Кралят

73

На следващия ден Рот видя майка си за първи път от триста и трийсет години насам.

Част от него знаеше, че това е сън. Твърде отдавна бе сляп, за да се изкуши да си помисли, че реалността изведнъж се беше променила.

Пък и тя беше мъртва от векове.

И все пак, когато дойде при него от мрака, тя бе толкова жива, колкото синът ѝ би могъл да си мечтае, движеше се с лекота, облечена в старовремска рокля от червено кадифе.

– Мамен? – каза той в почуда.

Когато вдигна глава, с изумление установи, че я вдига от възглавницата си. И мамка му, това беше неговата стая – разбра го по блещукането на стените.

Първият му порив бе да се обърне рязко и да провери…

Бет лежеше до него, жива и невредима под завивките; лицето ѝ бе обърнато към него, тъмната ѝ коса – разпиляна по възглавница, досущ като неговата. И по очертанията на корема ѝ той виждаше, че да, все още е бременна.

Исусе Христе, виждаше я.

– Бет – каза задавено. – Бет! Виждам те, лийлан, събудисевиждамтевиждамте…

– Рот.

Гласът на майка му го накара отново да се обърне. Тя стоеше до леглото му, скръстила ръце на гърдите си, пръстите ѝ бяха скрити в широките ръкави на роклята ѝ.

– Мамен?

– Не знам дали си спомняш, но веднъж ти ми се яви.

Господи, гласът ѝ беше толкова нежен, точно такъв, какъвто си го спомняше… И Рот почти затвори очи, за да запомни този звук. Ала не, нямаше да позволи да изгуби дори една секунда зрение.

Я чакай… какво беше казала?

– Така ли?

– Аз умирах. И ти дойде при мен от мъглата на Небитието. Каза ми да се върна с теб у дома. Накара ме да спра и да се върна с теб.

– Не си спомням…

– Това е дълг, за който дълго време не можах да ти се отплатя. – Усмивката ѝ беше умиротворена, като усмивката на Мона Лиза. – Ала ето че настъпи моментът да сторя същото за теб. Защото те обичам толкова, толкова много…

– Да сториш същото за мен? За какво говориш?

– Събуди се, Рот. Събуди се още сега. – Изведнъж гласът се промени, стана настойчив. – Повикай лечител… трябва да повикаш лечител, ако искаш да спасиш живота ѝ.

– Да спася живота ѝ… живота на Бет?

– Събуди се, Рот. Веднага. И повикай лечител.

– За какво…

– Рот, събуди се.

Като изстрелян от катапулт, Рот седна в леглото.

– Бет! – изкрещя той.

– Какво-какво-какво-какво…

Обърна се трескаво към съпругата си и изруга в мрака, който го обгръщаше. Проклет да беше шибаният сън, задето го бе под­разнил с онова, което нямаше.

– Какво? – извика Бет.

– Мамка му, извинявай. Извинявай. – Той протегна ръка, за да я успокои, да успокои себе си. – Извинявай, просто гаден сън.

– Господи, изкара ми акъла. – Тя се разсмя и Рот я чу да се отпуска тежко върху възглавницата. – Добре, че лампата в банята е запалена, докато спим.

Рот се намръщи и се обърна натам, където бе стояла майка му…

– Не, тя наистина беше тук.

– Кой?

– Извинявай. – Той разкърши врат и преметна крака през ръба на леглото. – Ей сега се връщам.

Протегна се хубаво и когато гръбнакът му изпука, със задоволство си спомни разговора, който беше провел с Пейн веднага след като се прибра. Отново щяха да започнат да тренират заедно… и не защото тя беше жена.

А защото беше страхотен боец, а той искаше да се върне в играта.

Отиде в банята и след като погали Джордж, който се беше свил в мекото кучешко легло, което Бъч му беше подарил за Коледа, се изпика и наплиска лицето си с вода.

Когато се върна в леглото, имаше намерение отново да потъне в сън. Само че когато се опъна по гръб, изведнъж се намръщи.

– Ъъъ… слушай… добре ли се чувстваш?

Неговата Бет се прозя.

– Да. Абсолютно. Но се радвам, че се прибрах по-рано… сънят определено помогна. А и като лежа, ми е по-добре – гърбът ми все още е схванат от обикалянето по магазините.

Опитвайки се да придаде нехайно звучене на гласа си, той попита:

– Кога е следващият ти преглед?

– В петък. Сега вече са веднъж седмично. Защо питаш?

– Без особена причина.

Той се умълча и Бет се сгуши в него, въздъхвайки дълбоко, сякаш се канеше да потъне в дълбок сън. Рот изкара около минута и половина.

– Какво ще кажеш да се обадим на лекарката?

– Да се обадим, в смисъл… чакай малко, имаш предвид още сега?

– Ами да.

Почувства как тя потръпна.

– Но защо?

Да, сякаш можеше да ѝ сервира нещо от рода на: „Защото мъртвата ми майка каза така“.

– Не съм сигурен. Просто… може да те прегледа или нещо такова.

– Рот, не е уместно. Особено като се има предвид, че ми няма нищо. – Рот усети, че си играе с косата му. – Това заради онзи вампир ли е? Който е изгубил жена си и бебето?

– Не е било по време на раждане.

– О. Помислих си, че…

– Вероятно бихме могли просто да ѝ се обадим.

– Няма причина да го правим.

– Какъв е номерът ѝ? – Рот посегна към телефона си. – Ще ѝ се обадя.

– Рот, да не си си изгубил ума?

Мамка му, просто щеше да звънне на „Информация“.

Бет продължи да говори, докато той чакаше някой оператор да вдигне от другата страна.

– Да, ало. В Колдуел, Ню Йорк. Номерът на доктор Сам… как ѝ е фамилията?

– Изгубил си си ума.

– Ще платя за посещението ѝ… не, не говорех на вас – допълни той в слушалката, след което, спомнил си фамилията на лекарката, го издиктува два пъти буква по буква. – Да, свържете ме с кабинета ѝ, ако обичате.

– Рот, това е…

Тъкмо когато от другата страна се разнесе звън, Бет притихна.

– Бет? – повика я той, сбърчил вежди.

– Извинявай. Кръстът ме заболя изведнъж. Знаеш ли какво? Следващия път, когато реша да вървя толкова дълго, ще си сложа обувки за бягане. А сега затвори и…

– Да, здравейте, това е спешен случай. Нужно е доктор Сам да дойде в къщата ни, жена ми е нейна пациентка… трийсет и шеста седмица… Симптоми? Жена ми е бременна. С колко време разполагате?

– Рот? – повика го Бет с тихичко гласче.

– Какво искате да кажете, че не можете…

– Рот.

И тогава той млъкна… и разбра, че майка му е била права. Обърна глава към жена си и попита с ужас:

– Какво?

– Кървя.

* * *

Дефиницията на „ужас“ се променя, когато не става дума единствено за теб. И най-вече, когато си бременна в трийсет и шестата седмица, да усетиш как между краката ти се разлива влага… и то не защото водите ти току-що са изтекли.

В първия миг Бет помисли, че е изгубила контрол над пикочния си мехур, но когато отмести одеялата настрани и се дръпна, видя нещо върху чаршафите.

Никога досега не бе виждала толкова ярка кръв.

А болката в кръста ѝ изведнъж стана убийствена.

– Какво става? – попита Рот.

– Кървя – повтори тя.

От този миг нататък нещата се развиха с мълниеносна скорост. Беше почти сякаш се намираше на задната седалка на препускаща кола – всичко прелиташе покрай нея прекалено бързо, за да го види: Рот крещеше в телефона, ново обаждане, доктор Джейн и Ви, дотичали на пожар. А после още по-бързо, движеха се, движеха се, движеха се, всички около нея хвърчаха, докато тя се чувстваше странно неподвижна и утихнала.

Когато я прехвърлиха върху носилката на колелца, тя погледна към леглото и потрепери при вида на яркото петно. Беше огромно, сякаш някой бе излял няколко литра боя под нея.

– Бебето добре ли е? – промълви тя, докато постепенно я завладяваше нещо като шок. – Той… Рот добре ли е?

Всички около нея ѝ предлагаха съчувствие, но не и истински отговори.

Ала Рот, големият Рот, беше неотлъчно до нея, държеше ръката ѝ, ориентирайки се по ръба на носилката.

Джон се появи в мига, в който слязоха на площадката на втория етаж. Беше по боксерки; косата му беше разрошена, очите му – нащрек. Той улови другата ѝ ръка.

Бет не помнеше много от трескавото препускане през тунела… освен това, че болката ставаше все по-свирепа. О, и лампите на тавана, които прелитаха над нея, ритмичното им пулсиране, от което се почувства като в кораба от „Междузвездни войни“, на път да премине на светлинна скорост.

Защо не чуваше нищо?

Погледна онези, които се бяха скупчили около нея, и видя, че устните им се движат, очите им се срещаха трескаво над нейните.

– Малкият Рот добре ли е? – Дори собственият ѝ глас долиташе отдалече, сякаш някой беше намалил звука. Тя се опита да го усили. – Той добре ли е?

А после минаха забързано покрай обикновения вход на тренировъчния център и се отправиха към аварийната врата, направена именно за нея, именно за подобен случай.

Само че това не беше планът за раждането ѝ. Тя трябваше да излезе в света на човеците, където имаше кой да се погрижи за нея и за Малкия Рот, да забележи всеки проблем, който би могъл да се появи с него, Ай Ем да бъде до нея, ако беше през деня, и големия Рот и Джон, ако беше нощем.

Малкия Рот, помисли си тя.

Май току-що беше кръстила сина им.

Когато пристигна в клиниката, единствената мисъл в главата ѝ бе, че не трябваше да се случи тук. Особено когато вдигна очи към хирургичното осветление в главната операционна.

По някаква причина си спомни всички пъти, когато бе слизала в това помещение, подкрепяща някой от братята, ранен в бой, или пък правеща компания на Лейла по време на прегледите ѝ, или…

Пред очите ѝ се появи лицето на доктор Джейн. Устните ѝ се движеха бавно.

– …ет? Чуваш ли ме, Бет?

А, добре, някой беше усилил звука на околния свят.

Ала не чу отговора си. Не можа да чуе собствения си глас.

– Окей, добре. – Доктор Джейн произнасяше думите много отчетливо. – Искам да ти направя ултразвук, за да изключим плацента превия… усложнение, при което плацентата се озовава в долната част на матката. Но се тревожа, че имаш отлепване на плацентата.

– Какво… е това? – промълви Бет.

– Боли ли те някъде?

– Кръстът.

Доктор Джейн кимна и постави ръце върху корема ѝ.

– Ако натисна…

Бет простена.

– Просто се погрижи Рот да е добре.

Докараха машината за ултразвук и срязаха нощницата ѝ. Докато слагаха малко от гела върху корема ѝ и намаляваха осветлението, Бет не гледаше към монитора. Взираше се в лицето на своя съпруг.

Това прекрасно мъжествено лице беше ужасено до смърт.

Не си беше сложил тъмните очила и бледозелените му нефокусирани очи блуждаеха из стаята, сякаш отчаяно искаше да зърне нещо, каквото и да било.

– Откъде разбра? – прошепна Бет. – Че има проблем…

Очите му рязко се обърнаха към нея.

– От майка ми. Каза ми го в съня ми.

По някаква причина при тези думи Бет се разплака; лицето на съпруга ѝ се замъгли и тя изведнъж осъзна пълното си безсилие по възможно най-ужасния начин. Не я беше грижа за нищо друго, освен за бебето, а ето че по никакъв начин не можеше да повлияе на случващото се. Нейното тяло и детето ѝ щяха да решат изхода.

Умът, волята, душата ѝ? Всичките ѝ мечти и желания, надежди и приумици?

Изобщо нямаха думата в това, което ставаше.

Лицето на доктор Джейн отново изникна пред очите ѝ.

– …ет? Бет? Чуваш ли ме?

Бет вдигна ръка, за да отметне кичур коса от лицето си, и осъзна, че са ѝ сложили маншет за кръвно налягане и венозна система. А върху лицето ѝ нямаше коса. А сълзи.

– Бет, ултразвукът не показва това, което се надявах да видя. Пулсът на бебето отслабва, а ти все още кървиш обилно. Ще трябва да го извадим, окей? Сигурна съм, че имаш отлепване на плацентата и двамата сте в опасност.

Единственото, което Бет бе в състояние да стори, бе да погледне към Рот.

– Какво да правим?

С глас толкова пресеклив, че думите едва се разбираха, той отговори:

– Нека оперира заедно с Мани, окей?

– Добре.

Доктор Джейн пак се появи пред нея.

– Ще трябва да те приспим… не искам да ти слагам епидурална инжекция, защото нямаме време.

– Добре. – А после се обърна към Рот: – Обичам те. О, господи… бебето…