Кралят

5

Когато Джон Матю пое по величественото стълбище в имението, последното, за което мислеше, бе миналото.

Докато се изкачваше по стъпалата, вниманието му беше насочено по ред на важността към: неговата шелан гола преди Последното хранене; неговата шелан гола в спалнята им; ииии неговата шелан гола и под него в спалнята им преди Последното хранене.

Дали самият той щеше да бъде облечен, или не, нямаше особено значение, ако не се броеше от кръста надолу. А ако ножът опреше до кокала, можеше да се откаже и от частта със спалнята, стига само където и да го направеха, да имаха поне мъничко усамотение.

Така че, да, докато отиваше към втория етаж, Джон Матю определено беше напълно погълнат от настоящето и Хекс, която, ако всичко се бе развило по план, трябва да си бе тръгнала от „Желязната маска“ преди петнайсет минути и сега бе заета с частта „гола“ и „в спалнята им“.

Ала съдбата му беше подготвила друго.

Когато стигна на горния етаж, завари кабинета на Рот отворен и през двукрилата врата зърна позната гледка: кралят се бе разположил зад богато украсеното си писалище с кралицата в скута си и Джордж, голдън ретривъра си, в краката. Сакстън, някогашното гадже на Блей и настоящ адвокат на Рот, седеше на ръба на един от диваните. Както обикновено, огромният плот на писалището беше затрупан с книжа, а настроението на Рот беше отвратително.

Всъщност това мрачно изражение бе неразривно свързано с кабинета, досущ като старинните френски мебели, които едвам удържаха телата на братята по време на срещите на Братството, и бледосините стени, които повече биха подхождали на будоара на някоя мадама, на име Лизет или Луиза.

Но какво ли разбираше той от стилно обзавеждане?

Поспря за миг с намерението да им помаха и да отиде в стаята си, да намери своята шелан, да я люби в най-различни пози, след което, свежо изкъпан, да слезе за последното хапване за деня.

Вместо това… тъкмо преди да се извърне… срещна погледа на своята полусестра.

В мига, в който очите им се срещнаха, някаква комбинация от неврони в главата му пламна и електричество изпържи дънната му платка – без никакво предупреждение той политна назад, безсилен пред пристъпа, от който първо го разтърсиха конвулсии, а после се вцепени.

Изгуби съзнание още преди да бе докоснал пода…

* * *

…а когато дойде на себе си, първото, което усети, бе гадната болка в главата и задника му.

Примига бавно и установи, че ако не друго, поне вижда – първо тавана над себе си, а после и цял куп загрижени лица. Хекс стоеше до него, уловила десницата му между дланите си, сключила вежди така, сякаш бе искала да навлезе в нощта на припадъка му и да го извлече обратно при себе си. Като полу-симпат, навярно би могла да го направи. Може би именно заради това се бе завърнал толкова бързо? Или бяха минали часове, преди да дойде на себе си?

До нея стоеше доктор Джейн, а от другата му страна бяха Куин и Блей. Рот стоеше до краката му заедно с Бет…

В мига, в който си даде сметка за присъствието на сестра си, в мозъка му отново запращя от електричество и докато аха отново да припадне, единственото, което си помисли, бе: По дяволите, толкова отдавна не се беше случвало.

Беше решил, че е приключил с това.

Никога не бе страдал от пристъпи до деня, в който срещна Бет за първи път. След това се заредиха нови епизоди, винаги – напълно неочаквано, без никаква закономерност, която да е в състояние да установи. Единственото хубаво? Никога не го бяха връхлитали по време на битка и никога не бяха застрашавали живота му…

Тялото му се изправи от само себе си, сякаш някой бе завързал въже за ребрата му и го издърпваше нагоре.

– Джон? – каза Хекс. – Джон, недей да ставаш.

Mощно чувство, което бе едновременно недостижимо и разтърсващо, се надигна в гърдите му. Протегна ръка към Бет и безмълвно я помоли да я улови, а когато тя коленичи и я хвана, устните и езикът му се раздвижиха, намирайки непознати думи отново и отново…

– Какво се опитва да каже? – попита Бет. – Хекс? Блей?

Лицето на Хекс придоби непроницаемо изражение.

– Нищо.

Джон се намръщи и си помисли: глупости. И все пак той знаеше колкото и Бет какво означава това, ала не можеше да го спре.

– Джон, каквото и да е, всичко е наред. – Сестра му стисна ръката му. – Ти си добре.

Надвиснало над своята шелан, лицето на Рот се превърна в неумолима маска, сякаш беше доловил нещо и то не му харесваше.

Изведнъж Джон почувства, че движението на устата му се промени, сега тя произнасяше нещо друго, макар че проклет да беше, ако знаеше какво. Междувременно Бет се мръщеше… също като Рот…

И това бе всичко.

Докато мозъкът му даваше накъсо, очите му се фокусираха върху Бет – много скоро единственото, което виждаше, бе лицето ѝ.

Без никаква причина, внезапно изпита чувството, че не я е виждал от година-две. И чертите ѝ, големите сини очи, тъмните ресници, дългата тъмна коса… всичко това намери отзвук в гърдите му.

Не романтичен, съвсем не.

Това бе нещо съвършено различно, ала също така могъщо. Твърде жалко, че не можа да остане в съзнание още малко, за да разбере какво е.

* * *

– Готови сме.

След като довърши втората линийка кокаин, Асейл се изправи от гранитния плот, над който се беше навел, и изгледа братовчедите си: застанали срещу него в кухнята на стъклената му къща на река Хъдсън, двамата бяха облечени в черно от глава до пети. Дори пистолетите и ножовете им не улавяха никаква светлина.

Съвършено за онова, което бе планирал.

Завинти капачето на стъкленицата си и я прибра в черното си кожено яке.

– Да вървим тогава.

Докато излизаха в гаража през задната врата, Асейл си припомни причината да ги повика от Древната страна в Колдуел – двамата бяха винаги готови и никога не задаваха въпроси. Досущ като автоматичните оръжия, които носеха със себе си ден и нощ.

– Ще се насочим на юг – нареди той. – Следвайте сигнала ми.

Близнаците кимнаха, съвършено еднаквите им лица – овладени и сурови, яките им тела – готови да изригнат в действие и да направят всичко, което ситуацията изискваше. Всъщност те бяха единствените, на които Асейл имаше доверие, но дори гаранцията за вярност, кореняща се в общата им кръв, не беше абсолютна.

Асейл надяна черна маска върху лицето си, те сториха същото… и ето че беше време да се дематериализират. Затвори очи, за да се съсредоточи, и съжали за кокаина. Всъщност не се нуждаеше от него – като се имаше предвид къде отиват, тялото му и така беше пълно с адреналин. Ала напоследък вземането на наркотика бе станало, като да си облече палтото или да препаше раменния си кобур.

Навик.

Съсредоточи се… съсредоточи се… съсредоточи се…

Миг по-късно цел и воля се сляха в едно и физическото му тяло се разпадна на едва свързани молекули. Фокусиран единствено върху целта си, той се отправи натам като облак, усещайки братовчедите си да се носят през нощното небе до него.

Някъде в подсъзнанието си той си даваше сметка, че тази разходка не е в негов стил. Като бизнесмен, за него стойността на живота се изчисляваше единствено на принципа на възвращаемостта, всичко, което правеше, се основаваше на възвращаемостта на инвестираното в дадената дейност. Поради което и бе замесен в търговията с наркотици. Едва ли можеше да намери нещо по-доходоносно от това, да продава на хората химичес­ки продукти от черния пазар.

Така че не, той изобщо не беше спасител; по-скоро бе обрат­ното на добрия самарянин. А когато ставаше дума за разплата, отмъщаваше единствено за себе си и никой друг.

Ала в този случай щеше да направи някои изключения.

Целта му беше имение в Уест Пойнт, щата Ню Йорк – стара каменна къща, разположена насред морава, която се простираше върху цели акри. Асейл вече бе ходил там веднъж – когато следеше една крадла и я бе видял не само как обезврежда изключително скъпа охранителна система, но и как обикаля къщата, без да вземе нищичко.

За сметка на това беше завъртяла една от скулптурите на Дега с няколко сантиметра. Последиците от което се бяха оказали твърде неприятни за нея.

Ала ролите много скоро щяха да се разменят.

С насилие.

Приемайки физическата си форма в долния край на голямата предна морава, Асейл се прикри между редицата дървета, които се издигаха по границите на имението. Докато близнаците се материализираха до него, той си припомни първото си идване тук. Отново видя Сола в снега, бялото ѝ яке, сливащо се с пейзажа, докато отиваше към целта си на ски.

Просто невероятна. Нямаше друг начин да опише абсолютно всичко у тази жена…

Собственическо ръмжене се надигна дълбоко в гърлото му. Още нещо, което изобщо не беше в негов стил. Рядко го беше грижа за друго освен за пари и определено не за жени и никога, никога за човешки жени.

Ала Сола бе различна от мига, в който долови миризмата ѝ, когато тя проникна без разрешение в собственото му имение. И мисълта, че Бенлоис я бе отвлякъл? От собствения ѝ дом? Където спеше баба ѝ?

Недопустимо.

Бенлоис щеше да плати за това си действие с живота си.

Асейл пое напред, обхождайки мястото с остър поглед. Благодарение на ярката зимна луна спокойно можеше да е бял ден, а не два часът през нощта и той съвсем ясно виждаше всичко пред себе си – стрехите на къщата, очертанията на терасата, пристройката в задната част на двора.

Нищо не помръдваше. Нито навън, нито зад тъмните прозорци на сградата.

Когато се приближи, Асейл заобиколи отзад, за да си припомни разположението на терасите и етажите. Толкова аристократично – помисли си той. – Толкова достопочтено. Никакъв намек, че тук живее наркодилър.

Може би Бенлоис не се гордееше особено с начина, по който изкарваше парите си.

– Ще проникнем оттук – тихо каза Асейл и кимна към остък­лената веранда.

Дематериализира се през прозорците и когато отново прие очертанията си от другата страна, застана неподвижен, ослушвайки се за стъпки, писък, суматоха, затваряне на врата.

Червена лампичка в единия ъгъл на верандата му показа, че охранителната система е включена и че детекторите за движение все още не са задействани от неочакваната му поява. Ала в мига, в който помръднеше, представлението щеше да започне.

Какъвто беше и планът.

Първият му ход бе да обезвреди охранителните камери. След това задейства алармата, като бръкна в джоба си и извади хаванска пура, в резултат на което светлинката в ъгъла веднага запримигва. И докато лампичката присветваше, той най-спокойно запали пурата си, очаквайки всеки миг да дотърчат цял отбор дебеловрати здравеняци.

Когато това не се случи, той издиша струя дим над рамото си и пое напред, обхождайки целия първи етаж. Докато вървеше, ръсеше пепелта от пурата си по персийските килими и плочките от италиански мрамор.

Визитка, оповестяваща посещението му в малко вероятния случай, че не срещнат никого – като се имаше предвид какво според копелето бе подходящо отмъщение за завъртането на някаква си статуя, останките от пурата щяха да му докарат нервна криза.

Когато не намери никой в общите помещения, той се запъти към крилото за прислугата и откри празна кухня – модерна и невероятно скучна. Издържана бе в сиво и сребристо, които напомняха за белезникава старческа кожа, а малкото мебели говореха, че в помещенията, в които Бенлоис рядко ходеше, декорът не беше от значение. Ала далеч по-важно бе това, че както и в останалите стаи, в кухнята не се долавяше и повей от миризмата на Сола, нито пък на барут или прясна кръв. В никой от трите дълбоки умивалника нямаше съдове, а когато отвори хладилника, откри шест зелени бутилки „Перие“8 и нищо друго…

Светлината на фарове пробяга по стъклата на прозореца, лумна в лицето му и хвърли резки сенки между краката на масата, облегалките на столовете и поставките за съдове.

Асейл издуха облак дим и се усмихна.

– Да излезем да ги поздравим с добре дошли.

Само че автомобилът мина покрай къщата и продължи към допълнителната пристройка – очевидно който и да беше пристигнал, не бе тук в отговор на задействаната аларма.

– Сола… – прошепна Асейл, материализирайки се насред зат­рупаната със сняг морава.

Макар чувствата му да кипяха, не пропусна да деактивира външните камери в задната част на имението, след което смъкна маската си, за да диша по-лесно.

Невзрачният седан спря с решетката напред в гаража, двама бели мъже слязоха, затвориха вратите след себе си и отидоха до…

– Добре дошли, приятели – поздрави ги Асейл, вземайки ги на мушка с четирийсеткалибровия си пистолет.

Я виж ти. Какви добри слушатели – и двамата се вкамениха като статуи, обръщайки се рязко към разнеслия се глас.

Асейл се приближи, взел на мерник мъжа вдясно, уверен, че близнаците ще преценят правилно в кого се е прицелил и ще се погрижат за другия. Когато стигна до колата, той се наведе и погледна през прозореца на задната седалка, приготвяйки се да види Сола в незавидно положение…

Нищо. Там нямаше никого; никой с превързани очи и запушена уста, никой в безсъзнание, никой, свил се на кълбо, очаквайки побоя, който несъмнено предстоеше.

– Единият от вас да отвори багажника. Ти. Ти го направи – нареди Асейл и последва единия от мъжете, целейки се в тила му, а пръстът му потръпваше върху спусъка, готов да го натисне.

Ключалката на багажника щракна и капакът се вдигна безшумно; осветлението се включи…

…огрявайки единствено два сака. Само това. Нищо друго, освен два черни найлонови сака.

Асейл дръпна от пурата си.

– По дяволите… Къде е тя?

– Кой къде е? – попита мъжът. – Кой си ти…

Тласкан от неподправена омраза, гневът му изпревари ума. Куршумът излетя от дулото на пистолета и потъна в мозъка на мъжа, оплисквайки с кръв найлоновите сакове, колата, алеята.

– Исусе Христе! – изкрещя другият. – Какво, по…

Ярост, в която нямаше и зрънце трезва мисъл, изтръгна ужасяващ, грозен рев от гърдите на Асейл… и спусъкът отново изпревари разума. Вторият куршум мина право между веждите на шофьора и го запрати назад като парцалена кукла.

Безжизнени ръце и крака се строполиха в снега и в същия миг се разнесе сухият глас на Ерик:

– Предполагам, даваш си сметка, че можехме да ги разпитаме.

Асейл всмукна продължително от пурата си само за да не причини на собствената си плът и кръв нещо, за което щеше да съжалява.

– Вземете саковете и ги скрийте в имението някъде, където ще можем да ги открием…

В далечния край на алеята една кола свърна от главния път и се понесе бързо към тях.

– Най-сетне – сърдито каза Асейл. – Ама че бавна реакция.

Колата наби спирачки пред къщата. Поне докато който и да беше зад волана не забеляза Асейл и седана, и братовчедите и отново не натисна газта.

– Вземете саковете – изсъска Асейл на близнаците. – Вървете.

Осветен от фаровете, той отпусна пистолета до бедрото си, така че гънките на дългото му кожено палто го скриха, и заповяда на ръката си да остане там. Въпреки че още повече го беше вбесил, Ерик имаше право. Той току-що бе убил две птички, които можеха да бъдат накарани да пропеят. Още едно доказателство, че си бе изгубил разсъдъка. Нетипична за него грешка, която не биваше да допусне за втори път.

Седанът спря и от него изскочиха трима мъже. Бяха дошли подготвени – няколко дула го взеха на мушка. Бяха сигурни, нетрепващи – тези момчета определено го бяха правили и преди. Всъщност той дори разпозна двама от тях.

Бодигардът отпред даже свали автоматичното си оръжие.

– Асейл?

– Къде е тя? – Започваше да се отегчава от всички тези недоумяващи гримаси. Пръстът му върху спусъка отново започна да става неспокоен. – У шефа ви има нещо, което искам да си получа обратно.

Пронизващите очи на бодигарда се преместиха върху седана с отворения багажник и ако се съдеше по сбърчените му вежди, очевидно бе забелязал подметките на предшественика си върху асфалта.

– Никой от тях не можа да ми отговори – провлачи Асейл. – Може би вие бихте искали да опитате?

В миг оръжието отново се вдигна.

– Какво, по дяволите…

Близнаците изникнаха от нищото и застанаха от двете страни на триото, стиснали по един „Смит & Уесън“ в двете си ръце, така че оръжията на новодошлите набързо изгубиха численото си превъзходство.

Пистолетът на Асейл си остана на мястото, временно извън играта.

– Съветвам ви да свалите оръжията. Не го ли сторите, те ще ви убият.

Последва миг колебание… което се оказа повече, отколкото Асейл можеше да понесе.

За частица от секундата ръката му се вдигна и бам! – той изпрати куршум в ухото на най-близкия от биячите така, че да не нарани другите двама мъже.

Докато още едно мъртво тяло се сгромолясваше на земята, той си помисли: Ето, все още има предостатъчно живи, които да свършат работа.

Отпусна ръка и изпусна нова струя пушек, оцветена в синьо от светлината на фаровете. Обръщайки се към двамата мъже, които все още бяха във вертикално положение, Асейл каза с равен глас:

– Ще ви попитам отново. Къде е тя?

Избълваха куп думи, ала никоя от тях не включваше думите „жена“ или „пленница“.

– Отегчавате ме. – Асейл отново вдигна пистолета си. – Съветвам ви да заговорите по същество. Веднага!

8 Естествено газирана френска минерална вода, смятана за една от най-престижните марки в света. – Бел. прев.