Кралят

61

Когато Бет се събуди, първата ѝ работа беше да направи проверка на тялото си за нови позиви за повръщане. Резултатът беше отрицателен, така че тя седна и преметна крака през ръба на леглото. Колко ли дълго беше спала? Капаците на прозорците все още бяха вдигнати, значи, не се беше съмнало, но имаше чувството, че е прекарала в сън дни наред.

Сведе поглед надолу, сложи ръка върху корема си…

Мили боже, не помнеше да е гълтала баскетболна топка.

Под дланите ѝ той беше подут и твърд, толкова, че се съмняваше дали ще успее да си обуе панталона.

Първата ѝ мисъл бе да вдигне телефона и да се обади на доктор Джейн, но после обузда паниката и се изправи на крака.

– Чувствам се добре – промърмори тя. – Чувствам се съвсем добре…

Докато отиваше към дрешника, имаше чувството, че тялото ѝ е бомба, която всеки момент може да избухне… и усещането беше отвратително. До този миг изобщо не си бе давала сметка колко много приема за даденост здравето си… докато съзнателно не се бе опитала да усложни всичко…

Без никаква видима причина сатурновият пръстен се изхлузи от пръста ѝ.

Тя погледна надолу и го видя как се търкулна по килима, наведе се да го вдигне… и се намръщи. С Рот отново си бяха разменили пръстените, защото и на двамата им беше неудобно да носят нещо, което не им беше по мярка… а символите на брака им имаха смисъл, независимо на чия ръка се намираха.

Или от чия ръка падаха.

– Какво, по дяволите… – ахна тя.

Когато понечи да сложи халката на мястото ѝ, видя, че пръс­тите ѝ са като на скелет, кожата – опъната върху изпъкнали кокалчета и съсухрена длан.

Сърцето ѝ задумка лудешки в гърдите и тя се втурна към огледалото в банята. Запали лампите…

И ахна. Отражението, което се взираше в нея от другата страна, беше… нищо в него не беше както трябва. Буквално за една нощ лицето ѝ бе хлътнало, в бузите и слепоочията ѝ не бе останала нито грам подкожна мазнина, брадичката ѝ беше остра като нож, сухожилията на врата ѝ изпъкваха.

Вледеняващ страх я прониза в гърдите. Особено когато вдиг­на ръка и подръпна кожата от долната страна. Отпусната. Прекалено отпусната.

Сякаш за броени часове беше свалила поне десет килограма… с изключение на корема си.

Мъчейки се да не изпадне в паника, Бет се отправи към дрешника, за да открие нещо, което да облече. В крайна сметка извади долнище на анцуг и една от малкото ризи с копчета на Рот, която я обгърна като облак от мек бял памук… спокойно можеше да се проветрява в нея, особено при положение че тъкмо в този миг я заля нова гореща вълна.

Поне пантофите ѝ бяха съвсем по мярка.

Когато слезе на втория етаж, надникна в кабинета на Рот и не го откри зад бюрото. Може би тренираше?

Беше на път към голямото стълбище, когато го видя.

Двамата с Джордж тъкмо излизаха от трапезарията заедно с цяла върволица догени, понесли най-различни сребърни подноси през фоайето.

В мига, в който усети миризмата ѝ, Рот спря.

– Лийлан! Сигурна ли си, че не трябва да си в леглото?

Миризмата на храна моментално отвлече вниманието ѝ и гладът, който я прониза, я накара да се закове на място.

– Ъъъ… да, добре съм. Но съм гладна.

Както и уплашена до смърт.

Докато прислугата продължи към билярдната, минавайки през найлоновите завеси, Рот се приближи до подножието на стълбите.

– Нека те отведа в кухнята.

Бет слезе при него и когато той я подхвана за ръката, тя се облегна на него и пое дълбоко дъх. Вероятно просто си беше въобразила всичко онова на горния етаж. Наистина. Най-вероятно.

По дяволите.

– Знаеш ли, спах добре – промълви тя, сякаш за да успокои самата себе си. Не че подейства.

– Наистина ли?

– Аха.

Заедно двамата минаха покрай дългата маса в трапезарията и влязоха през вратата в насрещния край. От другата страна Ай Ем отново разбъркваше нещо на печката.

Той се обърна… и щом я видя, се намръщи.

– Какво? – Бет сложи ръка върху корема си. – Какво…

– Нищо – отвърна той и чукна дървената лъжица в ръба на голямата стоманена тенджера. – Искаш ли пилешка супа?

– О, да, звучи чудесно. – Бет се покачи на един от високите столове. – И може би малко хляб…

Фриц се материализира до лакътя ѝ с багета и чиния с масло.

– За вас, господарке.

Бет се засмя.

– Откъде разбра?

Рот се настани на стола до нея, а Джордж седна между двамата.

– Казах му да е готов.

Ай Ем плъзна димяща купичка със супа пред нея.

– Да ти е вкусно.

– И на него ли каза да е готов?

– Да, сянката може и да беше част от плана.

Бет взе лъжицата, която Фриц ѝ подаде, и загреба от супата, като прекрасно си даваше сметка, че и тримата мъже са приковали погледи в нея… Рот – толкова настойчиво, сякаш изведнъж си беше възвърнал зрението.

– Мммм – каза тя… и наистина го мислеше. Супата беше съвършена – простичка, лека и топла, топла, топла.

Може би бе просто защото беше преминала през периода си на нужда и не беше яла от… колко време?

– Е, какво става в билярдната? – попита, за да отвлече вниманието на мъжете от себе си.

– Оправят след мен.

Бет потръпна.

– А.

Рот намери опипом багетата, отчупи твърдото крайче и го остави настрани. Парченцето, което откъсна след това за нея, беше меко в средата и хрупкаво отвън… а маслото, с което го намаза, бе чисто, без сол.

Пасваше си страхотно със супата.

– Искате ли нещо за пиене? – попита Фриц.

– Вино? – предложи Ай Ем, но бързо се поправи: – Не, не вино. Мляко. Нуждаеш се от калций.

– Добра идея – присъедини се Рот и кимна на Фриц. – Нека бъде пълно…

– Не, не, от него ще ми се повдигне. – В миг и тримата се заковаха на място. – Както ставаше и преди… е, всичко това. Но обезмаслено ми звучи добре.

Продължиха в същия дух – тримата мъже ѝ прислужваха. Още супа? Ай Ем начаса ѝ напълни купичката. Още хляб и масло? Съпругът ѝ се зае. Още мляко? Икономът се втурна към хладилника.

Да бъде заобиколена от всички тези обикновени, ежедневни неща, наистина ѝ помогна да се успокои. Ала чувстваше, че трябва да изясни нещо, преди да са я натъпкали с храна до пръс­ване.

– Момчета, наистина оценявам всичко това, но дори не знаем дали наистина съм брем…

Не можа да довърши мисълта, камо ли изречението си.

Изведнъж стомахът ѝ се сви и всичко, което бе погълнала току-що, се изстреля към аварийния изход.

Едва успя да се добере до тоалетната за прислугата навреме.

Да, всичко излезе навън – супа, хляб, мляко. А после, макар да бе готова да се закълне, че е изпразнила не само стомаха, но и гърдите си, напъните продължиха и тя остана превита одве над тоалетната чиния, докато очите ѝ се насълзиха, а гърлото я заболя, сякаш беше издрано с нокти.

– Здрасти. Как сме?

Беше доктор Джейн, разбира се.

– Здрасти. Какво…

Доста време мина, преди да успее да каже каквото и да било. А, да, и още нещо – ненавиждаше начина, по който давещите се звуци отекваха в чинията.

Когато най-сетне настъпи временно затишие, Бет облегна пламналото си потно чело на ръката си, посегна отново да пусне водата… и установи, че няма сили да натисне лостчето.

– Смятам, че трябва да я заведем на лекар – каза Джейн.

– Мислех, че ти си лекар – изплю думите Рот.

– Наистина ли е нужно? – опита се да възрази Бет.

Това, че в следващия миг отново повръщаше, бе недвусмислен отговор.

* * *

Застанал до вратата на тоалетната за прислугата, на Рот му идваше да закрещи, задето е сляп. Нищо не бе в състояние да те изпълни толкова светкавично с безсилна ярост, като това, твоята шелан да е болна.

С нищо не струващите си очи той не можеше да види лицето ѝ, да прецени какъв е цветът му, изражението му, очите ѝ. А острото му обоняние? Беше отишло по дяволите – повръщането запушваше синусите му и правеше невъзможно да изтръгне каквито и да било емоционални знаци.

Единственото, което все още действаше? Ушите му… така че всеки път, когато отново ѝ прилошаваше, звуците се забиваха право в ума му.

– Окей, да вървим – дрезгаво заяви Бет най-сетне.

– Чакайте малко – излая той. – Къде ще ходите?

Гласът на Джейн, когато му отговори, беше съвършено спокоен.

– На лекар…

– Ти си шибан лекар…

Джейн сложи длан на рамото му.

– Рот. Тя се нуждае от специалист и ние го намерихме.

Какво, по… Я чакай малко.

– Това не ми звучи като Хавърс – процеди той.

– Защото не е. Тя е човек…

– А, не. Няма да го бъде, в никакъв…

Иииии – нова серия напъни.

Рот затвори очи зад тъмните си очила.

– По дяволите.

На ужасяващия фон на страданието на жена му доктор Джейн започна да му дава цял куп разумни причини защо към неговата шелан трябва да подходят много внимателно. Ала, Исусе, мисълта, че жена му ще отиде в света на хората… посред бял ден, защото шибаните щори току-що се спуснаха…

По дяволите. Адски му се искаше животът най-сетне да го извади от списъка си с гадости. Сериозно започваше да му писва да се озовава в ситуации, в които не можеше да спечели.

– …нечистокръвна, неизвестни усложнения, не може да се направи преценка…

– Не се засягай – прекъсна той малката реч на доктор Джейн, – но няма да оставя жена си да отиде там навън без шибано подкрепление, а точно сега никой не може да напусне къщата…

– Тогава аз ще я придружа.

Рот погледна натам, откъдето беше долетял гласът на Ай Ем. Първият му порив бе да реагира като обвързан мъж и да увери сянката, че и сам може да се погрижи, ако нямате нищо против. Проблемът бе, че не можеше да направи нищо... а само един задник би попречил на жена си да получи медицинските грижи, от които се нуждае.

Рот отметна глава назад и изруга.

– Сигурно ли е, че има нужда от това? – попита, без и сам да знае към кого точно се обръща.

– Да – отвърна доктор Джейн сериозно. – Напълно сигурно.

Ай Ем отново се обади:

– Нищо няма да ѝ се случи, докато е с мен. Заклевам се в честта си.

Имаше чувството, че сянката му подава десницата си… и наистина, когато протегна слепешком ръка, другият мъж я стисна.

– Какво мога да направя за теб? – чу се да казва Рот, докато отвръщаше на ръкостискането.

– Точно сега – нищо. Просто ми позволи да я заведа.

– Окей. Добре. – Само че когато пусна ръката на Ай Ем и отстъпи назад, изобщо не почувства, че приема всичко това. Но какъв избор имаше?

Ето защо не искаше дете, помисли си Рот, поклащайки глава. Това с бременността просто не беше за него.

Какво, по дяволите, щеше да прави, ако я изгубеше…

– Рот – немощно каза Бет. – Рот, къде отиде?

Сякаш бе разбрала, че малко го дели от това, напълно да изгуби разсъдъка си.

– Тук съм.

– Ще ми помогнеш ли да се кача в стаята ни? Мисля, че ще е по-добре първо да опитам да се нахраня, а не искам да го правя пред всички.

– Освен това – обади се доктор Джейн, – трябва да се обадя, за да видя кога може да ни приеме.

– Рот? Ще ме заведеш ли горе?

В миг той взе своята възлюбена в обятията си и нежно я вдиг­на от пода.

И начаса почувства, че отново има сигурна почва под краката си. Овладян. Готов да запази спокойствие, ако не за друго, то за да ѝ спести тревогата за него.

– Благодаря ти… – прошепна Бет и главата ѝ се сгуши в сгъвката на ръката му.

– За какво?

Тя отговори едва когато Джордж ги отведе до подножието на стълбището и Рот се заизкачва по него.

Отговорът ѝ се състоеше от една-единствена дума.

– За всичко.