Кралят

22

Сола не си спомняше някога да ѝ е било толкова студено.

Беше увита в спален чувал, топли струи въздух обливаха лицето ѝ, ала въпреки това не можеше да спре да трепери на задната седалка на рейндж роувъра.

Разбира се, имаше поне половин дузина причини да е в шок – от онзи, който започва от главата и вкочанява цялото ти тяло.

Тя се раздвижи и бедрото ѝ нададе вик на протест, напомняйки ѝ, че тук е намесен и физически императив. Колко ли кръв беше изгубила?

– Почти стигнахме.

При звука на този глас със силен акцент тя обърна глава. Въпреки че в джипа нямаше почти никакво осветление, можеше да си представи лицето на Асейл така, сякаш бе огряно от прожектори: дълбоки очи с цвят на среднощно небе, скосени тъмни вежди, плътни устни, сурова челюст и гарвановочерна коса.

Лице, по долната половина на което имаше кръв… и страшно остри зъби, скрили се само за миг.

Или това беше просто кошмар? Трудно ѝ бе да прецени кое бе реалност и кое не.

Отвори уста, за да каже нещо, но от гърлото ѝ не излезе нито звук.

– Главата ми… не работи както трябва.

– Всичко е наред. – Тласкан от някакъв импулс, той протегна ръка към нея, но после я отпусна, сякаш не знаеше какво да направи.

Сола преглътна с мъка, устата ѝ беше пресъхнала.

– Още вода. Моля.

Реакцията му беше светкавична – сякаш просто бе чакал възможността да направи нещо. Докато той отваряше ново шише с изворна вода, Сола бутна спалния чувал, за да освободи ръцете си… и се почувства като хваната в капан. Найлоновата материя ѝ се струваше тежка, като да бе покрита с пласт асфалт.

– Стой неподвижно – нежно каза той. – Нека ти помогна.

– Ръцете ми не действат.

– Знам. – Той поднесе отворената бутилка към устните ѝ. – Пий.

По-лесно бе да се каже, отколкото да се направи. Зъбите ѝ затракаха.

– Извинявай – промълви тя, когато навсякъде пръсна вода.

– Ерик, колко още? – сопна се той.

Рейндж роувърът рязко спря.

– Мисля, че пристигнахме… или нещо такова.

Сола се намръщи, загледана над рамото на шофьора пред себе си. Порутената ограда, осветена от фаровете, бе от онези, които човек можеше да види в някоя ферма… в някоя изоставена ферма. Половината висеше под странен ъгъл, старите греди и ръждясала тел – по-скоро оплетена бъркотия, отколкото доб­ре организирана конструкция.

– Къде отиваме? – попита тя дрезгаво. – Мислех, че… вкъщи.

– Първо имаш нужда от лекар. – Асейл отново вдигна ръка и пак я отпусна, преди да я бе докоснал. – Нуждаеш се… ранена си и не мога да допусна баба ти да те види в това състояние.

– О! Точно така. – Исусе, беше забравила, че е полугола, ранена и плачеща за един дълъг душ. – Благодаря ти.

– Несъмнено това не може да е мястото – промърмори шофьорът.

Асейл погледна през прозореца и се намръщи… сякаш и той беше очаквал нещо друго.

– Отиди до онази кутия.

Джипът се приближи до нещо, което приличаше на дървена къщичка за птици върху разнебитен кол, шофьорът свали прозореца…

От вътрешността на къщичката се разнесе рязък, безплътен глас:

– Готово. Минете през портата.

Като с магия, „порутената“ порта се разтвори по средата, плъзгайки се гладко и безшумно.

Пътят от другата страна беше затрупан с отъпкан сняг, но очевидно беше поддържан. След известно разстояние пред тях изникна нова бариера – не толкова несигурна и по-висока от предишната, направена от метални вериги, които, макар и ръждясали, изглеждаха здраво прикрепени към стълбовете си. Този път не им се наложи да спират – оградата се разтвори пред тях и ги пусна да минат.

Продължиха в същия дух.

Докато се носеха напред, бариерите по пътя ставаха все по-нови и по-внушителни, докато не стигнаха до нещо, което приличаше на извадено от някоя секретна държавна агенция: бетонни пилони, дебели колкото тези под мостовете в Колдуел, поддържаха солидна метална плоча с размерите на билборд, а в двете посоки се издигаше шестметрова стена с бодлива тел на върха и предупредителни табели на всеки три метра.

Малко прилича на Джурасик Парк, помисли си Сола.

– Бива си го – подхвърли шофьорът.

И този път им отвориха да минат още преди да са имали време да спрат пред мястото за проверка с бутоните, микрофона и охранителното оборудване.

– Това… военна база ли е? – промълви Сола.

Може би Асейл беше ченге под прикритие… и в такъв случай…

– Трябва ли ми адвокат? – попита тя.

– За какво? – Асейл се бе съсредоточил върху пътя, вперил поглед през прозореца така, сякаш той беше зад волана.

– Ще ме арестуваш ли?

Той обърна рязко глава и сбърчи вежди.

– За какво говориш?

Сола се отпусна в седалката. Ако лъжеше, значи, заслужаваше „Оскар“. А ако не лъжеше… е, може би това бе отговорът на молитвата ѝ – един сигурен начин да я задържи далеч от престъпния живот бе, като я хвърли на съдебната система.

Подземният тунел, в който навлязоха, спокойно можеше да си съперничи с някой от големите нюйоркски тунели с флуоресцентното си осветление и жълтата линия по средата; спускането беше толкова стръмно, че джипът се движеше под доста остър ъгъл.

– В Колдуел ли сме? – попита тя.

– Да.

Асейл се облегна назад и в изобилната светлина, която сега огряваше вътрешността на колата, Сола го видя да пъха дясната си ръка в якето.

Тя се намръщи.

– Да не… защо държиш оръжие?

– Когато става дума за теб, нямам доверие на никой друг, освен на себе си. – Той се обърна към нея. – Заклех се на баба ти, че ще ѝ бъдеш върната невредима, а аз съм мъж, който държи на думата си. Поне за това.

Когато срещна очите му, Сола почувства как в гърдите ѝ се настанява най-странното усещане. Част от него беше страх и това я объркваше. След онова, което беше преживяла, определено би било добре спасителят ѝ да носи оръжие и да е готов да го използва.

Другата половина… не беше нещо, в което искаше да се задълбочи особено.

Тунелът стигна до подземен гараж, който ѝ напомни за онзи под стадиона в Колдуел: нисък таван и много места, а полегатият, издигащ се под, който се губеше зад ъгъла, говореше, че е на няколко нива.

– Къде сме? – попита, докато приближаваха към една затворена врата.

Вместо отговор, вратата зейна широко и отвътре излезе медицински екип – лекари, сестра, носилка на колелца, всичко.

– Слава на Скрайб Върджин – промърмори Асейл.

О… мамка му. Белите престилки не бяха сами – придружаваха ги трима огромни мъже. Блондин, който сякаш беше слязъл от киноекрана, военен тип с къса подстрижка и сурово изражение и накрая едно наистина ужасяващо подкрепление с остригана до кожата коса и белег, който разсичаше цялата му буза и стигаше до устата.

Не, това не беше американското правораздаване.

Освен ако не беше някой секретен отдел за особено опасни типове.

Асейл посегна към вратата.

– Ти стой в колата.

– Не ме оставяй – избъбри Сола.

Той я погледна.

– Не се страхувай. Задължени са ми.

Спасителят ѝ отново посегна към нея, но този път не спря. Докосна линията на челюстта ѝ толкова леко, че ако не го беше видяла да го прави, тя нямаше да усети.

– Остани.

Миг по-късно вече го нямаше, вратата се затвори плътно зад гърба му. През потъмненото стъкло Сола видя как от ярко осветения коридор се показа четвърти мъж. Едно беше сигурно – не беше счетоводител. С бастун и дълго до пода кожено палто, той изглеждаше като сводник от старата школа – образ, на който прическата му ирокез и сардоничната усмивка пасваха съвършено.

Новодошлият и Асейл едновременно си протегнаха ръце и останаха със стиснати десници, докато говореха…

Нещо не беше наред. Асейл се намръщи; а после придоби гневен вид. Ала когато мъжът с дългото палто просто сви невъзмутимо рамене, Асейл им даде пистолета си и ги остави да го претърсят за други. Чак когато двамата му сътрудници слязоха от колата и бяха подложени на същия обиск, сводникът кимна на лекарите и сестрата да се приближат до колата.

В мига, в който посегнаха да отворят вратата откъм нея, Сола усети, че я пронизва страх, и придърпа спалния чувал до брадичката си…

Жената, която подаде глава в колата, беше красива, с къса руса коса и тъмнозелени очи.

– Здравей, аз съм доктор Джейн. Бих искала да те прегледам, ако ми позволиш.

Гласът ѝ беше равен. Мил. Спокоен. Ала Сола не бе в състояние нито да помръдне, нито да отговори.

Поне докато Асейл не се появи зад лекарката.

– Всичко е наред, Марисол. Тя ще се погрижи за теб.

Очите на Сола срещнаха неговите и дълго останаха приковани в тях. Най-после, доволна от онова, което откри там, тя прошепна:

– Добре. Добре…

И най-сетне престана да трепери.

* * *

Асейл изобщо не беше доволен от това с празните кобури, но Рив ясно бе дал да се разбере: или той и братовчедите му щяха да влязат невъоръжени, или човешката жена нямаше да бъде лекувана.

Това бе единственото обстоятелство, при което би се съгласил да бъде уязвим, и той го ненавиждаше. Ала нямаше избор.

– Името ѝ е Марисол – чу се да казва, когато русокосата лекарка заговори тихо. – Сола.

Почувства как от лявата му страна Рив се взира в него, а и не беше само той. Тримата братя, които тази нощ отговаряха за охраната, бяха прекалено големи професионалисти, за да покажат някаква емоция, но на Асейл му беше ясно, че се чудят защо се беше появил на прага им заедно с една човешка жена. Която бе ранена. И заради която бе съгласен да им предаде оръжията си.

– Не, ти остани тук, Марисол. Ние ще минем от другата страна. – Лекарката измъкна глава от колата и кимна на екипа си. – Жизнените ѝ показатели са ниски, но стабилни. Огнестрелна рана в дясното бедро. Възможно сътресение на мозъка. Шокът ме притеснява. Може да е понесла друга травма, за която не иска да ми каже.

Асейл почувства как кръвта се отцежда от главата му, но категорично отказа да обърне внимание на порива да припадне…

– Ти – рязко извика той. – Не се приближавай.

Мъжът (господи, наистина ли беше човек?) се закова на място.

Главната лекарка се обади:

– Това е колегата ми. Доктор Манело. Той е…

– Няма да я лекува. – Асейл оголи зъби. – Тя е гола от кръста надолу.

Смътно си даваше сметка, че всички са замръзнали по местата си и го гледат. Даваше си сметка и за миризмата, която се беше появила неочаквано. Без да обръща особено внимание нито на едното, нито на другото, той бе приковал очи в лекаря, готов да го сграбчи за гърлото, ако понечеше да заобиколи роувъра.

Мъжът вдигна ръце, сякаш го бяха заплашили с пистолет.

– Добре, добре. Да се успокоим. Искаш да стоя настрани, ще стоя настрани.

Той се отдръпна и застана до братята; клатеше глава, но не каза нищо.

Лекарката сложи ръка върху рамото на Асейл.

– Само ще я преместим върху носилката. Защо не дойдеш с мен? Може да гледаш и да стоиш наблизо.

Свирепото изражение на Асейл поомекна и той се прокашля.

– Да, ще го направя. Благодаря ти.

Всъщност направи повече от това.

Когато лекарката отвори вратата откъм Марисол, той с болка видя как неговата жена инстинктивно се свива назад. А после очите ѝ се приковаха в неговите.

– Искаш ли да ти помогна? – попита той задавено, преди останалите от медицинския екип да са успели да се приближат.

– Да. Моля те.

Точно така и трябваше да бъде – да отблъсне всички други и само той да се грижи за нея. Наведе се и я взе в прегръдките си, като много внимаваше да вдигне и спалния чувал, така че да не я…

От стона, който тя се опита да потисне, му прилоша, но трябваше да я извади… а и в мига, в който се изправи, тя се намести в ръцете му, намирайки поза, в която като че ли не я болеше толкова.

Главата ѝ се отпусна върху рамото му и остана там.

– Аз ще я внеса – съобщи той на докторката.

– Може би е по-добре да… е, добре. – Русокосата лекарка вдигна отбранително ръце, когато кучешките му зъби отново се показаха. – И така става. Последвай ме.

Братът Рейдж пръв влезе в коридора, а другите двама воини останаха последни, заедно с братовчедите.

Асейл се опитваше да върви с възможно най-плавна крачка; всеки път, когато Марисол поемеше рязко дъх или тялото ѝ се напрегнеше, болката ѝ се забиваше право в гърдите му, докато накрая неговите дробове горяха, неговият дъх не достигаше, неговият крак го болеше.

Покрай тях се точеха сякаш безкрайна върволица стаи; в някои от тях той надникна, за повечето дори не си даде труда да обърне глава. От малкото, което забеляза, това бяха класни стаи, празен офис… нещо, което приличаше на стая за разпити. Тъкмо когато започваше да си мисли, че са се запътили към друг щат, лекарката най-после спря и посочи вратата на една стая за прегледи.

Носилката на колелца в средата се намираше директно под лампите и докато се приближаваше, за да постави Марисол върху подплатената, покрита с чаршафи повърхност, Асейл изпита благодарност, задето лечителката не запали осветлението. Помещението с плочки, неръждаема стомана и стъклени шкафове и така му се струваше прекалено светло; инструментите, подредени върху масичката на колелца – някак заплашителни, макар че в подходящите ръце те трябваше да помагат.

Прескъпа Скрайб Върджин, лицето на Сола бе сиво от болка и изтощение, докато си седеше там, притиснала свитите си колене до гърдите, с тъмносиния спален чувал – увит около нея като втора кожа.

– Ще помоля всички, чието присъствие не е необходимо за прегледа, да останат в коридора – заяви лекарката, изпъждайки братята, братовчедите и другия лекар. – Не, не – ще се справим. Точно така, чао, чао. – А после понижи глас и добави: – Той е обвързан мъж. Искаш ли да се оправяш с подобно нещо, ако се наложи гинекологичен преглед?

Обвързан… мъж? Той?

Братята се опитаха да възразят, но Асейл кимна сериозно.

– Няма да има никакви проблеми от моя страна. Давам ви думата си.

Ала после му хрумна нещо друго – не трябваше ли да защити Марисол и от присъствието на такива като себе си?

– Марисол – тихо каза той. – Не е ли по-добре, ако и аз…

– Остани.

Асейл затвори очи.

– Добре.

Застана до главата ѝ, с гръб към нея, така че тя можеше да вижда очите му, но неговият поглед не можеше да се натрапи там, където нямаше право.

Лекарката се приближи и заговори нежно. Мило.

– Ще можеш ли да се облегнеш назад? Чудесно. Ако така няма да се чувстваш в безопасност, ще те разбера и ще вдигна горната половина на леглото.

Последва дълго мълчание.

– Как се казваш? – дрезгаво попита Марисол.

– Джейн. Аз съм Джейн. Зад мен е моята медицинска сестра, Елена. Няма да направим нищо, за което не си ни дала съгласие. Ти командваш.

Асейл все повече се убеждаваше, че тази лечителка ще му хареса.

– Окей. Много добре. – Марисол стисна ръката му и се облегна назад, изкривила лице в гримаса на болка, докато не се изпъна по гръб. – Добре.

Асейл очакваше да го пусне, щом легне, но тя не го направи. А очите ѝ не се откъсваха от неговите. Нито когато лекарката свали спалния чувал от тялото ѝ и я покри с одеяло. Нито докато ѝ задаваха въпроси за възможно сътресение и проверяваха рефлексите ѝ. Нито докато човъркаха раната в бедрото ѝ. Нито дори когато докараха портативен рентген и я снимаха от няколко различни ъгъла.

– Имам цял куп добри новини – обяви лекарката малко по-късно, приближавайки се с един лаптоп. На монитора му се виждаше призрачното изображение на дебелата, силна бедрена кост на Марисол. – Не само че сътресението е съвсем слабо, но и куршумът е минал чисто и е излязъл. Няма признаци костта да е счупена или одраскана. Така че основното, за което трябва да се погрижим, е рискът от инфекция. Бих искала да почистя раната и да ти дам антибиотици, както и нещо за болката. Как ти звучи?

– Нищо ми няма – отвърна Марисол.

Лекарката се засмя и остави лаптопа настрани.

– Определено се вписваш отлично тук. Всичките ми пациенти казват съвсем същото. Все пак виждам, че си интелигентна жена, и съм сигурна, че не би искала да изложиш здравето си на риск. Безпокои ме възможността от сепсис. В колата ми каза, че си била простреляна преди двайсет и четири часа. Това е доста време, през което там вътре да се завъдят разни неща.

– Нека довършим започнатото, Марисол – чу се да казва Асейл. – Да послушаме дадения съвет.

Марисол затвори очи.

– Окей.

– Много добре. – Лекарката отбеляза нещо на лаптопа. – Остана само още едно нещо.

– Какво? – попита Асейл, когато думите ѝ бяха последвани от продължителна пауза.

– Марисол, трябва да знам дали има възможност да са те наранили и другаде.

– Другаде? – долетя смутолевеният отговор.

Асейл почувства, че лечителката поглежда към него.

– Ще ни извиниш ли за момент?

Преди той да успее да отговори, Марисол стисна ръката му толкова силно, че той потръпна.

– Не – решително заяви тя. – Никъде другаде.

Лекарката се прокашля.

– Нали знаеш, че можеш да ми кажеш абсолютно всичко. Всичко, което се отнася до лечението ти.

Изведнъж тялото на Марисол отново затрепери… така както трепереше на задната седалка на джипа. Рязко, сякаш отмахваше нещо от себе си, тя каза:

– Опита се да ме изнасили. Но аз бях по-бърза…

Изведнъж всички звуци в стаята заглъхнаха. Мисълта – не, действителността – че някой се бе отнесъл зле с нея, наранил я бе, белязал бе безценното ѝ тяло, опитал бе да…

– Добре ли си? – попита някой. Сестрата. Трябва да беше…

– Ще падне! – извика лекарката.

Асейл се зачуди за кого ли говорят… и изгуби съзнание.