Кралят

44

Напълно дезориентиран в мъглата, Кор си даваше сметка, че е време да се върне. Катереше се безцелно по планината сякаш от часове, а все още не бе достигнал нито връх, нито каквото и да било укрепление. Виждаше единствено вечнозелени дървета. Някой замръзнал ручей от време на време. Следи от сърни в снега…

Телефонът в джоба му иззвъня тихичко.

Въпреки че изруга под нос, той осъзна, че това (несъмнено някой от шайката, обаждащ се, за да провери какво става) е знак да прекрати тази лудост. Пък и дори да откриеше бърлогата на Братството, какво щеше да направи? Да завие като вълк под прозореца на Избраницата, докато тя не се съгласи да се срещне с него?

Единственото, което щеше да постигне по този начин, бе да се окаже заобиколен от воини… и макар да беше чувал, че червеното е цветът на любовта, кръвопролитието не беше подходящ заместител на розите.

Извади телефона си и отговори рязко:

– Да?

Пронизителен звук отекна в ухото му, достатъчно силен, за да го накара да отдръпне слушалката за миг.

– Какво? – излая в апарата, когато отново го доближи до ухото си.

Никакъв отговор.

– По дяволите, Троу…

Изведнъж всички инстинкти, които имаше или някога щеше да има, закрещяха… и то не в предупреждение, че ще бъде нападнат.

Отпускайки ръка, той се завъртя бавно, боейки се, че това е някаква грешка…

Дъхът излезе от гърдите му като протяжна въздишка при вида на онова, което изникна пред него.

Беше… тя.

Неговата избраница изникна от гъстата мъгла… и появата ѝ го срази, въпреки че остана на крака. О, прелестно видение, чийто нежен дух го караше да чувства чудовището в себе си с мъчителна яснота.

– Как така си тук? – попита тя с треперещ глас.

Кор се огледа наоколо.

– Къде съм?

– Аз… искаш да кажеш, че не знаеш?

– Братството не може да е далеч, ала не виждам нищо в тази прокълната мъгла.

Обвила ръце около тялото си, тя като че ли се разкъсваше… и нищо чудно. Несъмнено се намираха близо до мястото, където тя живееше, макар че Кор нямаше откъде да знае дали от него ги делят метри, или мили.

– Как си? – тихичко попита той. – Ще ми се луната да грееше на небето, та да можех да те видя по-добре.

За сметка на това усещаше уханието ѝ… неповторимото ѝ прелестно ухание. Нейното ухание.

– Позвъних ти – прошепна тя след един дълъг миг.

Веждите на Кор подскочиха.

– Това бе ти? Преди малко?

– Да.

В продължение на една предателска секунда сърцето му заби по-бързо, отколкото ако бе дошъл тичешком тук, за да се види с нея. Ала после…

– Научила си.

– За онова, което направи на Рот.

– Съветът реши така.

– Не се преструвай пред мен.

Кор затвори очи. Уви, наистина не можеше.

– Казах ти, че престолът ще бъде мой.

– Къде са воините ти?

– Сякаш съм дошъл тук, за да изритам Слепия крал от дома му?

Гласът ѝ укрепна.

– Вече му отне онова, което искаше, и използва възлюбената му, за да го сториш. Защо ти е да се хабиш с него?

– Не него дойдох да видя.

Избраницата изпусна рязко дъха си… въпреки че признанието му несъмнено не би могло да е изненада.

И господ да му е на помощ, Кор пристъпи по-близо до нея, въпреки че в името на всичко добро и благоприлично би трябвало да побегне. За него тя бе много по-опасна, отколкото който и да било от братята, особено когато усети едва доловимите тръпки, пробягващи по тялото ѝ.

Начаса стана корав като камък. Невъзможно бе да не реагира.

– Знаеш го, нали? – изръмжа той меко. – Обаждаше се, за да видиш дали не би могла да промениш действията ми? Хайде, можеш да бъдеш откровена… тук сме само аз и ти. Сами.

Тя вирна брадичка.

– Никога няма да разбера омразата ти към този добър мъж.

– Кралят ти? – Кор се изсмя сурово. – Добър мъж?

– Да – отвърна тя разпалено. – Той има безкрайно добра душа, обича своята шелан с цялото си същество и всяка нощ дава всичко от себе си за доброто на расата…

– Нима? И как точно постига тази похвална цел? Нали знаеш, че никой никога не го вижда? Никога не излиза сред аристократите, нито пък сред обикновените вампири. Той е саможивец, който се провали във време на война. Ако не бях аз, щеше да е друг…

– То е грешно! Онова, което стори, е грешно!

Кор поклати глава, едновременно възхитен от високоморалната ѝ наивност и натъжен, че ще ѝ бъде трудно да приеме случилото се.

– Такъв е светът. Силата побеждава слабостта. Това е също толкова неизменима истина, колкото земното притегляне и изгревът на слънцето.

Дори през дебелите ѝ дрехи Кор усети гърдите ѝ да се издуват под скръстените ѝ ръце и очите му се сведоха, преди да се затворят за миг.

– Никога не ме е било грижа за невинността – промълви той.

– Прости ми грешката тогава.

Кор отвори очи.

– Ала както винаги, когато става дума за теб, смайващите откровения нямат край.

Дългите ѝ ръце се протегнаха умолително към него.

– Моля те. Спри. Аз ще….

Когато, вместо да довърши, тя можа единствено да преглътне с усилие, Кор усети, че се вкаменява.

– Какво ще направиш?

С отривисти движения Избраницата се приближи до него. А той все така не бе в състояние да помръдне и мускул.

– Какво точно – попита Кор с дълбок глас – ще направиш?

Тя спря. Вирна прелестната си брадичка. Предизвика го с погледа и с тялото си, въпреки че беше с деветдесет килограма по-лека от него и напълно нетренирана.

– Можеш да ме имаш.

* * *

– Тук горещо ли е, или аз съм полудяла?

Когато никой не ѝ отговори, Бет се огледа наоколо. Сакстън, Рив и Рот седяха смълчани на сините дивани. Първите двама се взираха в угасващия огън; накъде бяха обърнати очите на Рот, Бет нямаше представа.

Господи, дори когато бяха в една и съща стая, тя нямаше представа къде се намира той.

Бет свали халата си, метна го върху бюрото и отново прочете прокламацията. Беше се настанила на мястото, където обикновено сядаше Рив – меко кресло малко встрани от трона на Рот.

Въпреки онова, което държеше в ръцете си, Бет отказваше да мисли за огромния стол по друг начин, освен като „трона на нейния хелрен“.

Тя отново сведе очи към пергамента и поклати глава при вида на всички тези символи, така грижливо изписани с мастило. Когато ставаше дума за Древния език, не можеше да се каже, че напредва особено бързо – все още трябваше да помис­ли за дефиницията на всеки знак, преди да успее да скалъпи някое изречение. Ала виж ти – при втория прочит документът казваше съвсем същото, което и при първия.

Бет остави дебелата, корава хартия с пъстроцветен ръб върху бюрото и прокара пръсти по сатенените ленти, прикачени с восъчни печати. Бяха тесни и гладки като панделките, които вплитаха в косите на малките момиченца.

Не че тя си мислеше за бебета, о, не, нищо такова.

– Значи, наистина няма какво да направим? – каза след малко.

Човече, беше ѝ горещо. Бархетът определено не беше правилният избор… или това, или беше от стреса.

Когато никой не изяви желание да отговори, Сакстън се прокашля.

– От процедурна гледна точка са спазили всички правила. А от законова – основата, на която са стъпили, е солидна. Строго погледнато, според Древните закони, каквито са сега, всяко дете, родено от… – Той отново се прокашля. И погледна към Рот, сякаш за да прецени колко взривоопасна е ситуацията. – …вас двамата, ще наследи престола, а в закона има клауза относно кръвта на нашия владетел.

Ръката на Бет се спусна към корема ѝ. Мисълта, че група хора бяха взели детето ѝ на прицел, макар то да не беше родено и може би дори не съществуваше, бе достатъчна, за да я изпълни с желание да отиде на стрелбището и да изпразни няколко пълнителя.

Когато все още беше част от света на хората, като жена тя също бе ставала жертва на дискриминация (още помнеше Дик Гадняра). Нямаше обаче никакъв опит с расизма. Като някой, който изглеждаше бял, макар че, както се оказа, всъщност беше бяла само наполовина, защото беше и човек само наполовина, никога не беше имала проблеми в това отношение.

Човече… да градиш мнението си за някого въз основа на черти, дължащи се на резултата от лотарията на спермата, беше пълна лудост. Хората не можеха да избират с какъв пол да излязат от утробата, нито пък можеха да променят същността на родителите си.

– Тази глимера – промърмори тя. – Ама че задници.

– Между другото, най-вероятно аз съм следващият – подхвърли Рив. – Знаят, че съм свързан и с двама ви.

Бет насочи вниманието си към него.

– Толкова съжалявам.

– Недей. Задържах се там толкова дълго единствено за да ви бъда от помощ, на вас двамата и на Братството. – А после добави сухо: – На север си имам предостатъчно работа.

Ами да, помисли си Бет. Лесно бе да забрави, че той не беше само председател на Съвета, но и крал на симпатите.

– И не можеш да ги изхвърлиш от Съвета или нещо такова? – попита тя. – Искам да кажа, като лийдайър не можеш ли… и аз не знам, да събереш нови членове?

– Нека нашият приятел, адвокатът, ме поправи, ако греша, но доколкото разбирам, членството в Съвета се определя чрез семейството. Така че дори и да намеря основание да изритам копелетата, те просто ще бъдат заменени от други представители на същите родове… които най-вероятно ще имат същото мнение за нещата. Ала истината е, че станалото вече е факт. Дори ако можехме да сменим всички членове на Съвета, решението им си остава.

– Просто все ми се струва, че трябва да има нещо…

– Ще престанете ли най-сетне! – намеси се Рот. – Искам да кажа, не може ли да зарежем всичко това? Не се засягайте, но вече го разгледахме от всички възможни гледни точки, прочетох­те това, което ни пратиха… стореното – сторено.

– Просто не мога да повярвам, че стана толкова лесно. – Бет погледна към трона. – Един лист хартия и готово.

– Страхувам се за бъдещето – промълви Сакстън. – Тяхната ценностна система не е добра за тези като мен. Нито пък за жените. През последните две години постигнахме такъв напредък… изведохме расата от Каменната епоха, а сега? Всичко ще бъде изличено, помнете ми думата.

Рот се изправи рязко.

– Слушайте, трябва да вървя.

С широки крачки той се приближи до Бет и протегна ръка, та неговата шелан да я улови и да го преведе през последните десетина сантиметра.

Тя го стори и като го притегли към себе си, наклони глава надясно, така че той да я целуне по вената, след това наляво, за да го направи и с другата, а накрая поднесе устни към неговите, за да я докосне и там.

А после двамата с Джордж си тръгнаха.

Докато го гледаше да се отдалечава, Бет изпита болка, че го вижда толкова изпит, слаб, изтощен… макар че физически то се дължеше най-вече на онова, което тя му беше сторила през периода си на нужда. Умствено и емоционално? Мнозина бяха отговорни за това.

И тя бе една от тях.

– Трябва да има начин – заяви, без да се обръща към никого.

Господи, молеше се нейният хелрен да не отива в тренировъчната зала. Последното, което му трябваше, беше още физическо усилие… Почивка и храна – ето от какво се нуждаеше тялото му точно сега.

Ала тя познаваше изражението му прекалено добре.