Кралят

36

Бет нямаше друг избор, освен да се отдаде на свирепата нужда на тялото си. Единственото ѝ облекчение? Всеки път, когато Рот се излееше в нея, тя си отдъхваше за малко… преди свирепият глад на тялото ѝ отново да се развихри.

– Вземи вената ми – дрезгаво каза Рот. – Вземи я…

Бет дори нямаше представа дали лежи по гръб, или по корем, в коя стая се намира, колко е часът. Ала в мига, в който гърлото му се доближи до устните ѝ, онова, което трябваше да стори, бе кристално ясно – кучешките ѝ зъби се издължиха и тя ги впи в плътта му с всичка сила, разкъсвайки я и потъвайки дълбоко, за да се добере до другото в своя хелрен, от което се нуждаеше.

О, това негово могъщество. Докато устата ѝ се пълнеше, тя за пореден път бе поразена от невероятното въздействие, което кръвта му имаше върху нея. Макар собствената ѝ сила да отслабваше, изцеждана от жестоката нужда, а тялото да я болеше навсякъде, сякаш беше минала през вършачка, още първата глътка я накара да се почувства укрепена, способна да продължи… не че имаше някакъв избор в това отношение.

Докато се откъсваше за миг от вената му, за да си поеме въздух, ѝ беше трудно да повярва, че доброволно си бе избрала всичко това. Не може да е била с всичкия си, всеки помен от трезво мислене беше захвърлен на бунището заради идиотската романтична представа как ще си има бебенце.

Бет отново се вкопчи в гърлото на Рот, който незнайно как успя да продължи тласъците си, докато тя пиеше от вената му, ерекцията му ту влизаше в нея, ту отново излизаше, дълбоките прониквания и резките отдръпвания отекваха из цялото ѝ тяло, главата ѝ се люшкаше напред-назад, хълбоците ѝ поемаха тежестта му. Лепкави от пот, телата им се движеха с такова съвършено единение, че тя не бе сигурна къде свършва нейното и започва неговото.

Внезапна промяна в темпото ѝ подсказа, че той наближава нов оргазъм, а тя се нуждаеше от…

Рот отметна глава назад и кучешките ѝ зъби раздраха врата му, ала него изобщо не го беше грижа.

Като че ли дори не забеляза.

Господи, беше великолепен – през мъглата на секса Бет го гледаше как се напряга, устните му бяха повдигнати нагоре, оголили вампирските зъби, косата му – отметната назад, докато незрящите му бледозелени очи се отвориха широко, а после се затвориха.

А после беше неин ред – сърцевината ѝ сграбчи възбудата му, жадна за онова, което той изля в нея, насладата бе толкова наситена, че беше почти агония.

Докато контракциите постепенно затихваха, Бет се приготви да посрещне следващата вълна от смазващата костите нужда…

Когато такава не настъпи веднага, тя се огледа наоколо, сякаш нуждата бе създание от плът и кръв, което може би току-що си беше тръгнало от…

Леле. Все още се намираха в банята. На пода.

Рот рухна върху нея и главата му отхвръкна толкова надалече и толкова тежко, че Бет чу как челото му издрънча върху мраморния под.

Моментният отдих се проточи. Навярно би трябвало да ѝ стане студено, но пъкълът в тялото ѝ поддържаше топлината и в двама им…

Бръмчене откъм ваната я накара да обърне глава – щорите се спускаха за през деня.

Значи, това продължаваше вече… колко? Осем? Девет часа?

От долния етаж не се чуваше нищо, но всъщност хормоните ѝ най-вероятно се бяха отразили на всички братя. Както и на жените.

Рот се надигна; мускулите му бяха напрегнати, ръцете му трепереха.

– Как си?

Бет отвори уста, за да отговори, ала от гърлото ѝ излезе само някакъв хриплив звук.

– Ще трябва да вземеш още от вената ми – каза той, отмятайки кичур коса от лицето ѝ. – Нуждаеш се от нея.

– Ами… – Гласът ѝ изневери и тя се прокашля. – Ами ти?

Изглеждаше изнемощял, бузите му бяха хлътнали, сякаш беше изгубил поне десет килограма… но въпреки това поклати глава.

– Единствената ми тревога си ти.

Образът му се размаза, когато сълзи изпълниха очите ѝ.

– Съжалявам – промълви Бет. – Господи… толкова съжалявам.

– За какво?

– За… за всичко това.

Рот поклати глава.

– То щеше да се случи, рано или късно.

– Но аз…

Рот се приведе над нея и нежно я целуна.

– Дотук с това. От тази нощ нататък продължаваме напред. Каквото и да се случи… ще се справим. Окей?

Бет така и не успя да му отговори – нуждата отново лумна, приливната вълна се надигна, в женствеността ѝ изригна горещина и се заби право в сърцето ѝ.

– О, господи – простена тя. – Мислех, че е свършило.

– Още не. – Рот изобщо не изглеждаше учуден. – Все още не сме приключили…

* * *

Ай Ем се бе надвесил над печката в кухнята, когато почувства присъствието на брат си. Нямаше нужда да извръща глава от тенджерата с яхния, която бе забъркал – въздухът в стаята се промени… и то не по хубав начин.

Освен това Трез не беше сам. Ай Ем го разбра не защото усети миризмата на Селена… а защото усети тази на брат си.

Изруга под носа си, без да престава да разбърква яденето. Копелето се беше обвързало.

Направо върхът.

Досега се беше надявал, че с всичките хормони, бушуващи в къщата, какъвто и секс да бяха правили тези двамата там горе, е бил в резултат на нечия нужда.

Страхотна теория. Само дето тези неща не действаха на сенките.

– Не ти трябваше да се погрижиш за него – промърмори Ай Ем, докато слагаше още морска сол в яхнията.

– Внимавай с тона.

Ай Ем се обърна рязко и го изгледа свирепо.

– Имам идея. Какво ще кажеш поне веднъж да вземеш доб­ро решение, когато се отнася за жена. Тогава няма да ставам заядлив.

Избраницата, застанала до Трез, вирна брадичка.

– Ако искаш да обвиняваш някого, не се обръщай към него. Аз избрах да му помогна, въпреки че ти поиска друга.

Ай Ем отново насочи вниманието си към тенджерата.

– Страхотно. Поздравления и добре дошла в семейството му.

Брат му се материализира до него, завъртя го и го стисна за гърлото.

– Извини ѝ се…

Ай Ем се наведе към него и оголи зъби.

– Да ти го начукам, Трез.

– Да ти сритам задника ли искаш? – изръмжа брат му. – Да ти сритам шибания…

– Направи го. Хайде да те видим…

– Не ме предизвиквай…

– Опитвам се да ти спася кожата! Ти, шибан…

Двамата всеки момент щяха да изригнат по начин, който можеше да си съперничи с експлозията на Рот от предишната нощ, когато Избраницата се приближи и заговори хладнокръвно:

– Той ми разказа – прекъсна ги тя. – Всичко. Разбрах, че двамата сте съвсем сами в тази ситуация… затова не е ли по-добре да се нахраните, вместо да се биете?

Ай Ем обърна глава към нея в същия миг, в който и Трез.

Докато и двамата зяпаха съвършено спокойната и овладяна Избраница, Трез направи немислимото… и отпусна ръка. Отдръпна се. Скръсти ръце на гърдите си.

Все още беше бесен до мозъка на костите си, но се беше подчинил толкова лесно, че не можеше да не се зачуди дали от обвързването нямаше и полза… донякъде.

Ай Ем го гледаше свирепо.

– Не знам какво да ти кажа.

– Селена, ще ни извиниш ли за малко?

Избраницата кимна.

– Може би ще е най-добре да се прибера на север. И да ви дам достатъчно лично пространство.

Трез се намръщи.

– Не е нужно да си вървиш.

Очите на Селена се местеха между двамата.

– Всъщност мисля, че е нужно. Знаеш къде ще бъда… и моля ви, не се разкъсвайте на парченца. Това само ще влоши всичко.

Ай Ем се приготви за отвратително сантиментално сбогуване, но Избраницата го впечатли още повече, като просто се поклони лекичко и си тръгна. Никакви ненужни лигавщини.

Мамка му, почти би могъл да я хареса. Ако не беше толкова бесен на идиота, когото имаше за брат…

– Искам да се срещна със С’Екс. Днес.

Ай Ем скръсти ръце на гърдите си и се облегна на печката.

– Защото си мислиш, че ще успееш да го разубедиш? Аз вече говорих с копелето… и той е напълно готов да си свърши работата.

– Можеш ли да се свържеш с него?

– Да.

– Кажи му, че ще го чакам в апартамента ни по обед.

– Това е крайният срок, в който трябва да се появиш при с’хийб. – Когато брат му не отговори, Ай Ем повдигна вежди. – Няма да се предадеш, нали?

– Уреди срещата.

Ай Ем изруга – ниско и продължително. Да, наистина искаше да срита задника на брат си… но определено, положително не искаше никой друг да го прави.

– Трез.

– Направи го.

– Не и преди да ми кажеш какво ти се върти в главата.

– Мислех, че искаш да се върна.

– Значи, това правиш? Кажи ми нещо, планираш ли да вземеш своята Избраница със себе си… да свиете щастливо семейно гнездо и всичко останало?

– Тя не е моя.

– Каза ли го и на хормоните си?

Трез махна с ръка.

– Не знам за какво говориш…

– И точно това ти е шибаният проблем.

– Просто се обади на палача. Само това имам да ти кажа.

Трез се обърна да си върви и Ай Ем извиси рязко глас:

– Не мога да ти позволя да се върнеш там.

Брат му се закова на място. Погледна през рамо.

– Какво? – изръмжа Ай Ем.

– Просто… Не знам. Предполагам, че не го очаквах.

Време бе да се върне към соса. Яхнията. Какво готвеше всъщност?

Ай Ем повдигна капака на тенджерата, взе лъжицата и бавно започна да бърка. Лично беше направил абсолютно всичко – от пилешкия бульон до торбичките с подправки, които плуваха по повърхността на уханната смес.

– Ай Ем?

– Не ме е грижа дали ще умрат. – Пред очите му парчета морков и кубчета лук се надигнаха в гъстата смес. – Знам, че би трябвало, защото са ми родители, ала мислих върху това и… съжалявам, но ако те могат да бъдат себични, същото важи и за мен. Семейството ми – това сме ти и аз, и бих го избрал пред всеки друг.

– Господи… мисля, че имах нужда да те чуя да го казваш.

Ай Ем му хвърли гневен поглед.

– Съмнявал си се?

Трез се приближи и седна на един от високите столове до плота.

– Има си граници.

Ай Ем се разсмя.

– Не думай.

Отиде до шкафовете вляво, взе две дълбоки купички, след което отвори едно от чекмеджетата и извади няколко супени лъжици. Напълни купичките с яхния и сервира първо на брат си.

Трез я опита и простена.

– Това е невероятно.

Когато я опита, Ай Ем бе принуден да се съгласи, но го запази за себе си. Гордостта беше непривлекателна черта, дори когато беше заслужена.

– Какво ще правиш с Избраницата? – попита вместо това.

Трез сви рамене… мааааааалко прекалено нехайно.

– Нищо.

– Не съм сигурен, че ще се получи така.

Трез се взираше в яхнията.

– Тя е просто още една причина да остана навън. Не че се нуждая от такава.

– Спомена, че си ѝ разказал всичко. Вярно ли е?

Доста време мина, преди Трез да кимне бавно.

– Аха. В общи линии.

– И кое ѝ спести?

Черните очи на Трез се вдигнаха за миг.

– Допълнително?

Ай Ем взе празната му купичка и отиде да я напълни.

– Не ѝ казах колко лошо ще стане тепърва – меко рече Трез, когато получи втората си порция.

– Значи, си излъгал.

Ново дълго мълчание.

– Да.

Защото, след като кралицата се разправеше с родителите им, племето щеше да се заеме с Ай Ем. Той беше следващата пречка в стълбата на принудата, защото Трез и с пръст не можеха да докоснат. Той им трябваше невредим.

Ай Ем кимна.

– Вероятно си постъпил правилно.