Кралят

72

Рот удържа на думата, която беше дал на своята шелан, и наистина се върна призори.

Докато яздеше бавно към дома, той бе толкова изтощен, че едва се държеше в седлото. Но разбира се, имаше и друга причина да напредва бавно.

Макар да бе излязъл сам, не се връщаше по същия начин.

Сега по земята зад него и коня му се влачеха шест мъртви тела и още две бяха прикрепени за задната част на седлото. Труповете на земята бяха завързани с въжета около глезените, другите два се задържаха към коня с кукички и мрежа.

От останалите му жертви не беше останало достатъчно, за да ги вземе със себе си.

Не усещаше никаква друга миризма, освен кръвта, която бе пролял.

Не чуваше никакъв друг звук, освен приглушеното шумолене на телата по пръстта на пътя.

Не знаеше нищо друго, освен това, че до един ги беше убил с голи ръце.

Гористата долчинка, през която яздеше, бе последното, което му оставаше да прекоси, преди да стигне до замъка… И ето, в мига, в който излезе измежду дърветата, той се издигна пред него в цялата си грозота.

Не се радваше на онова, което бе сторил. За разлика от котката в плевнята, мишките, които той бе убил, не му бяха доставили удоволствие.

Но докато си мислеше за нероденото си дете, Рот знаеше, че бе направил света по-сигурно място за него. А когато си спомнеше обичната си шелан, както и смъртта на собствения си баща, прекрасно си даваше сметка, че онова, което бе така нетипично за характера му, се бе оказало повече от необходимо.

Подвижният мост над крепостния ров начаса се спусна, сякаш го бяха очаквали.

И действително беше така.

Ана изтича по дебелите греди, а гаснещите лунни лъчи играеха в тъмната ѝ коса и червените ѝ одежди.

Познаваше я от толкова малко време, измерено в отминали сезони, но въпреки това, при всичко, което се бе случило, имаше чувството, че са прекарали заедно цял един живот.

Братята бяха с нея.

Докато дърпаше юздите, Рот разбра, че е видяла всичко – закри устата си с ръце и Торчър трябваше да я улови за лакътя, за да не падне.

Щеше му се да не беше идвала. Ала връщане назад нямаше.

Скочи от седлото, въпреки че все още не бе достигнал мос­та, остави коня, където беше, и пое по дебелите греди.

Помисли си, че може би тя ще побегне от него, но стана тъкмо обратното.

– Добре ли си? – попита го Ана, докато се хвърляше в обятията му.

Немощни, ръцете му се обвиха около нея.

– Да.

– Лъжеш.

Той отпусна глава в уханната ѝ коса.

– Да.

Поне с нея нямаше нужда да се преструва. Истината бе, че все още се страхуваше за бъдещето. Може и да си бе отмъстил на предателите, ала щеше да има и други.

Истината бе, че кралете бяха мишена за чуждите амбиции.

Рот затвори очи и му се прииска да имаше начин да се отърве от наследството си… и освен това се тревожеше за сина си, ако му се родеше такъв. Дъщерите имаха шанс. Синовете бяха прокълнати.

Ала не можеше да промени какъв бе роден да бъде. Затова не му оставаше друго, освен да се моли куражът, който му бе послужил тази нощ, да се завърне, когато отново най му потрябва.

Поне сега бе доказал на себе си и на своята възлюбена, че не е просто водач в мирно време. Наложеше ли се, можеше да вдигне и меч.

– Обичам те – прошепна Рот и докато неговата шелан потръпваше до гърдите му, той знаеше, че утре заран ще потръпне отново, видяла онова, което се канеше да стори с главите на убитите.

За да бъде разбрано едно предупреждение, то трябва да бъде недвусмислено.

– Да отидем в покоите ни – каза той и я притисна до гърдите си.

Кимна на братята, знаейки, че те ще се погрижат за коня… и за жертвите му. По-късно щеше да има време да бъдат обезглавени. Сега? Не искаше нищо друго, освен мъничко нормалност насред лудостта.

Докато влизаха в замъка, Ана бе, както винаги, единствената му опора.

– Ако имаме син… – промълви той.

– Да? – Ана вдигна очи към него. – Какво?

Рот погледна лицето, което се взираше в неговото, прек­расното лице, което отмерваше часовете и годините на живота му.

– Надявам се да открие жена като теб.

– Наистина ли? – прошепна тя.

– Да. Моля се да бъде поне наполовина толкова щастлив, колкото съм аз.

Ана още по-силно го прегърна през кръста, а гласът ѝ одрезгавя:

– А ако е дъщеря, да има мъж дори наполовина толкова прекрасен като баща ѝ.

Рот я целуна по върха на главата и те продължиха напред, през голямата зала и нагоре към покоите си, а братята ги следваха на почтително разстояние.

„Да – помисли си Рот, – за да оцелееш, не трябва да си сам.“

И да си свързал живота си с достоен партньор.

Имаш ли това? Тогава си по-богат от всеки крал и кралица, живели някога.