Кралят

50

Застанал на прага на спалнята си, Джон Матю усещаше приближаването на нов пристъп.

Докато сестра му говореше, а той кимаше, умът му се оттегли в онова място, където се раждаше епилепсията, хаос от електрически импулси, заплашващи да превземат всичко… само че – дотук с това. Тъкмо когато бръмченето им започна да се усилва, той сложи край с помощта на волята си.

Няма. Да. Я. Бъде…

И я виж ти – взе, че подейства. Не отведнъж, ала постепенно кресчендото на пращенето и електрическите искри, заплашващи да го нокаутират, започнаха да отслабват.

– Е… ще го направиш ли? – попита Бет с широко отворени очи. – Имаме около час. На Ласитър му трябва толкова, за да се подготви.

Джон Матю си заповяда да се съсредоточи и опита да навърже думите, които тя беше наговорила, докато…

Боже мой, помисли си той.

Човече, като никога беше доволен, че е ням. Защото, ако трябваше да говори, тя щеше да разбере, че се намира в много особено емоционално състояние. Ръцете му бяха по-сигурни, отколкото би бил гласът му.

Нещо в молбата ѝ го беше разтърсило.

– За мен ще бъде чест – отвърна на езика на знаците.

Преди да успее да свали ръце, сестра му се хвърли на врата му и го прегърна толкова силно, че едва не му откъсна главата. А когато Джон затвори очи и отвърна на прегръдката ѝ, времето сякаш спря…

Изневиделица го връхлетя видение. В един миг стоеше пред спалнята си, а в следващия…

Единственото, което виждаше, бяха сълзи… ала всъщност не, беше дъжд. Дъжд върху предното стъкло на кола… кола, която беше обичал. А после посегна към стартера и…

Бет се отдръпна и сякаш от много далеч той видя как устните ѝ се движат, как оформят още думи. Успя да кимне на правилните места, ала в мига, в който тя излезе и затвори вратата зад себе си, всичко това изчезна.

Опрял чело във вратата, Джон Матю нямаше представа защо сълзи изпълниха очите му… нито защо гърдите му преливат от гордост и щастие.

– Добре ли си? – прошепна Хекс зад него.

Той се обърна в мрака и кимна… а после осъзна, че тя не може да го види.

– Да, знам – каза тя. – Но понякога трябва да го изрека на глас.

Чу се щракване, когато Хекс запали лампата от нейната страна на леглото, и Джон избърса лицето си, нехайно, сякаш просто се беше изцапал. Ала тя беше симпат… и можеше да го прочете като отворена книга.

– Просто не разбирам – оформиха пръстите му. – Защо ми действа по този начин?

Оловносивите очи на Хекс се впиха в него и той дори не понечи да избегне лазерния ѝ поглед – ако искаше още информация за всичко това, неговата шелан бе най-добрият му шанс.

– Около емоционалната ти решетка има сянка – промълви тя, поклащайки глава. – Никога не съм виждала нещо подобно. То е сякаш… и аз не знам, сякаш анализираш живота на няколко нива едновременно. Или пък…

– Какво? – настоя да узнае той.

– Сякаш в теб има двама души.

– Точно така се чувствам. – Джон разроши бездруго разчорлената си коса. – Особено когато тя е наблизо.

– Тя ти е сестра.

Ала имаше още нещо, помисли си той. Не романтично или нещо такова. И все пак…

– Хайде. – Хекс стана от леглото. – Трябва да се приготвяме. Идеята ѝ е брилянтна.

Неговата шелан се приближи чисто гола и стегнатото ѝ мускулесто тяло в миг проясни главата му, оставяйки единствено мисълта за секс… което беше истинско облекчение. Поне по този въпрос можеше да направи нещо.

– Нека ти помогна под душа. – Тя пъхна ръка между гънките на халата му и намери коравия му пенис. – Трябва да бъдеш много, много чист за това.

Джон на драго сърце се остави да бъде отведен в банята по този начин, а когато четирийсет и пет минути по-късно излязоха, беше много по-отпуснат… и чистичък като къпано бебе.

– Да, смокинг – заяви неговата шелан, докато той стоеше пред дрешника и се взираше в дрехите, висящи от закачалките. – Определено.

Джон кимна и свали колосаната бяла риза от закачалката. Облече я, но Хекс трябваше да му помогне с копчетата, защото ръцете му трепереха, сякаш беше нервен. С панталона обаче се справи без проблем… но не и с тирантите. За тях се погрижи тя. С пояса и папийонката изобщо не си даде труда да опита – просто си стоеше там като крава за доене, докато Хекс се оправи за нула време.

Хубавото бе, че това му даде възможност по-дълго да я съзерцава.

– А сега сакото. – Тя задържа дрехата, сякаш беше мъж, кавалерстващ на дама, намествайки фината вълна на гърба му, след което го завъртя и опъна реверите. – По дяволите…

– Какво? – попита той на езика на знаците.

Пламналият ѝ поглед го обходи от главата до петите.

– Изглеждаш страшно секси.

Джон изду самодоволно гърди. Трудно бе да не го стори, когато собствената му жена го изпива с очи по този начин.

– А ти все още си гола. – Той се усмихна. – Това ми е любимият от тоалетите ти.

Само че тя не беше съвсем гола. Джон вдигна ръка и докосна медальона, който ѝ беше подарил, онзи с големия квадратен диамант в средата.

Хекс обикновено не си падаше по сантименталностите, ала сега взе дланта му между своите и я поднесе към устните си. Целуна я и промълви:

– Знам. Аз също те обичам. Завинаги.

Джон се наведе към нея и докосна устни до нейните.

Няколко минути по-късно двамата излязоха, Хекс – облечена в елегантен панталон и черна копринена риза, направо издокарана в сравнение с „тоалета“ ѝ отпреди малко, особено като се имаше предвид, че като никога беше обула чифт адски сексапилни обувки с токчета.

О, да, Джон вече знаеше какво ще правят, когато всичко това свърши.

От стаите бяха започнали да излизат и други: Блей и Куин, също в костюми; Зи и Бела с малката Нала, облечена в поредната розова феерия от коприна и тюл… което я правеше най-прелестното нещо, което Джон беше виждал.

А той дори не си падаше по деца.

Групичката пое по коридора със статуите и надолу по стълбите, без да разговаря. Така беше от мига, в който Рив бе сложил прокламацията върху масата в трапезарията. И щеше да продължи по същия начин още известно време.

Ала това, което предстоеше, щеше да помогне.

Във фоайето на долния етаж се бяха събрали още от обитателите на къщата. Рот и Бет все още ги нямаше и Джон се присъедини към останалите… които също не говореха много. По дяволите, дори Рейдж беше озаптил обичайните си щуротии… макар че, като се имаше предвид, че онзи устат паднал ангел все още не се беше появил…

– Какво, по дяволите, е това?

При думите на Ви Джон се обърна заедно с останалите… и онова, което видя на върха на величественото стълбище, го накара да примига. Веднъж. Два пъти. Цяла дузина пъти.

Ласитър стоеше на най-горното стъпало, черно-русата му коса беше вдигната в прическа помпадур, стискаше тежка Библия под мишница, а пиърсингите му улавяха светлината…

Ала нищо от това не бе истинският шок.

Падналият ангел беше облечен в лъскав бял костюм на Елвис Пресли – с панталони чарлстон, широки ръкави и ревери, които спокойно можеш да си опънеш като палатка в задния двор. О, и крила в цветовете на дъгата, които се разпериха, когато той вдигна ръце като проповедник.

– Нека партито започне – каза Ласитър, докато слизаше по стълбите на бегом, а пайетите му примигваха и блещукаха. – И къде, по дяволите, ми е амвонът?

Ви изкашля цигарения дим, който беше нагълтал.

– Тя иска ти да проведеш церемонията?

Ангелът разтвори бездруго зейналата си яка.

– Каза, че иска най-святото нещо в къщата да го направи.

– Най-святото нещо или най-големият задник? – промърмори някой.

– Това Библията на Бъч ли е? – попита Ви.

Ангелът им показа доволно плячката си.

– Аха. Както и неговото… Тяло господне, май така го нарече. Освен това имам проповед, която сам написах.

– Светците да са ни на помощ – долетя глас от другия край на групичката.

– Чакай, чакай, чакай. – Ви размаха ръчно свитата си цигара. – Аз съм син на божество, а тя е избрала теб?

– Можете да ме наричате „пасторе“… и преди фенът на „Ред Сокс“ да е получил истеричен пристъп, искам всички да знаят, че съм напълно изряден. Бях онлайн, изкарах курс за по-малко от час и вече съм ръкоположен.

Рейдж вдигна ръка.

– Пастор Шибан задник, аз имам въпрос.

– Да, синко, наистина ще отидеш в ада. – Ласитър го прекръсти и се огледа наоколо. – Е, къде са булката и младоженецът? Готов съм да оженя някого.

– Не си взех достатъчно тютюн, за да преживея това – ядосваше се Ви.

Рейдж въздъхна.

– В бара има „Грей Гус“, братко… о, чакай малко. Вече нямаме бар.

– Мисля, че просто ще си влея една банка морфин.

– Може ли аз да ти го сложа? – предложи Ласитър.

– Я повтори. – Леле. Това е, ъъъ, интересен тоалет.

При гласа на Бет всички погледнаха през рамо. Тя тъкмо излизаше от библиотеката със Сакстън до себе си. След тях идваше Рив със свитък пергамент под мишница и объркано изражение.

– Нали? – Ласитър направи пирует и подобната на наметало дреха се развя.

Не че Джон Матю му обърна внимание. Нито на него, нито на когото и да било другиго.

Напълно несъзнателно той тръгна към сестра си. Облечена бе в простичка бяла рокля по тялото, която покриваше раменете и се спускаше до под коляното. Когато се приближи, Джон Матю видя, че е същият тип рокля, който Избраниците в къщата носеха, когато искаха да им е удобно. За разлика от тях обаче, косата на Бет беше пусната и се разстилаше на черни вълни по гърба ѝ.

Изглеждаше невинна. И прелестна. И съвършена.

– Толкова си красива – казаха ръцете му.

– Благодаря. – Тя приглади роклята. – Лейла ми я даде назаем. Е, готов ли си да ме отведеш до олтара?

Доста време мина, преди Джон да накара ръцете си да му се подчинят. И докато пръстите му оформяха отговора, той си помисли, че при всички гадости, които глимерата им стоварваше на главата, напрежението в къщата и тъгата, която обгръщаше Рот… това бе нещо, което сякаш беше очаквал цял живот. Нещо, заради което бе прекосил огромно пространство. Някаква цел, която бе искал да изпълни, без дори да си дава сметка за това.

– Да – гордо оформиха ръцете му. – Готов съм.

* * *

Бет никога не бе обичала брат си повече, отколкото в този миг. Докато двамата с Джон Матю стояха един до друг, тя почувства как тихата му сила се прехвърля в тялото ѝ… а наистина се нуждаеше от нея.

Въпреки че беше организирала всичко, все още нямаше представа как ще реагира Рот.

Погледна покрай едрите рамене на брат си и повдигна вежди при вида на Ласитър. Поне на нейния хелрен щеше да му е спестена гледката на ангела, издокаран по този начин.

– Страхотен е, нали? – попита Ласитър и вдигна Библията високо. – Така де, нали ми каза да вляза в интернет и аз го нап­равих. Даже си разпечатах дипломата или както там се казва.

Той извади лист хартия от Библията и го размаха.

– Виждате ли? Съвсем редовно и законно.

Бет се приведе напред.

– Леле.

– Нали? Съвсем като от „Харвард“.

– Впечатляващо.

– Ще си го сложа в рамка. – Той прибра листа. – А след като приключих с това, попрочетох разни неща за човешките сватби. Разбрах, че ще ми трябват церемониални одежди, и тези ми харесаха най-много. Поръчах си ги и – бум, ето че не съм нищо, освен хрътка.

Бет разтърка слепоочията си. Вишъс. Май трябваше да помоли Вишъс.

– Как се справи с прическата?

– Спрей за коса. Фиби. Декемврийският брой на „Космополитън“… за празниците. Отново – благодаря ти, интернет.

Рейдж поклати глава.

– Имаш ли изобщо топки? Или ангелите се раждат без такива?

Ласитър се усмихна лукаво.

– Справям се достатъчно добре. В Древната страна отбелязвах със звън пладне и полунощ.

Определено трябваше да помоли Вишъс.

– Е, оценявам всичко, което…

Изведнъж всички се смълчаха и Бет погледна към горния край на стълбището. Рот се беше появил и се извисяваше гордо с Джордж до себе си. За разлика от Джон, той не носеше смокинг, но за сметка на това беше облякъл костюм, който Бет отлично си спомняше.

Онзи, в който се беше появил на първата им „официална“ среща в дома на Дариъс.

– Защо са се събрали всички? – попита той.

– Просто ела тук – отвърна Бет.

Докато той слизаше по стълбите, Бет почувства, че дланите ѝ се изпотяват, а миг по-късно я връхлетя най-силната гореща вълна в историята и по тялото ѝ сякаш се разля огън.

Човече, не можеше ли да почака, докато е бременна или напълно преминала периода си на нужда? Усещането, че в себе си има микровълнова печка, направо я побъркваше.

Когато единствените официални обувки на Рот стъпиха върху мозаечния под, Бет си помисли, че просто не би могъл да изглежда по-великолепно. Косата му се беше разпиляла по широките плещи и стигаше до хълбоците му, а с вратовръзката приличаше на влиятелен бизнесмен. Който можеше да убива, ако поискаше.

От което хормоните на Бет в миг се разбушуваха.

– Какво става тук, Бет? – попита той.

– Ще се женим.

Рот потръпна и тя побърза да обясни, преди да е успял да се впусне в гневна тирада.

– Ти каза, че моите човешки обичаи също са от значение… че са еднакво важни. Значи, ще се оженим. Още сега. По моя начин.

Рот поклати глава.

– Но ние вече сме обвързани. Защо…

– За да можеш да се разведеш с мен и да запазиш трона. – Той отвори уста, но тя го прекъсна. – Пред семейството ни, събрало се тук. С истински свещеник.

Ласитър вдигна ръка.

– На вашите услуги. Правя също така и кръщенета. В случай че ви интересува.

Рот поклати глава.

– Това е…

– Да не искаш да кажеш, че човешката ми половина е по-малоценна?

– Ами, не. Но…

– Значи, ако извършим церемонията, тук и сега, няма да изгубим нищо. Можеш да се разведеш с мен по вампирските закони, но ние ще си останем обвързани, а ти ще запазиш трона си. – Бет вирна брадичка, въпреки че той не можеше да я види. – Добре съм го измислила, не смяташ ли?

Последва миг на мълчание със затаен дъх. А после един от братята каза:

– Направо обожавам тази жена. Направо я обожавам.

31 Леко променен текст от песента „Хрътка“ на Елвис Пресли. – Бел. прев.