Кралят

56

След като изпрати доктор Джейн до вратата, Рот се върна до леглото и приседна на ръба. Бет улови ръката му и я стисна.

– Всичко ще бъде наред.

Господи, как само се надяваше да е така.

– Прозяваш ли се?

– Да. Изведнъж страшно се уморих.

– Нека ти донеса една…

– Не. Не, благодаря ти… просто искам да си почина за няколко минути. След това ще обмисля идеята да сложа нещо в стомаха.

– Още ли ти е лошо?

– Не. Просто не искам пак да ми прилошее. – Палецът ѝ го милваше по отворената длан. – Можем да се справим, Рот. С всичко това.

Тъй като не искаше да издаде параноята си, Рот кимна.

– Да, всичко ще бъде наред.

Само че вътре в себе си изобщо не го чувстваше. Ни най-малко.

– Би трябвало да слезеш в кабинета и да поработиш – промълви тя, сякаш вече потъваше в сън. – Сакстън преспа тук. Той ще ти помогне с преглеждането на имейлите и останалото.

Сякаш глимерата щеше да има какво да му каже тази вечер?

Когато слезе долу, за да донесе продоволствията, се беше натъкнал на Ривендж, който с огромно удоволствие му беше разказал за осуетената коронация на Ичан. Рив направо преливаше от задоволство заради победата – не просто бяха отнели почвата под краката на аристократите, ами направо им бяха отсекли краката.

Не биваше обаче да става наивен и да предполага, че няма отново да се опитат да му вгорчат живота.

Просто щяха да намерят друг начин да го направят.

Благодарение на Кор.

Човече, само ако можеше да докопа шибаното копеле…

– Не мога да заспя така – каза Бет. – Докато се въртиш наоколо.

– Искам да остана.

– Тук няма нищо за правене. За момента, докато не научим нещо със сигурност, сме на режим изчакване.

– Кой ще те нахрани, когато огладнееш?

Гласът на Бет омекна.

– Справях се доста добре и сама, преди ти да се появиш.

Мамка му.

В крайна сметка реши, че тя се нуждае от почивка повече, отколкото той от това, да се прави на бавачка на пораснала жена. Целуна я по устните и остави Джордж да го изведе от стаята и надолу по стълбите. Когато се озова на втория етаж, поспря. Последното място, където искаше да се намира в този момент, бе кабинетът…

Звукът от удари с чук откъм долния етаж привлече вниманието му. Какво по…?

– Стълбите – каза той на кучето.

Докато Джордж го водеше към първия етаж, звуците постепенно се усилваха, но все още бяха приглушени… а носът му улови миризмата на циментов прах. Както и още нещо…

– Здрасти – обади се Рейдж. – Какво става?

Рот протегна ръка и остави братът да се здрависа.

– Нищо. Как вървят нещата там?

– Свалят настилката на пода. Закрихме вратата с дебел найлон, за да спира праха… Фриц се надяваше да оставим отворено, за да може да чисти всяка сутрин, след като си тръгнат. Ние обаче му провалихме плановете.

– Браво на вас.

От другата страна на найлоновата преграда се чуваха мъжки гласове на фона на чукове, удрящи се в камък; по бъбренето си личеше, че мъжете се познават и разбират прекрасно.

– Колко са?

– Седем. Искаме да свършат възможно най-бързо, защото всички сме малко нервни… Джон е тук с мен.

– Здравей, Джон. – Рот кимна натам, откъдето долиташе миризмата на другия вампир.

– Казва здрасти… и иска да знае как е Бет.

– Добре е. Много добре… благодаря ти за всичко, синко.

– Казва, че за него е било удоволствие.

Добро хлапе. Което се превръщаше в страхотен мъж, помис­ли си Рот.

– Е, искам да вляза и да се запозная с тях – избъбри той без някаква особена причина.

Възцари се дълго мълчание… през което Рот бе готов да се обзаложи, че Рейдж и Джон си разменят погледи, които казват „няма да я бъде“.

– Отлично, радвам се, че сте съгласни – промърмори той и даде знак на Джордж.

Кучето му съобщи, че са стигнали до преграда, като спря. Рот протегна ръка и напипа плътен найлонов лист. Пусна твърдия повод на Джордж и отмести найлона с две ръце, за да не го откъсне.

Гласовете начаса замлъкнаха.

Освен един, който прошепна:

– Мили… боже.

Изведнъж се разнесе дрънчене като от инструменти, пуснати на пода… а после шумолене.

Сякаш седмина едри мъже бяха коленичили.

За миг Рот почувства, че се просълзява зад тъмните очила.

– Здрасти – каза, опитвайки се да звучи непринудено. – Как върви работата?

Никакъв отговор. Съвсем ясно усещаше миризмата на слис­ване… като задушен лук, но не неприятно.

– Господарю – разнесе се нисък глас. – Вашето присъствие е огромна чест за нас.

Рот отвори уста, за да отхвърли тези думи… но когато си пое въздух, разбра, че това е самата истина. За всеки един от тях. Те бяха завладени от искрено и огромно страхопочитание.

– Добре дошли в моя дом – каза той с дрезгав глас.

* * *

Джон, който се беше мушнал под найлона след Рот, стоеше зад него и си мислеше – крайно време беше.

Седмината работници бяха паднали на коляно, свели глави и ту поглеждаха към Рот, ту отново свеждаха очи, сякаш той бе слънцето и те не можеха да се взират в него твърде дълго.

А после кралят проговори и четирите простички думи, които излязоха от устата му, сякаш преобразиха всичко. Работниците като един вдигнаха очи и го погледнаха с… нещо като обич.

Рот се престори, че се оглежда наоколо.

– Е, как върви работата според вас?

Мъжете се спогледаха, а после главният майстор, онзи, който им беше представил работниците, докато братята ги претърсваха за оръжие, отговори:

– Ще трябва да свалим настилката на пода. И да сложим нова.

Ново споглеждане… докато Рот продължаваше да мести напред-назад очите си, скрити зад непрозрачните очила, сякаш оглеждаше какво става.

– Вие… – Главният майстор се прокашля, сякаш го бяха засегнали. – Бихте ли предпочели друга бригада?

– Какво?

– Да не сме си навлекли неодобрението ви по някакъв начин, за да ви накараме да дойдете тук?

– Господи, не. Просто бях любопитен. Това е всичко. Не разбирам нищо от строителство.

Главният майстор огледа мъжете си един по един.

– Защото то е недостойно за вас.

Рот се засмя рязко.

– Как ли пък не. Това е почтен труд. Нищо срамно няма в него. Е, как се казвате?

Очите на главния майстор едва не изскочиха, сякаш това бе последното, което беше очаквал.

– Аз съм Елф. Това е… – Той изреди набързо имената на останалите.

– Всички ли имате семейства? – попита Рот.

– Аз имам дъщеря и съм обвързан – отвърна Елф. – Макар че първата ми шелан почина при раждане.

Рот сложи ръка върху сърцето си, сякаш нещо го беше пронизало.

– О, по дяволите. Толкова съжалявам.

Главният майстор примига насреща му.

– Аз… благодаря ви, господарю.

– Преди колко време я изгуби?

– Дванайсет години. – Мъжът се прокашля. – Дванайсет години, три месеца и седемнайсет дни.

– Как е дъщеря ти?

Главният майстор сви рамене. После поклати глава.

– Добре е…

Един от работниците зад него, онзи, който беше казал „мили…боже“, се обади:

– Парализирана е. И е истински ангел.

Началникът му начаса го стрелна с гневен поглед… сякаш не искаше Рот да бъде притесняван.

– Тя е добре – отсече той.

– Парализирана? – Рот сякаш пребледня. – От раждането?

– Ъъъ… да. Получи наранявания. Беше родена без ничия помощ. Освен моята, а аз с нищо не можах да помогна.

– Къде, по дяволите, беше Хавърс?

– Не можахме да стигнем до клиниката.

Ноздрите на Рот се разшириха.

– Лъжеш ме.

Веждите на главния майстор подскочиха слисано.

– Никой не беше виновен, господарю. Освен мен.

– Мислех, че се занимаваш със строителство. Или си учил медицина?

– Не съм.

– Как тогава е по твоя вина? – Рот поклати тъжно глава. – Извинявай. Виж, радвам се, че дъщерята ти е оцеляла.

– Това е най-голямата благословия в живота ми, господарю.

– Сигурен съм, че е така. Твоята шелан сигурно ужасно ти липсва.

– Всяка нощ. Всеки ден. Въпреки че втората ми шелан ми е невероятна опора.

Рот кимна, сякаш знаеше точно за какво говори другият мъж.

– Разбирам те. Прекрасно те разбирам. Нещо подобно се случи и с моя брат Тор.

Последва дълга пауза, преди главният майстор най-сетне да проговори:

– Не знам какво друго да кажа, господарю. Освен че ни оказахте огромна чест с присъствието си.

– Не е нужно да казваш нищо. А аз ще ви оставя на мира. Само ви губя времето. – Рот вдигна десница и помаха непринудено. – До по-късно.

И той излезе, оставяйки работниците занемели.

– Винаги ли е такъв? – попита главният майстор вцепенено.

Рейдж кимна.

– Той наистина е достоен мъж.

– Не мислех, че ще е… такъв.

– Какъв?

– Толкова достъпен.

– И защо не?

– Слуховете. Казваха, че е високомерен. Недосегаем. Че не се интересува от такива като нас. – Главният майстор тръсна глава, сякаш не можеше да повярва, че го е изрекъл на глас. – Имах предвид…

– Не, няма нищо. Мога да си представя защо си мислил така.

– Прилича на баща си – обади се по-възрастният работник отзад. – Одрал му е кожата.

– Познавал си го? Бащата на Рот, искам да кажа? – попита Рейдж.

По-възрастният мъж кимна.

– А веднъж ги видях двамата заедно. Младият Рот беше на пет годинки. Винаги стоеше до баща си, когато кралят приемаше обикновените граждани. Аз водех спор за земя с наемодателя ми, който беше част от глимерата. И да знаете, кралят отсъди в моя полза. – Цялата аура на работника излъчваше тъга. – Спомням си, когато кралят и кралицата бяха убити. Сигурни бяхме, че наследникът им също е загинал… а докато разберем, че не е така, младият Рот вече беше изчезнал.

– Чух, че наскоро е бил прострелян – каза главният майс­тор. – Вярно ли е?

– Не говорим за това – отвърна Рейдж.

Другият мъж се поклони.

– Разбира се. Извинявам се.

– Както казах, всичко е наред, не се тревожи. Хайде, Джон, да оставим тези мъже да работят. – Джон кимна, а Рейдж добави: – Кажете ни, ако ви трябва нещо.

Джон понечи да последва брата, ала спря в пролуката между найлоновите завеси. Работниците все още се взираха там, където допреди малко бе стоял Рот и бе разговарял с тях, сякаш отново разиграваха случилото се в главите си. Сякаш бяха станали свидетели на историческо събитие.

Докато излизаше от стаята, Джон се зачуди дали Рот си дава сметка какъв ефект беше оказал върху тях.

Вероятно не.