху екрана, за да ги покаже на Рив. – Успях да ги направя тайно. Книги върху Старите закони, до една касаещи унаследяване и кръв. Както ти казах, надявах се да говоря с него миналата нощ.

– Не би имало значение. – Рив прокара ръка по косата си, щръкнала в подстрижка ирокез. – Вече са били задействали всички механизми…

Насреща им, в другия край на коридора със статуите, се отвори врата – онази, която водеше към горния етаж. Това, което се показа от нея…

– Мили боже – измърмори Рив, клатейки глава. – Вече знаем как ще изглежда зомби апокалипсисът.

Залитащият кошмар с натежали клепачи и омекнали крайници имаше само бегла прилика с краля. Влажна от душа, дългата му коса все така падаше напред от вдовишкия му връх, тъмните очила си бяха на мястото, също като обичайната му униформа – впития потник и кожения панталон. Ала нищо друго не беше както трябва. Беше отслабнал толкова много, че крачолите на панталона му се развяваха като знамена около краката, а талията беше свлечена до бедрата; дори уж тесният потник се издуваше на гърдите. А лицето му изобщо не беше в по-добро състояние. Кожата му беше опъната върху високите скули и тежката челюст… а гърлото му… прескъпа Скрайб Върджин, гърлото му…

Вените от двете му страни бяха вземани толкова често и толкова яростно, че той приличаше на излязъл от някой филм на ужасите.

И въпреки това сякаш се рееше над земята. Въздухът, който го предхождаше, беше мек като летен бриз, усещане за задоволеност и щастие го обгръщаше като сапунен мехур.

Грехота бе да развалят всичко това.

Рот начаса ги разпозна и се закова на място, обръщайки глава на двете си страни, сякаш за да прецени лицата им. А всъщност аурите им, сигурен бе Сакстън.

– Какво?

Господи, гласът му беше продран, едва доловим шепот. Ала въпреки това в него се усещаше сила.

– Трябва да говорим. – Рив тупна картонения цилиндър върху отворената си длан, сякаш беше бейзболна бухалка. – Сега.

В отговор, от устата на Рот се посипаха дълга върволица ругатни. А после процеди:

– Мамка му, не може ли да ми дадете поне един час, за да нахраня шибаната си шелан след периода ѝ на нужда?

– Не. Не можем. И се нуждаем от братята. До последния. – Рив се изправи с помощта на бастуна си. – Глимерата гласува да бъдеш свален, приятелю. Така че трябва да реагираме.

Рот остана като вкаменен сякаш цяла вечност.

– На какво основание?

– Кралицата ти.

Бездруго бледото лице стана направо пепеливо.

– Фриц! – изрева кралят с пълно гърло.

Икономът се материализира от всекидневната на втория етаж, сякаш часове наред бе чакал да го повикат.

– Да, господарю?

С крайно изтощение Рот промълви:

– Бет се нуждае от храна. Донеси ѝ всичко, което би могла да поиска. Сложих я във ваната… най-добре я нагледай още сега. Беше изнемощяла и не искам да припадне и да се удави.

Фриц се поклони толкова ниско, че бе истинско чудо как старческото му лице не докосна килима.

– Веднага. Незабавно.

Догенът се отдалечи забързано, но гласът на Рот го догони:

– А след това ще пуснеш ли кучето? И го доведи в кабинета ми.

– Разбира се, господарю. С удоволствие.

Рот се обърна към вратата на кабинета си с вид, сякаш отива на бесилката.

– Рив, събери Братството.

– Слушам. Сакстън също трябва да присъства. Някой ще трябва да се произнесе върху законността на всичко това.

Рот не отговори. Просто прекрачи прага на бледосинята стая – изглеждаше като жива сянка насред префърцунените френски мебели.

В този миг Сакстън съвсем ясно видя товара, легнал върху плещите му; почувства горещината на огъня, който бе запален под краката му; усети обречената ситуация, в която се намираше, всеки избор водеше единствено до загуба. Рот беше носът на кораба на расата и като такъв… пръв щеше да налети на ледника.

Колко неблагодарно бе всичко това. Часовете, които бе прекарал, прикован към писалището на баща си, докато пред него минаваха купища хартии, размазано петно от страници, изготвени от други, представени от Сакстън и изпратени обратно в света, след като Рот се произнесеше по тях.

Безкраен поток от изцеждаща нужда.

Сакстън се изправи и опъна дрехите, които носеше от мига, в който отиде в дома на баща си и откри истината, когато вече беше твърде късно.

Каквото и да последваше оттук нататък, едно бе сигурно – той стоеше твърдо зад Рот… и то не само заради отчуждеността между него и баща му.

Прекалено добре знаеше какво е да те натикат в калъп, който изобщо не ти е по мярка… а после да бъдеш демонизиран, задето си дръзнал да се отклониш от традициите.

Двамата с Рот бяха сродни души.

Трагично.

* * *

Мълчаливо и с натежало сърце Сола се движеше из къщата, която бе споделяла с баба си, влизаше от стая в стая, виждайки всичко и едновременно с това нищо.

– Мога да наема някой да го свърши – тихо се обади Асейл.

Сола поспря в кухнята и застанала до малката кръгла маса, погледна през прозореца. Въпреки че осветлението отвън не беше запалено, съвсем ясно си представяше задната веранда, отрупана със сняг. Виждаше и него, застанал там навън, в студа.

Беше малко дразнещо. Дошла бе тук с цял куп картонени кашони, за да си събере нещата, не да си губи времето със спомени за този мъж. Ала докато отваряше шкафовете и преценяваше точно колко намачкани на топка вестници ще ѝ трябват, той бе единственото, за което бе в състояние да мисли. Не къщата, която напускаше, нито нещата, от които щеше да се наложи да се откаже, нито годините, минали от онзи есенен ден, в който тя и баба ѝ бяха дошли тук и бяха решили, да, тази къща ще им свърши работа.

Много време беше минало.

И въпреки това единственото, за което Сола можеше да мис­ли, бе мъжът зад нея.

– Марисол?

Тя погледна през рамо.

– Извинявай, какво каза?

– Попитах откъде искаш да започнеш?

– Ами… мисля, че от горния етаж.

Върна се в дневната, взе наръч от все още сгънатите кашони, надяна няколко ролки тиксо на китката си и пое по стълбите. На площадката реши – от нейната стая.

Отне ѝ броени секунди да сглоби кашона, а после, със звук като от късане на плат, отлепи дълги ивици тиксо, помагайки със зъби на ножицата, и ето че четирите страни в миг станаха солидни, готови да бъдат напълнени с вещи.

Баба ѝ переше дрехите ѝ достатъчно от отдавна, за да знае кои са ѝ любими, и именно тях беше занесла в къщата на Асейл. В гардероба бяха останали само „вторите цигулки“ и тя ги нахвърля в кашона, без да се хаби да ги сгъва: панталони за йога, прани толкова пъти, че вместо черни, сега бяха тъмносиви; пуловери поло, чийто ластик в яките се беше отпуснал, но все още ставаха, ако съвсем го закъсаше за дрехи; сутиени, които бяха пооръфани в чашките; полари; дънки от гимназията, които използваше, за да прецени дали е напълняла.

– Заповядай – меко каза Асейл.

– Какво… – Докато се взираше в кърпичката, която той ѝ подаваше, Сола си даде сметка, че плаче. – Извинявай.

Преди да разбере какво прави, вече бе приседнала на леглото. След като избърса очите си, се загледа в кърпичката, прокарвайки пръсти по меката материя.

– Какво те измъчва? – попита той и коленете му изпукаха, докато коленичеше пред нея.

Сола спря изпитателен поглед върху лицето му. Господи, не можеше да повярва, че някога го бе смятала за сурово. То беше… красиво.

А невероятните му очи с цвят на среднощно небе бяха езерца от състрадание.

Ала тя имаше чувството, че това е на път да се промени.

– Трябва да се махна – каза дрезгаво.

– От тази къща? Разбира се. А после ще я обявим за продажба и ти…

– От Колдуел.

Вцепенението, което го обгърна, бе толкова изразително, колкото и ако беше изригнал в действие – всичко се промени, макар той да си остана съвършено неподвижен.

– Защо?

Сола си пое дълбоко дъх.

– Не мога… не мога да остана при теб до безкрай.

– Естествено, че можеш.

– Не, не мога. – Тя отново прикова очи в носната му кърпичка. – Тръгвам си утре сутринта и ще взема баба със себе си.

Асейл се изправи рязко и закрачи напред-назад из претъпканата стая.

– Но с мен си в безопасност.

– Не мога да бъда част от живота, който водиш. Просто… не мога.

– Моят живот? Какъв живот?

– Знам какво ще последва. Сега, когато Бенлоис е мъртъв, ще трябва да пласираш стоката си някъде… и ще решиш този проблем, като лично се заемеш не само с търговията на дребно тук, в Колдуел, но и със снабдяването на едро по цялото Източно крайбрежие.

– Не знаеш какви са плановете ми.

– Но пък познавам теб. Влияние – ето към какво се стремиш, и то не е нещо лошо. Освен ако не си някой, който се опитва да избяга от… – Тя махна с ръка. – От всичко това.

– Не е нужно да бъдеш част от работата ми.

– Не става така и ти го знаеш. – Сола вдигна очи към него. – Може би щеше да е вярно, ако беше адвокат, но ти не си.

– И все пак според теб да ме напуснеш е по-добрият вариант?

Интересно, част от нея живна от това, че говори за тях, сякаш са двойка. Ала реалността много бързо стъпка този мъничък лъч светлина.

– Смяташ, че ще започнеш нова кариера?

Последвалата тишина отговори на въпроса точно както тя очакваше.

Гласът му, когато проговори, беше ядосан.

– Не мога да разбера тази внезапна промяна.

– Бях отвлечена от собствения ми дом, взета в плен и почти изнасилена. – Когато Асейл потръпна, сякаш го беше зашлевила, тя изруга. – Просто… време е да изоставя всичко незаконно и да продължа. Имам достатъчно пари, за да не ми се налага да започна работа веднага, имам и друго жилище.

– Къде?

Сола извърна очи.

– Не тук.

– Дори няма да ми кажеш къде отиваш.

– Мисля, че ще се опиташ да ме намериш. А сега съм твърде слаба, за да ти откажа.

Неочаквана миризма изригна във въздуха и Сола се огледа, мислейки си за онези мостри на одеколон, които слагаха в списанията. Ала нищо не се беше променило – в стаята все така бяха само те двамата, никъде нямаше и помен от ароматизатори за въздуха.

Той прекоси евтиния килим и се извиси над нея.

– Не искам да си тръгваш.

– Може би съм луда, но се радвам. – Сола поднесе кърпичката към устните си и ги изтри. – Не искам само аз да се чувствам така.

– Мога да те държа настрани от бизнеса. Няма да е необходимо да знаеш каквото и да било за никоя част от операциите ми.

– С изключение на това, че докато съм ти гадже или каквото там ще бъда, аз ще съм мишена. А ако баба ми живее при теб, тя също ще бъде мишена. Бенлоис има семейство – не в Щатите, но в Южна Америка. Рано или късно, тялото му ще бъде намерено или пък отсъствието му ще бъде забелязано. И може би няма да те открият. Но може и да го направят.

– Мислиш, че не съм в състояние да те защитя? – високомерно попита той.

– Мислех, че сама мога да се грижа за себе си. А онази твоя къща? Както знаеш, лично я проверих и да, трябва да ти го приз­ная – тя е същинска крепост. Ала всичко може да се случи. Някой може да проникне вътре. Някой може да… пострада.

– Не искам да си тръгваш.

Сола отново вдигна очи към неговите и разбра, че никога, никога няма да забрави как изглежда в този миг – застанал нас­ред малката ѝ спалня, с ръце на хълбоците, смръщено лице и объркано изражение.

Сякаш дотолкова бе свикнал да получава всичко, което поиска, във всяка сфера от живота си, че не бе в състояние да проумее какво се случва.

– Ще ми липсваш – каза тя с пресекващ глас. – Всеки ден, всяка нощ.

Ала трябваше да бъде разумна. От самото начало между тях имаше привличане, а фактът, че бе дошъл да я спаси, бе добавил ново измерение към всичко това – емоционална връзка, изкована в пещта на нейните болка и ужас. Проблемът? Нищо от това не бе основата за солидна връзка.

По дяволите, та тя го бе срещнала за първи път, докато го шпионираше по поръчка на един наркобарон. Той я беше заловил в земите си и я беше прогонил. Двамата се бяха следили тайно в нощта… докато тя не го бе видяла да прави секс с друга жена, за бога. След това се бе озовала на крачка от трагедията и накрая имаше умопомрачителен секс, който се бе оказал нож с две остриета в нейното възстановяване.

Сола се прокашля.

– Просто трябва да се махна. И колкото и да боли… точно това ще направя.