Кралят

9

Тази мигрена беше от тежките.

Когато Ай Ем открехна вратата на стаята на брат си, въздухът бе така пропит със страданието на горкото копеле, че му беше трудно да диша… и дори да вижда добре.

Но разбира се, вътре, така или иначе, цареше мрак.

– Трез?

Стонът, долетял в отговор, бе нещо средно между ранено животно и гърло, раздрано от повръщане. Ай Ем вдигна ръка, така че светлината, струяща зад него, огря китката му, и изруга. Досега брат му би трябвало да е започнал да се съвзема, а тялото му да си е пробило път със зъби и нокти навън от ямата на болката, която го беше погълнала.

Ала очевидно не беше така.

– Искаш ли да хапнеш нещо?

Смънкване, смънкване, стон, смънкване?

– Добре, сигурен съм, че им се намира.

Смънкване, стон, стон. Мърморене, мърморене.

– Аха, от него също. Искаш ли бисквити?

Сссссссстон.

– Ясно.

Ай Ем затвори вратата и се върна при стълбището, което отвеждаше до разклонението между коридора със статуите и фоайето на втория етаж. Също като останалата част от къщата, наоколо бе тихо като в гробница, но когато заслиза по голямото стълбище, до носа му достигнаха далечните ухания на Първото хранене, което се приготвяше в кухненското крило.

Колкото повече се приближаваше до „щаба“ на догените, толкова по-силно се обаждаше стомахът му. И нищо чудно. След като приключи с готвенето, бе отишъл да нагледа брат си, след което прекара часове в тренировъчната зала.

Където бе видял много повече от някакви си щанги.

Последното, което беше очаквал, бе да се мъчи да отскубне краля от онази жена воин. Тъкмо привършваше тренировката си, когато чу някой да крещи, и отиде да провери какво става… при което завари краля да души онази жена.

Излишно бе да се казва, че Ай Ем се бе изпълнил с новопоявил се респект към слепия вампир. В живота му като възрастен не бяха много нещата, които не бе успял да отмести. Беше сменил автомобилна гума, използвайки ръцете си като лост. Разнасял бе из кухнята контейнери със сос с размерите на перални машини. По дяволите, веднъж дори бе преместил на ръце истинска перална машина, както и сушилнята, без да му мигне окото.

А преди две години бе вдигнал цял джип от брат си. Поредният пример, че любовният живот на Трез излизаше извън контрол.

Ала онова с Рот в тренировъчния център? Изобщо не бе в състояние да го помръдне. Кралят беше като булдог, вкопчен в плячката си, а лицето му… лицето му не изразяваше абсолютно никакво чувство, нито дори гримаса на напрежение. А тялото му… убийствено силно.

Ай Ем тръсна глава, докато прекосяваше мозайката с разцъфтялото ябълково дърво.

Все едно се бе опитал да поклати скала – нищо не помръдваше, нищо не поддаваше.

Кучето обаче бе успяло да го извади от умопомрачението. Слава богу.

По принцип Ай Ем не си падаше по животни в къщата и определено не беше любител на кучетата. Те бяха прекалено големи, прекалено зависими, ръсеха косми навсякъде… не, това изобщо не беше за него. Ала сега наистина уважаваше онзи голдън там как беше…

Мммммммяуууууууу.

– Мамка му!

За вълка говорим. Черният котарак на кралицата се заусуква между краката му и Ай Ем бе принуден да затанцува като Майкъл Джексън около него, за да не го настъпи.

– По дяволите!

Животното го последва чак до кухнята, като през цялото време се увиваше около глезените му, сякаш знаеше, че Ай Ем си бе помислил нещо хубаво за кучето, и сега се опитваше да наложи превъзходството си.

Само дето котките не можеха да четат мисли.

Ай Ем спря и впери сърдит поглед в котарака.

– Какво искаш, по дяволите.

Не беше въпрос, а и той не възнамеряваше да даде на котарака какъвто и да било шанс.

Една черна лапа се вдигна от пода и…

Преди Ай Ем да разбере какво става, проклетият котарак скочи в ръцете му, завъртя се по гръб… и замърка като ферари.

– Ти майтапиш ли се?! – измърмори той. – Аз не те харесвам. Мамка му!

– Господарю, с какво мога да ви услужа?

При вида на Фриц, древния доген иконом, изникнал пред него, Ай Ем бе обзет от желание да се оттегли в щастливото си въображаемо място. За съжаление, то бе като излязло от някой филм на ужасите – навсякъде се търкаляха телесни части.

Ала това беше само фантазия, предизвикана от стрес. Още помнеше, че някога, мноооооого отдавна, имаше време, когато не се оплакваше от всичко и от всички. Честно. Това беше самата истина.

Котаракът упорито го побутваше с лапичка. По ризата.

– О, по дяволите. – Ай Ем се предаде и почеса черното коремче. – И не, не се нуждая от нищо.

Мъркането стана толкова силно, че той трябваше да се приведе към иконома.

– Какво каза?

– С радост ще ви услужа с каквото поискате.

– Да. Знам. Но за брат ми се грижа само аз. Никой друг. Ясен ли съм?

Котаракът отърка глава в гърдите на Ай Ем и се протегна, наслаждавайки се на почесването му. Господи, беше ужасно… особено когато сбръчканото лице на иконома съвсем посърна.

– Мамка му. Фриц…

– Той болен ли е?

При звука на женския глас Ай Ем затвори очи за миг. Страхотно. Нов участник в представлението.

– Добре е – отвърна, без да поглежда към Избраницата Селена.

След това ги остави да му дишат прахта и се отправи към килера с нахалния котарак в ръце…

Отлично. И как точно щеше да свали от лавиците продуктите, необходими за периода на възстановяване на брат му, когато ръцете му бяха пълни с… Как му беше името? Все тая. Проклет котарак.

Ай Ем надникна в големите доволни очи и сви устни, докато го почесваше под муцунката. Зад ухото.

– Добре, стига толкова. – Заигра се с една от лапичките. – Сега ще те пусна.

Връщайки си контрола над ситуацията, той се наведе, за да остави животното… Неизвестно как, то се вкопчи в пуловера му и увисна като вратовръзка.

– Майтапиш ли ме!

Още мъркане. Примигване на две лъскави очи насреща му. Изражение на пълно самообладание, което според Ай Ем означаваше, че ще стане както иска котаракът… и никой друг.

– Дали не бих могла да услужа с нещо? – нежно попита Селена.

Ай Ем преглътна надигналата се ругатня и погледна свирепо животното. А после – Селена. Ала освен ако не си съблечеше пуловера, котаракът оставаше с него.

– Трябват ми от онези бисквити там горе. – Избраницата се протегна и свали посоченото лакомство. – Както и от онзи тортиля чипс.

– Обикновен или с вкус на лайм?

– Обикновен. – Ай Ем се предаде и отново се зае да гали Проклетия и котаракът начаса се отпусна блажено в ръцете му. – Както и един кейк от ей тези. Освен това ще му занесем три студени кӝли, две големи бутилки изворна вода, стайна температура.

След някое от главоболията си Трез се нуждаеше от течнос­ти, глюкоза и кофеин. Логично беше. Дванайсет часа без да сложиш нищичко в уста, определено не беше добра идея. Да не говорим, когато през цялото това време се опитваш да си повърнеш червата.

Пет минути по-късно Ай Ем, Избраницата и Проклетия котарак поеха към третия етаж. Ай Ем дори успя да помогне малко, като пъхна дългите бутилки с вода под мишниците си. А пък Фриц им даде една от онези екологични торбички, в която да сложат останалото.

Исусе, безкрайно би предпочел да го прави сам.

– Той много те харесва – отбеляза Избраницата, докато се качваха по стълбите.

– Той ми е брат. Няма особен избор.

– О, не… имах предвид котарака. Бу те обожава.

– Чувството не е взаимно.

Когато стигнаха до вратата, Ай Ем най-сериозно възнамеряваше да сервира на Избраницата едно „аз ще поема оттук“… само че Проклетия все още нямаше намерение да ходи никъде.

И ето как Избраницата Селена се озова в спалнята на Трез. Което бе последното, от което ситуацията се нуждаеше.

Благодаря ти, котарако.

През зейналата врата нахлу светлина… и падна право върху Трез в мига, в който той рязко се изправи. Явно беше доловил миризмата на Избраницата.

О, за бога.

А и как така копелето не изглеждаше зле? След начина, по който беше прекарал последните часове, би трябвало да прилича на попрестоял на слънцето труп.

– Къде да оставя всичко това? – попита Селена единия или и двама им.

– Върху писалището – промърмори Ай Ем. То бе най-далечната точка от леглото…

– Остави ни – изръмжа пациентът.

Слава богу! Трез най-сетне бе получил миг на просветление. Избраницата можеше да върви да си върши работата, а той и брат му щяха да продължат с…

Ай Ем си даде сметка, че никой не помръдва. Трез обаче седеше, изпънат като струна в леглото, а Избраницата се беше заковала на място, като сърна, замръзнала насред шосето в светлината на фарове. И двамата гледаха към него.

– Какво? – А после изведнъж го озари прозрение и той прис­ви очи срещу брат си. – Ти сериозно ли?

– Остави ни – повтори копелето.

Проклетият котарак в ръцете на Ай Ем спря да мърка, сякаш и той усещаше гадните атмосфера и вибрации, появили се в стаята. Работата обаче бе там, че с тъпотията излизане наглава няма, а Ай Ем вече нямаше желание дори да опитва.

– Бъди внимателна – каза той тихо на Избраницата и си изнесе задника оттам, вземайки със себе си и Проклетия.

Без съмнение, така беше най-добре. Искаше му се да отиде при Рот и да натопи брат си, а от това нямаше да излезе нищо хубаво.

Отиде до стълбището и се върна по стъпките си, почесвайки разсеяно котарака под брадичката. Когато отново се озова в кухнята, която сега бе пълна с прислуга, застъпила на смяна, настъпи моментът да се раздели със своята сянка.

– Фриц.

Икономът начаса остави платото със сурови зеленчуци, което приготвяше, и дотича.

– Да, господарю. Само кажете с какво мога да ви помогна.

– Вземи това. – Ай Ем отскубна котарака от себе си, издърпвайки ноктите му от пуловера си. – И прави с него каквото искаш.

Докато се отдалечаваше, му се прииска да се обърне и да се увери, че Проклетия е добре. Но защо, по дяволите, да го прави? Трябваше да отиде в ресторанта и да нагледа персонала. Обикновено наминаваше в ранния следобед, но днес, с мигрената на брат му, нищо не беше „обикновено“. Всеки път, когато брат му получеше един от пристъпите си, главоболие получаваше и Ай Ем. Ала сега, когато Трез се възстановяваше и несъмнено вече работеше върху Избраницата, беше време Ай Ем да се върне към задълженията си.

Ако не за друго, то за да не откачи.

Исусе Христе, Трез щеше да чука онази жена и един бог знае как щеше да свърши всичко това.

– Фриц? – провикна се той през рамо, когато стигна до вратата.

– Да, господарю? – издигна се гласът на догена над шумовете от приготовленията за Първото хранене.

– Тук никога няма морска храна. Защо?

– Кралят не обича нищо, което плува.

– Разрешава ли я изобщо в къщата?

– О, да, господарю. Просто не на неговата трапеза и определено не в неговата чиния.

Ай Ем се загледа във вратата пред себе си.

– Искам да ми намериш прясна сьомга и да я задушиш. Тази вечер.

– Но разбира се. Ще ви я приготвя преди Първото хранене…

– Не е за мен. Аз мразя риба. За Проклетия котарак е. Искам да му бъде поднасяна редовно. – Той бутна вратата. – И пресни зеленчуци. Каква котешка храна му давате?

– Само най-добрата. „Научната диета на Хил“.

– Открий какво се съдържа в нея и след това искам всичко да бъде приготвяно на ръка. Отсега нататък няма да бъде хранен от пакети.

Одобрение разцъфна в гласа на стария доген:

– Сигурен съм, че господарят Бу ще оцени специалния ви интерес.

– Изобщо не се интересувам от тази космата топка.

Раздразнен до краен предел на себе си и на всички други на планетата, Ай Ем се изнесе не само от кухнята, но и от имението. Тъкмо навреме. Слънцето бе залязло и светлината се отцеждаше от небето.

Той обичаше нощта и сега спря и вдъхна дълбоко, така че синусите му запяха от студения зимен въздух. Ако беше свободен, ако не беше прикован към брат си и пленничеството, на което родителите им бяха обрекли Трез, щеше да си избере толкова различно съществуване. Щеше да отиде някъде на запад и да заживее във ферма, далеч от всички.

Не беше само това, че по природа обичаше усамотението. Не откриваше никаква стойност там, където мнозина други го правеха. Според него светът не се нуждаеше от нов модел айфон, по-бърз интернет или двайсет и седем разновидности на риалити формата „Истински съпруги“. Кой, по дяволите, го беше грижа дали съседът му има по-голяма къща/кола/лодка/каравана/косачка? Защо трябва да ти е гадно, че някой има по-хубав часовник/пръстен/мобилен/телевизор/лотариен билет? А за маратонките най-добре изобщо да не говорим. Всичко по последен писък на модата. Реклами за грим, личните драми на кинозвездите, вманиачени домакини, които пазаруваха до припадък по интернет, плиткоумни човешки търтеи, които вярваха на всичко, с което проповедниците им ги тъпчеха.

И не, не бяха само хората, които се хващаха на всичко това.

Вампирите с нищо не бяха по-добри. Те просто прикриваха кравешкия си манталитет с чувството си на превъзходство над двукраките плъхове. Толкова много от тях подчиняваха истинската си същност на повелите на това, което им казваха, че трябва да искат, да се нуждаят, да търсят, да придобият.

От друга страна, ето че и той не бе успял да се разграничи от драмата на брат си, така че едва ли имаше право…

Телефонът му иззвъня и той го извади от джоба си. Знаеше кой се обажда още преди да е погледнал екрана; прие повикването и поднесе апарата до ухото си.

Мъничката част в него, която се бе събудила за живот, отново умря в гърдите му.

– Ваше Превъзходителство – поздрави той първосвещеника. – На какво дължа тази чест?

* * *

Докато крачеше напред-назад из кухнята, Асейл си погледна часовника. Обърна се пред умивалника. Върна се до бара. Пак си погледна часовника.

Ерик беше излязъл преди двайсет и една – не, двайсет и две минути, а пътуването, на което бе изпратен, отнемаше не повече от двайсет и пет минути.

Сърцето на Асейл се блъскаше в гърдите му. Имаше план за вечерта и тази първа част беше от също толкова жизненоважно значение, колкото и последната.

Извади телефона си и набра един номер…

Двойното пиукане, което се разнесе, говореше, че в гаража влиза кола.

Асейл се втурна към преддверието, отвори подсилената врата и се опита да види нещо през затъмнените стъкла на бронирания си рейндж роувър. Дали братовчедите наистина водеха…

Правилото бе, че трябва да се изчака всичко да бъде затворено, преди слизането от което и да било превозно средство, ала нетърпението и страхът, които го измъчваха, го накараха да забрави всяка предпазливост: прекоси бързо циментовия под и стигна до джипа тъкмо когато Ерик угаси двигателя и слезе заедно с брат си.

Преди Асейл да успее да прецени израженията им или да започне да дава нареждания, задната врата бавно се отвори.

Ерик и брат му замръзнаха. Сякаш не бяха имали кой знае какъв контрол над това, което превозваха… и знаеха, че може да последва абсолютно всичко.

Възрастната човешка жена, която слезе от колата, беше висока около метър и петдесет и набита. Гъстата ѝ бяла коса беше прибрана назад, разкривайки покрито с бръчки лице; интелигентни тъмни очи проблясваха изпод тежки клепачи. Под износеното палто от черна вълна носеше безформена синя рокля на цветя, ала обувките с ниски токчета и чантата ѝ бяха лачени, сякаш бе искала да облече най-хубавото, което притежава, и това бе всичко, което бе открила в дрешника си.

Асейл се поклони.

– Бъдете добре дошли, госпожо.

Бабата на Сола притисна малката си чанта до гърдите си.

– Нещата ми. У мен са.

Португалският ѝ акцент беше силен и тя очевидно подбираше думите наум, за да преведе онова, което искаше да каже.

– Добре. – Асейл кимна на братовчедите и те начаса заобиколиха джипа и извадиха три скромни куфара. – Стаята ви е готова.

Тя кимна отсечено.

– Давай.

Ерик, който тъкмо заобикаляше колата с багажа, повдигна вежди, и с основание. Асейл никак, ама никак не обичаше да го командват.

Ала за нея щеше да направи изключение.

– Но разбира се. – Асейл отстъпи назад и отново се поклони, махвайки към вратата, през която беше дошъл.

Царствена като кралица, дребничката възрастна дама засит­ни през гаража към трите ниски стъпала, които въвеждаха в къщата.

Асейл избърза напред, за да ѝ отваря.

– Това е преддверието. Нека продължим напред, към кухнята.

Тръгна след нея, преглъщайки нетърпението си. Ала всъщност не бързаше за никъде. Трябваше да е сигурен, че официалната фасада на империята на Бенлоис се е изпразнила от артдилърите и офис служителите, преди да отиде там. А дотогава щеше да мине поне един час.

Той продължи обиколката на къщата.

– Там са нишата за хранене и помещението за гости. – Докато минаваше пред нея, за да я въведе в огромното отворено пространство с изглед към река Хъдсън, той видя оскъдната мебелировка с нови очи. – Не че каня гости.

В къщата нямаше нищо лично. Само „декорът“, целящ да помогне мястото да бъде продадено – безлични вази и килими, и комплекти дивани и кресла в неутрални тонове.

Същото важеше и за спалните – четири на долния етаж и една на горния.

– Кабинетът ми е ето тук…

Асейл спря. Намръщи се. Огледа се наоколо.

Върна се в кухнята, за да открие останалите.

Бабата на Сола беше пъхнала глава в хладилника като гномче, което си търсеше хладно местенце за лятото.

– Госпожо?

Тя затвори вратата на хладилника и отиде при шкафовете, които стигаха до тавана.

– Тук няма нищо. Нищичко. Какво ядете?

– Ъъъ… – Асейл се улови, че поглежда към братовчедите за помощ. – Обикновено се храним в града.

Изсумтяването, което последва, определено прозвуча като „майната му на това“, изречено на езика на възрастните дами.

– Нуждая се от суровини.

Тя се завъртя на малките си лъскави обувки и сложи ръце на кръста си.

– Кой ще ме заведе в супермаркета.

Не беше въпрос.

Под нетрепващия ѝ поглед Ерик и агресивният убиец, когото той наричаше свой брат, изглеждаха също толкова слисани, колкото и Асейл.

Беше планирал тази вечер до последния детайл и посещение на местния супермаркет определено не беше в списъка.

– Вие двамата сте прекалено кльощави – заяви тя, кимвайки по посока на близнаците. – Трябва да ядете.

Асейл се прокашля.

– Госпожо, доведохме ви тук заради собствената ви безопасност. – Нямаше да допусне Бенлоис да увеличи залога, затова се бе наложило да прибере на сигурно място потенциалните съпътстващи жертви. – Не за да ни станете готвачка.

– Вече отказахте пари. Няма остана тук безплатно. Ще си изкара прехраната. Така ще бъде.

Асейл изпусна дъха си, бавно и продължително. Сега вече знаеше откъде Сола беше наследила независимата си жилка.

– Е? – настоя тя. – Аз не шофира. Кой ще ме откара?

– Госпожо, не искате ли първо да си отдъхнете…

– Тялото ще си почине, когато умре. Кой?

– Разполагаме с един час – подхвърли Ерик и Асейл го изгледа свирепо.

Дребничката стара дама стисна чантата си и кимна.

– Значи, той ще ме отведе.

Асейл срещна погледа ѝ и понижи глас, за да е сигурен, че условията, които ще постави, ще бъдат уважени.

– Аз плащам. Да сме наясно – вие няма да похарчите нито цент.

Бабата на Сола отвори уста, сякаш искаше да спори, ала тя бе упорита… не глупава.

– Тогава аз ще се заема с кърпенето.

– Дрехите ни са в достатъчно добро състояние.

Ерик се прокашля.

– Всъщност няколко копчета са ми се разхлабили. А и залепващата лента на бронежилетката…

Асейл погледна през рамо и оголи зъби срещу идиота… разбира се, така, че бабата на Сола да не го види.

След това изглади чертите си, обърна се към нея…

И разбра, че е изгубил. Повдигнала едната си вежда, тя го наб­людаваше с нетрепващ поглед, по-сигурен от погледа на всеки враг, срещу когото Асейл се бе изправял.

Той поклати глава.

– Не мога да повярвам, че водим преговори.

– И си съгласен с условията.

– Госпожо…

– Значи, е решено.

Асейл вдигна ръце във въздуха.

– Е, добре. Разполагате с четирийсет и пет минути. Само толкова.

– Ще се върнем до трийсет.

С тези думи тя се завъртя и пое към вратата, оставяйки вампирите да се споглеждат зад дребничкия ѝ гръб.

– Вървете – процеди Асейл. – И двамата.

Братовчедите се отправиха към вратата на гаража, но така и не стигнаха до там.

Бабата на Сола се обърна рязко и сложи ръце на кръста си.

– Къде ти е разпятието?

Асейл се отръска.

– Моля?

– Не си ли католик?

Мила, симпатична госпожо – помисли си Асейл, – та ние дори не сме хора.

– Не, боя се, че не съм.

Очи като два лазерни лъча се впиха в него. В Ерик. В брата на Ерик.

– Ще променим това. Такава е волята на Бог.

И като се обърна, тя прекоси преддверието, отвори вратата и изчезна в гаража.

Докато тежката стоманена преграда се затваряше автоматично след нея, Асейл бе в състояние единствено да примига.

Братовчедите бяха също толкова зашеметени. В техния свят надмощие се постигаше със сила и манипулация от страна на мъжете. Позиции се печелеха и губеха чрез сблъсък на воли, които нерядко бяха кървави и оставяха цял куп трупове след себе си.

Последното, което някой, преминал през подобни изпитания, очакваше, бе да бъде кастриран на собствена територия от жена, която дори нямаше нож. И вероятно би трябвало да стъпи на столче, за да стигне до тази част от анатомията им.

– Какво стоите! – сопна се Асейл. – Тя като нищо ще подкара колата сама.