Кралят

60

Селена се облече напълно, бельо и всичко останало. Въп­реки че ръцете ѝ трепереха толкова силно, че едва успяваше да ги накара да я слушат.

Когато най-сетне влезе в спалнята, откри Трез седнал на стола с висока облегалка зад бюрото, на което тя понякога пишеше в дневника си. Слава богу, че след като бе приключила със записките от предишната нощ, тя бе затворила подвързаната с кожа тетрадка.

Защото беше писала за него, разбира се.

И имаше чувството, че предстои да добави още.

Той я погледна и тъмните му очи проблеснаха за миг.

– Готова ли си да го направим сега?

Прескъпа Скрайб Върджин, от всички неща, които бе очаквала да чуе от него… това беше последното.

– Как можеш да ги… продаваш? – дрезгаво попита тя.

Той въздъхна.

– Те искат парите. Аз го правя възможно. И безопасно.

– А те… ти също получаваш пари за това.

– Аха.

Трябваше да седне, преди да е паднала… и без да се замисли, отиде право до леглото. Не, не там. Вместо това избра големия фотьойл пред камината и подви крака под себе си, като се пог­рижи полите ѝ да покрият всеки сантиметър от кожата ѝ.

– От колко време? – чу се да пита.

– Години. Десетилетия. Първо само надзиравах нещата. Сега съм шефът.

– Не мога да си представя… нещо такова.

Трез разтърка слепоочията си.

– Знам, че не можеш.

Изведнъж Селена почувства, че ѝ е трудно да стои неподвижна. Стрелката на вътрешния ѝ компас се въртеше толкова трескаво, че тя едва успя да оформи някакво изречение:

– Знаеш ли какво? Просто ми кажи всичко. В момента си представям най-различни неща, кое от кое по-ужасно, и…

– Най-лошото е, че съм бил с няколко хиляди жени. Като нищо.

В първия миг Селена си помисли – не, не може да го беше чула правилно. Ала студената вълна, която я заля, говореше, че е точно така.

– Хиляди – немощно повтори тя.

– Най-малко. Нищо чудно да са близо десет. Хиляди, имам предвид. Мамка му, може би и повече.

Селена примига. Когато по-рано ѝ беше казал, че е бил с „много“ човешки жени, тя си бе помислила две-три дузини, не повече. Но цифрите, които споменаваше сега? Дори според критериите на един ерос, те бяха… невъобразими.

Докато се опитваше да си представи всички възможни сценарии, в които той…

– Сред тях имало ли е някоя от жените, които…

– Да. Дълго време не продавах проститутка, преди да съм я имал.

Докато стомахът на Селена се свиваше, сякаш всеки момент ще повърне, тя можеше просто да се взира в него.

– Имаш право – чу се да казва. – Наистина не те познавам.

– Господи, Селена… толкова съжалявам… изобщо не трябваше да бъда с теб. Не защото не те желаех, а понеже… ами понеже знаех каква ще бъде реакцията ти, ако ти кажа истината. И всъщност снощи дойдох именно заради това – за да се опитам да ти обясня, но после…

Селена зарови лице в ръцете си; образи, в които той я целуваше, милваше, любеше, се посипаха като удари отгоре ѝ.

– Мисля, че ще повърна.

– Не те виня – мрачно каза той.

И все пак нямаше смисъл да се мъчи да промени действителността в опит да си възвърне целомъдрието, което бе изгубила по собствено желание.

– Аз те съблазних. – Тя свали ръце. – Сама поисках онова, което получих.

– Не, отговорността е единствено моя…

– Спри, просто спри.

– Окей. Съжалявам.

Също като нея. Защото горчивата истина беше, че ѝ бе доставило удоволствие да бъде с него. Всъщност докато се случваше, то бе същински рай. За съжаление, тази илюзия бе също толкова преходна, колкото и самият акт и сега, когато той бе свършил, насладата сякаш никога не я бе имало.

– Селена, каквото и да си мислиш, можеш да го изречеш…

– Ще ми се да се бях родила в друг живот – избъбри тя на един дъх. – Бих искала просто да се влюбя в някой неженен мъж и заедно да открием скромното си място в живота. Не мисля, че бих искала нещо такова, колкото и малко да се случи между нас.

– Това все още може да се случи. – Гласът му беше съвършено безизразен. – Все още може да стане – всеки мъж би те поискал.

А, да… само че имаше един-единствен мъж, когото тя искаше. А и дори Трез да беше светец (какъвто очевидно не беше), нейните дни си оставаха преброени.

– Всичко е наред. – Бореше се да преглътне сълзите си… и успя. Та нали много скоро щеше да остане сама. – Нещата са такива, каквито са. Много отдавна разбрах, че не можеш да преговаряш със съдбата.

Възцари се мълчание, което сякаш никога нямаше да свърши.

– Не я обичам – наруши го най-сетне Трез. – Не съм сигурен защо имам чувството, че трябва да го кажа, но е така.

– Онази, за която ще се обвържеш? Да, вече ми го каза. – Тя го погледна и видя сведената му глава, скръбта, която се излъчваше от него. – А най-голямата ирония е, че двамата с теб всъщност не сме чак толкова различни.

Очите му се вдигнаха към нейните и тя сви рамене.

– Аз също нямам никаква власт над съдбата си. Трагедията е, че някои неща ни следват като сенки – те са с нас, където и да отидем.

– Аха. Просто никога досега не ме е било грижа. Докато не те срещнах.

Селена си помисли за гробището на Светилището, за сестрите си, на които бе отреден кратък живот и които бяха обречени да издъхнат в затвора на собствените си тела. А после си спомни усещането от това, как той се движи в нея, течната топлина, разляла се по мускулите и костите ѝ.

– Обичаше ли ги? – попита тя.

– Кого? О, жените… не. Никога. Изобщо. По дяволите, половината пъти дори не ми достави кой знае какво удоволствие. – Той разкърши врат, сякаш мускулите на раменете му отново се схващаха. – Наистина не знам какво съм си мислел. Бях извън всякакъв контрол и просто се опитвах да избягам от собствените си мисли. Проблемът е, че сега всички тези жени са вътре в мен.

– Вътре…?

– Моята раса вярва, че можеш да се отровиш, ако имаш… ако си бил с хора така, както го правех аз. И аз… наистина се отрових. То ме разяде отвътре, докато тук не остана нищо.

При тези думи Трез докосна гърдите си и изведнъж Селена разбра, че той наистина е кух отвътре; светлината си бе отишла от очите му, в тялото му сякаш не бе останал живот, аурата му се бе разсеяла, като че ли никога не е съществувала.

Завладяна от дълбока тъга, тя поклати глава.

– Не беше прав.

– За какво?

Толкова бе празен… до дъното на душата си.

– Онова, което виждам сега… е най-лошото от всичко.

* * *

И ето че Асейл отново стоеше на брега на Хъдсън, с черни дрехи и черна маска на лицето. Зад него, облечен по същия начин, се беше изправил Ерик, мълчалив и нащрек.

И двамата държаха пистолети.

– Закъсняват – каза братовчед му.

– Да. – Асейл се заслуша внимателно. – Ще им дадем пет минути. И нито секунда повече.

Вляво от тях, на около четири метра навътре между дърветата, с гръб към реката беше паркиран бронираният му рейндж роувър; Ивейл седеше зад волана, а двигателят работеше.

Асейл вдигна очи към нощното небе. Снежната буря бе отминала и сега лениви облаци премрежваха лицето на луната. Надяваше се да продължават все така – изобщо не се нуждаеха от повече светлина, макар че иначе мястото бе достатъчно усамотено: откъснато, скрито в един завой на брега, с гора, която стигаше почти до замръзналите води на реката. Освен това пътят, водещ дотук, бе тесен и неравен и дори джипът едва успяваше да се справи с него…

– Тревожа се за теб.

Асейл хвърли свиреп поглед през рамо.

– Моля?

– Не спиш.

– Не съм уморен.

– Вземаш твърде много кокаин.

Асейл пак се обърна напред; още една причина да се моли онези, които чакаха, да се появят по-скоро.

– Не се тревожи, братовчеде.

– Знаеш ли дали са стигнали до целта си?

Толкова време беше минало, откакто Ерик се бе интересувал от някого, че Асейл бе принуден отново да се обърне към него. Първият му порив бе да сложи край на тези въпроси, но искрената загриженост върху суровото лице насреща му го спря.

Вместо това той отново се загледа в ленивите ледени води.

– Не, не знам.

– Ще ѝ се обадиш ли?

– Не.

– Нито дори за да се увериш, че са в безопасност?

– Тя не го иска. – А причината да са тук сега бе доказателство за това, колко основателно бе решението ѝ да го напусне. – Окончателна раздяла.

Дори той чу колко кухо прозвуча гласът му.

Господи, как му се искаше никога да не беше срещал тази жена…

В първите мигове звукът не можеше да бъде отличен от останалите нощни шумове, ала бързо се усили – идваше отляво и вероятно бе знак, че чакането им е на път да свърши.

Рибарската лодка, която се показа иззад завоя, се носеше нис­ко по реката, като листо, и бе почти толкова тиха. Точно както се бяха уговорили, в нея имаше трима мъже; и тримата – облечени в черно, и тримата – потопили въдици във водата, сякаш просто се опитваха да си хванат нещо за вечеря.

Спряха с кърмата напред.

– Уловихте ли нещо? – попита Асейл, както му беше казано да стори.

– Три пъстърви.

– Аз хапнах две снощи.

– Аз искам още една.

Асейл кимна, свали пистолета си и пристъпи напред. От този миг нататък всичко се разви безмълвно и светкавично: един брезент беше вдигнат и четири сака преминаха от лодката в ръцете на Асейл, а оттам – у Ерик, който ги преметна през раменете си. В замяна Асейл подаде на тримата новодошли черно металическо куфарче.

Най-високият от мъжете въведе кода, който му бяха дали, отвори капака, провери пачките вътре и кимна.

Бързо ръкостискане, а после Асейл и Ерик се оттеглиха между дърветата. Саковете отидоха на задната седалка с Ерик до тях, Асейл се настани на мястото до шофьора.

Докато се отдалечаваха, подскачайки по изровените коловози, прозорците бяха открехнати, за да доловят всеки звук или миризма.

Нищо.

Когато излязоха на истинския път, спряха и зачакаха, все така скрити между дърветата. И в двете посоки не се виждаха никакви коли; хоризонтът, както се казваше, беше чист.

По нареждане на Асейл, Ивейл натисна газта и те се понесоха в нощта.

С кокаин и хероин на стойност петстотин хиляди долара у себе си.

Дотук добре.

След като беше извлякъл всичко, което успя, от телефоните на двамата Бенлоис, Асейл беше пресял всички номера и съобщения, особено международните. Открил бе два номера в Южна Америка, с които бяха водени много разговори. Обадил се бе от апарата на Рикардо и трябваше да мине през цял куп засекретени прехвърляния, преди да получи сигнал от другата страна.

Както можеше да се очаква, след като се представи и обясни целта на обаждането си, беше посрещнат с голяма доза изненада, но тъй като Бенлоис бе съобщил на съдружниците си за своя най-нов и най-голям клиент, те не останаха прекалено шокирани от новината, че онзи, който някога бе търговец на едро, бе станал излишен… и бе премахнат.

Асейл им беше предложил сделка, за да започнат отношенията си както трябва – един милион в кеш за продукт на стойност половин милион. Един вид жест на добра воля.

В края на краищата за съдружията трябва да се грижиш.

Беше останал доволен от мъжете, изпратени, за да осъществят сделката. Несъмнено бяха с класи над главорезите на Бенлоис, истински професионалисти.

Сега той и братовчедите трябваше просто да разпределят стоката за разпространение на дребно и да се свържат с главния лесър, за да се заеме с продажбата. И бизнесът можеше да продължи, сякаш Бенлоис никога не беше съществувал.

Съвършено изиграно.

– Мина добре – подхвърли Ерик, когато поеха по пътя, отвеждащ до стъклената къща на Асейл.

– Така е.

Докато се носеха напред, Асейл се взираше през прозореца и гледаше как дърветата минават покрай тях. Къща. Онази ловджийска хижа.

Би трябвало да е по-доволен. В края на краищата това щеше да открие пред него огромни възможности за печалба. А той обичаше парите и властта, която те носеха. Наистина ги обичаше.

Ала вместо това единственото, за което бе в състояние да се тревожи, бе къде е неговата жена и дали бе успяла да се добере невредима до Маями заедно с баба си.

Не можеше да направи нищо по въпроса.

Тя си бе отишла.

Завинаги.