Кралят

ПРОЛОГ

Седемнайсети век, Древната страна

–Да живее Кралят!

При звука на дълбокия тържествен глас Рот, син на Рот, инстинктивно понечи да се огледа за баща си… искрица надежда, че смъртта не се бе случила и че великият владетел все още е между тях.

Но разбира се, обичният му отец все така си оставаше преминал в Небитието.

Колко дълго щеше да продължи това печално дирене, зачуди се той. Толкова безполезно и нелепо, особено при положение че светите одежди на вампирския крал обгръщаха неговата фигура; шарфовете, обточени със скъпоценни камъни, свиленото палто и церемониалните ками украсяваха неговото тяло. Ала ума му не го бе грижа за тези доказателства за наскорошната му коронация… Или пък сърцето му бе това, което не се интересуваше от всичко, което сега го определяше като крал.

Прескъпа Скрайб Върджин, без баща си бе така сам, дори и заобиколен от онези, които му служеха.

– Господарю?

Надявайки овладяно изражение на лицето си, той се обърна. На прага на кралската зала за аудиенции най-приближеният му съветник беше като колона от дим, висок и източен, обгърнат в тъмни одежди.

– Чест е за мен да ви поднеса почитанията си – промълви той, покланяйки се ниско. – Готов ли сте да приемете жената?

Не.

– Напълно.

– Да започнем ли процесията?

– Да.

Съветникът му се поклони още веднъж и се отдалечи заднеш­ком, а Рот закрачи из залата с дъбова ламперия. Пламъчетата на свещите се полюшваха от поривите на вятъра, който незнайно как проникваше през каменните стени на замъка; огънят, който бушуваше в огромното огнище, като че ли излъчваше единствено светлина, но не и топлина.

Истината бе, че изобщо не искаше шелан… или по-скоро – партньорка, както неизбежно щеше да стане. Първото предполагаше любов, а той не можеше да предложи никому и капчица обич.

С крайчеца на очите си зърна нещо да проблясва ярко и за да убие времето до чаканата с ужас среща, той се приближи да разгледа скъпоценните камъни, изложени върху резбованото писалище. Диаманти, сапфири, изумруди, перли… красотата на природата, пленена в ковано злато.

Най-ценни бяха рубините.

Докато посягаше да докосне кървавочервените камъни, си помисли, че е прекалено рано за всичко това. Да бъде крал, да се обвърже, стотиците различни очаквания, които тежаха на плещите му, макар да разбираше съвсем малко от всичко това.

Нуждаеше се от повече време, за да се научи от баща си…

Първото от три оглушителни почуквания отекна в помещението и Рот изпита благодарност, че наоколо няма никой, който да види как се сепна.

Второто бе също толкова силно.

На третото трябваше да отговори.

Рот затвори очи; трудно му беше да диша през болката. Как само искаше баща му да бъде до него… Това трябваше да се случи по-късно, когато бъде по-голям, направляван не от някакъв придворен, а от собствения си отец. Ала съдбата бе отнела на великия владетел годините, които му се полагаха, а сина бе обрекла на усещането, че се дави, макар наоколо да имаше предостатъчно въздух.

Не мога да го направя, помисли си Рот.

И все пак, докато третото гръмовно почукване заглъхваше, той изпъна рамене и придаде на гласа си онова звучене, което имаше гласът на баща му.

– Влез.

Тежката врата се отвори широко и пред погледа му се разкри цяла свита от придворни, печалните им сиви одежди бяха досущ като тези на съветника, който стоеше начело. Ала вниманието на Рот беше привлечено от друго. Зад групата аристократи се извисяваха внушителни фигури, присвили очи… и именно те подеха напев в един глас.

Откровено казано, той се боеше от Братството на черния кинжал.

Както повеляваше традицията, съветникът заяви с висок ясен глас:

– Господарю, нося ви приношение. Позволявате ли да ви я представя?

Сякаш благородната дъщеря беше предмет. Но разбира се, традицията и социалните норми повеляваха, че тя служи за възпроизвеждане, и в кралския двор към нея щяха да се отнасят като към всяка чистокръвна кобилка за разплод.

Как изобщо щеше да го направи? Не знаеше нищо за сексуалния акт и все пак, ако я одобреше, още на следващата нощ щеше да е зает именно с това.

– Да – чу се да казва.

Придворните прекрачиха прага по двойки, след което се разделиха и оформиха кръг покрай стените на стаята. А после напевът се усили.

Великолепните воини на Братството влязоха с маршова стъпка, огромните им тела бяха облечени в черни кожени дрехи и препасани с оръжия, а движенията им – в пълен синхрон, сякаш бяха едно цяло.

За разлика от членовете на глимерата, те не се разделиха, а останаха рамо до рамо, гърди до гърди, оформяйки с телата си клетка, така че той не можеше да види какво се крие в нея.

Но пък съвсем ясно усети миризмата.

Промяната в него беше светкавична и необратима. В един-единствен миг мудната тегавост на живота бе заменена от пареща яснота… прераснала при приближаването на братята в агресия, която Рот не познаваше, ала нямаше никакво намерение да пренебрегне.

Вдъхна нова глътка въздух и уханието нахлу в дробовете, в кръвта, в душата му. И това не бяха благовонните масла, с които бе намазано тялото ѝ, нито парфюмите, с които бяха пропити одеждите ѝ, каквито и да бяха те. Бяха кожата ѝ под всичко това и фината смесица от женствени елементи, която, знаеше той, принадлежеше единствено на нея.

Братята спряха пред него и за първи път той не изпита страхопочитание пред смъртоносната им аура. Не. Кучешките му зъби се издължиха, горната му устна се повдигна в ръмжене.

Дори направи стъпка напред, готов да ги разкъса на парчета, за да се добере до онова, което пазеха от него с телата си.

Съветникът се прокашля, сякаш за да напомни на събралите се за своята значимост.

– Повелителю наш, семейството на тази жена я предлага на вашето внимание с цел създаване на потомство. Ако желаете да инспектирате…

– Оставете ни – изплющя гласът на Рот. – Незабавно.

Пӝтресната тишина, която последва, не му направи никакво впечатление.

Съветникът понижи глас:

– Милорд, ако позволите да довърша представянето…

Тялото на Рот се раздвижи, сякаш надарено със собствена воля, завъртайки се рязко, така че погледът му да срещне този на другия мъж.

– Вън.

Зад гърба му от редиците на Братството се надигна кикот, сякаш определено им допадаше да видят как владетелят им пос­тавя контето на място. На съветника обаче определено не му беше забавно. А Рот изобщо не го беше грижа.

Нямаше какво повече да се каже. Придворният притежаваше значителна власт, ала не беше крал.

Мъжете в сиво се изнизаха от залата с поклони и ето че Рот остана сам с братята. Начаса те отстъпиха встрани, разкривайки стройна фигура, обвита от глава до пети в черни одежди. В сравнение с воините, избраницата му бе дребна, по-ниска, по-крехка и все пак именно нейното присъствие го разтърси до основи.

– Господарю – проговори единият от братята почтително, – това е Ана.

След това простичко и по-уместно представяне воините си тръгнаха, оставяйки го сам с жената.

Тялото на Рот отново пое контрола. Хвърлени в хаос, сетивата му бушуваха около нея, дебнеха я, макар тя да не пом­ръдваше. Прескъпа Скрайб Върджин, не беше планирал нищо от това – нито реакцията, която предизвикваше у него нейното присъствие, нито желанието, което се гърчеше в слабините му, нито агресията, избила на повърхността.

И най-вече никога не беше предполагал…

Моя.

Беше като мълния, паднала от небесния свод, променяйки пейзажа на съществото му и издълбавайки уязвимост в гърдите му. Да, това бе правилно. Някогашният съветник на баща му действително милееше за неговите интереси. Тази жена бе точно онова, от което се нуждаеше, за да понесе самотата: дори без да е видял лицето ѝ, тя го караше да усеща могъществото на своята мъжественост; крехката ѝ дребна фигурка изпълваше кожата му, желанието да я брани му даваше целенасоченост, която до този миг му беше липсвала.

– Ана – прошепна той, спирайки пред нея. – Говори с мен.

Възцари се дълго мълчание, преди гласът ѝ, нежен и сладостен, но треперещ, да изпълни слуха му. Затворил очи, Рот се олюля, докато звукът отекваше в кръвта и костите му, по-прелестен от всичко, което бе чувал някога.

А после той се намръщи, защото нямаше никаква представа какво бе изрекла.

– Какво каза?

За миг в думите, долетели изпод воала, нямаше никакъв смисъл, а после умът потвърди значението на чутото:

– Бихте ли желали да видите друга?

Рот се намръщи объркан. Защо…

– Не сте свалили нищичко от тялото ми – чу я да казва, сякаш в отговор на неизречения му въпрос, и в същия миг си даде сметка, че тя трепери, одеждите ѝ предаваха движението, а в уханието ѝ ясно се долавяше миризма на страх.

Възбудата му бе заглушила всички други усещания – нещо, което незабавно трябваше да бъде поправено.

Вдигна масивния, покрит с дърворезба трон, и го донесе при нея, нуждата да ѝ осигури удобства му даваше допълнителни сили.

– Седни.

Тя почти падна в покрития с виненочервена кожа трон и когато ръцете ѝ, скрити под диплите на черния плат, се вкопчиха в облегалките, Рот си представи как кокалчетата ѝ побеляват, докато тя стиска, сякаш животът ѝ зависи от това.

Отпусна се на колене и вдигна очи към нея, а единствената мисъл в главата му, освен намерението да я притежава, бе, че никога не иска да я види уплашена.

Никога.

* * *

Под тежките пластове на одеждите Ана се задушаваше от жега. Или пък ужас бе това, което стискаше гърлото ѝ?

Не беше търсила тази своя съдба. Не я искаше. Би я отстъпила на която и да е от младите жени, които ѝ бяха завиждали през годините. От мига, в който се бе родила, тя бе обещана на кралския син и заради тази предполагаема чест бе отгледана от други, в уединение, скрита от всякакви контакти. Отраснала бе в отшелничество, непознала нито майчина грижа, нито бащина закрила, носеше се като самотна лодка по вълните на море от угодничещи непознати, които се държаха с нея сякаш бе скъпоценен предмет, а не живо същество.

И ето че сега, когато бе настъпил решителният час, в мига, за който бе възпитана и на който бе обречена… всички години на подготовка като че ли се оказваха нахалост.

Кралят не беше щастлив – беше изхвърлил всички от стаята, където се намираха, която и да беше тя. Не беше повдигнал дори крайчеца на някоя от диплите на одеждите ѝ, както би трябвало да стори, ако възнамеряваше да я приеме. Вместо това крачеше наоколо, а въздухът тегнеше от агресията му.

Навярно го беше разгневила още повече с дързостта си. Коя бе тя, че да предлага каквото и да било на краля…

– Седни.

Ана се подчини на заповедта, оставяйки омекналите си колене да се подвият под тялото ѝ. Очакваше да я посрещне студеният корав под, но вместо това я улови меката възглавница на огромен стол.

Скърцащите дъски на пода ѝ подсказаха, че той отново обикаля в кръг около нея; стъпките му бяха тежки, присъствието му – така могъщо, че тя долавяше размерите му, макар да не виждаше нищо. Сърцето ѝ се блъскаше в гърдите, пот избиваше по тила и между гърдите ѝ, докато чакаше следващия му ход… и се боеше, че може да е агресивен. Законът му позволяваше да прави каквото си поиска с нея. Можеше да я убие или да я даде на Братството, за да се позабавляват с нея. Можеше да я съблече, да отнеме девствеността ѝ и да я захвърли… оставяйки я опозорена.

А можеше и просто да я види в голотата ѝ и да я одобри, запазвайки целомъдрието ѝ за след церемонията на следващата нощ. А може би дори… както си бе представяла в най-безплодните си сънища… щеше да я погледне за миг, а после да я пок­рие с дара на специалните одежди, оповестявайки намерението си да я нареди сред своите шелани… което щеше да направи живота ѝ в кралския двор по-лесен.

Чувала бе твърде много за придворните, за да очаква добро отношение от тях. И прекрасно си даваше сметка, че макар да ѝ предстоеше да бъде обвързана с краля, тя беше съвсем сама. Но ако притежаваше поне мъничко власт, може би щеше да успее да се дистанцира донякъде от всичко това, оставяйки машинациите и интригите на по-амбициозни и алчни жени от нея…

Тежките стъпки спряха рязко и подът пред нея изскърца в знак на протест, сякаш кралят беше променил положението на тялото си. Ето че моментът бе настъпил и сърцето ѝ спря да бие, сякаш не искаше да привлече вниманието на острието на Негово Величество…

С едно мълниеносно движение воалът бе отметнат от лицето ѝ и хладен въздух изпълни дробовете ѝ.

Ана ахна при вида на онова, което се разкри пред очите ѝ.

Кралят, владетелят, върховният представител на вампирската раса беше коленичил пред стола, който ѝ беше донесъл. И наистина, това бе достатъчно смайващо само по себе си, ала не смиреността му я порази най-силно.

Той беше невъобразимо красив и от всички неща, за които бе опитала да се подготви, гледката на подобно великолепие не ѝ беше минавала и през ум.

Очите му, вдигнати към нея, имаха бледозеления цвят на едва разтворили се пролетни листа и грееха като лунна светлина, отразена във водите на езеро. А лицето му бе най-красивото, което някога бе виждала, макар това да не беше достатъчно силен комплимент, като се имаше предвид, че тя никога досега не бе зървала мъжки лик. Коса, черна като гарванови криле, се спускаше по широкия му гръб.

Ала и това не я разтърси най-силно.

А загрижеността, изписана на лицето му.

– Не се страхувай – каза той с глас едновременно кадифен и дрезгав. – Никой никога няма да те нарани, защото аз съм тук.

Сълзи опариха очите ѝ, а после устните ѝ се отвориха и думите изскочиха от само себе си:

– Господарю, не бива да коленичите.

– Как иначе бих могъл да приветствам достойно жена като теб?

Ана понечи да отговори, ала, уловена от погледа му, мислите ѝ се объркаха… струваше ѝ се недействителен този могъщ мъж, който бе преклонил честта си пред нея. За да се увери веднъж завинаги, тя вдигна ръка и понечи да стопи разстоянието между тях…

Какво правеше?

– Простете, господарю…

Той улови дланта ѝ и допирът на плът в плът я накара да ахне. Но дали само нея?

– Докосни ме – заповяда той. – Където и да е.

Пусна я и тя постави разтреперана ръка върху бузата му. Топла. Гладка от миналия наскоро по нея бръснач.

Кралят затвори очи и се притисна към дланта ѝ, а огромното му тяло потрепери.

Докато той стоеше така, без да помръдва, Ана почувства прилив на сила… не по арогантен начин, нито с амбиция за лична облага. По-скоро сякаш неочаквано бе открила сигурна опора за краката си на склон, който до този миг ѝ се бе струвал непреодолимо стръмен.

Как беше възможно?

– Ана… – прошепна той, сякаш името ѝ беше магическо зак­линание.

Не бе казано нищо повече, ала езикът беше ненужен, всички части на речта и всички думи – безсилни да придадат какъвто и да било допълнителен нюанс, още по-малко пък смисъл на близостта, която се зараждаше между тях и ги привързваше един към друг.

Най-сетне тя сведе очи.

– Не бихте ли желали да видите още от мен?

От гърдите на краля се откъсна ниско гърлено ръмжене.

– Бих искал да видя всеки сантиметър от теб… и няма да спра само с гледането.

Мирисът на възбудата му изпълни въздуха и невероятно, тялото ѝ отвърна на повика. Ала чувствената му агресия начаса бе обуздана от желязната му воля – нямаше да я има тук и сега. Не, изглежда че щеше да запази целомъдрието ѝ, докато не ѝ окажеше честта и уважението да се обвърже с нея, както повеляваше законът.

– Скрайб Върджин отвърна на молитвите ми по чудотворен начин – прошепна Ана, примигвайки, за да прогони сълзите си. Всички години, изпълнени с тревога и очакване; мечът, който в продължение на трийсет години бе надвиснал над нея, заплашващ всеки миг да се стовари върху главата ѝ…

Кралят се усмихна.

– Ако знаех, че е възможно да съществува жена като теб, сам щях да се помоля на майката на расата ни. Но аз нямах никаква представа… и по-добре. Защото не бих правил нищо друго, освен да седя и да чакам съдбите ни да се слеят, губейки години от живота си.

С тези думи той се изправи рязко и отиде до купчина одежди, изложени на показ. Те бяха във всички багри на дъгата, а Ана от съвсем малка бе учена какво означава всеки цвят в йерархията на кралския двор. Той избра за нея червено. Най-високо ценения от всички, знак, че тя ще бъде фаворитката сред всичките му жени.

Кралицата.

И тази чест би трябвало да ѝ е достатъчна. Само дето при мисълта за всички други жени, които би могъл да си вземе, Ана усети как болка пронизва гърдите ѝ.

Когато се върна при нея, той сигурно почувства тъгата ѝ, защото я попита:

– Какво те измъчва, лийлан?

Ана тръсна глава и си каза, че да го дели с други, не бе нещо, от което имаше право да се оплаква. Тя…

Кралят поклати глава.

– Не. Ти ще бъдеш единствена.

Ана се сви.

– Господарю, традицията повелява…

– Не съм ли господар на всички? Не разполагам ли с живота и смъртта на поданиците си? – Когато тя кимна, върху лицето му се изписа сурово изражение и я накара да изпита съжаление към всеки, който би опитал да му се опълчи. – Значи, аз решавам кое е традиция и кое – не. За мен ще бъдеш само ти.

Очите на Ана отново се изпълниха със сълзи. Искаше да му повярва и все пак ѝ се струваше невъзможно… дори докато обвиваше все така облеченото си тяло в коприната с цвят на кръв.

– Оказвате ми огромна чест – каза тя, без да откъсва поглед от лицето му.

– Не е достатъчно.

Той се обърна рязко и отиде до една маса, отрупана със скъпоценни камъни.

Изобилието от бижута бе последното, на което Ана бе обърнала внимание, когато той отметна воала ѝ назад, ала сега очите ѝ се разшириха при вида на подобно съкровище. Несъмнено изобщо не заслужаваше всичко това. Не и докато не го дареше с наследник.

Което изведнъж престана да ѝ се струва тежка, неприятна задача.

Когато кралят се върна при нея, тя си пое рязко дъх. Рубини, твърде много, за да ги преброи, всъщност – цяла табличка… включително и сатурновият пръстен, който, както беше чувала, винаги красял ръката на кралицата.

– Приеми ги и знай, че казвам истината – рече той и отново коленичи в краката ѝ.

Ана почувства, че поклаща глава.

– Не, не, те са за церемонията…

– Която ще се състои тук и сега. – Той протегна длан към нея. – Дай ми ръката си.

Всяка костица от тялото на Ана трепереше, докато му се подчиняваше; ахване се откъсна от гърдите ѝ, когато сатурновият рубин украси средния пръст на дясната ѝ ръка. Погледна камъка и видя как светлината на свещите се отразява и пречупва във фасетките, лумнала с красота така истинска, както и любовта, която грееше в сърцето ѝ.

– Ана, приемаш ли ме за свой крал и мъж, докато дверите на Небитието се отворят пред теб?

– Да – чу се да отговаря тя с учудваща сила на гласа.

– Тогава аз, Рот, син на Рот, те вземам за своя шелан, ще бдя над теб и ще се грижа за теб и за всяка рожба, с която ще ме дариш, така сигурно, както ще бдя и над своето кралство и своите поданици. Ще бъдеш моя завинаги; враговете ти ще бъдат мои врагове, два рода ще се слеят в един, изгревите и залезите си ще споделяш единствено с мен. Нищо не ще разкъса тази връзка, нито външни, нито вътрешни сили, и – тук той поспря за миг – през всички мои дни ще има една-единствена жена, и ти ще бъдеш тази единствена кралица.

С тези думи той вдигна другата си ръка и преплете пръстите си с тези на Ана.

– Никой няма да ни раздели. Никога.

Въпреки че сега Ана не го знаеше, през идните години, докато съдбата следваше своя ход, превръщайки настоящия миг в минало, тя отново и отново щеше да се връща към този момент. По-късно щеше да си мисли, че в онази нощ и двамата се бяха чувствали изгубени и близостта на другия им бе дала опората, от която се нуждаеха.

По-късно, докато лежеше до своя мъж, заслушана в тихото му похъркване, най-сетне щеше да повярва, че онова, което ѝ се бе сторило сън, всъщност бе чудо, истинско живо чудо от плът и кръв.

По-късно, в нощта, когато жестока смърт щеше да постигне нея и обичния ѝ хелрен, когато очите ѝ бяха приковани в тайника, където беше скрила техния наследник, тяхното бъдеще, единственото по-голямо от тях двамата… последната ѝ мисъл, преди да издъхне, щеше да бъде, че така е било писано. Дали трагедия, или щастие, всичко бе предопределено и бе започнало тук, в мига, в който пръстите на краля се сплетоха с нейните и двамата се свързаха в едно, завинаги.

– Кой ще ти прислужва в нощта и деня преди церемонията? – попита той.

Изобщо не ѝ се искаше да се откъсва от него.

– Ще се прибера в покоите ми.

Той се намръщи, но после пусна ръцете ѝ и се залови да я нагизди с рубините, докато накитите не виснаха от ушите и около шията и двете ѝ китки.

След това докосна най-едрия камък, онзи, който лежеше над сърцето ѝ. Притвори очи и тя си помисли, че бе сторил нещо плътско в ума си… може би си я представяше без пластовете дрехи, само кожата ѝ и тежкото злато, в което бяха обковани невероятните алени рубини.

Последна от всички украшения бе короната и ето че той я вдигна от покритата с кадифе табличка, положи я върху главата ѝ и се отдръпна, за да я погледне.

– Засенчваш ги до едно.

Ана сведе очи към тялото си. Червено, навсякъде червено – цветът на кръв, цветът на самия живот. Дори не можеше да си представи стойността на скъпоценните камъни, ала не това я развълнува. Честта, която той ѝ оказваше в този миг, бе нечувана. И докато тази мисъл изпълваше ума ѝ, прииска ѝ се това да можеше да си остане нещо лично между тях двамата, завинаги.

Ала то нямаше да остане в тайна и на придворните изобщо нямаше да им хареса.

– Ще те отведа в покоите ти.

– О, господарю мой, не е нужно да си губите времето…

– Няма нищо, което да очаква вниманието ми тази нощ, уверявам те.

Ана не можа да потисне усмивката си.

– Както желаете, господарю.

Само дето не бе сигурна дали ще успее да стане с всички тези… Така и не можа да се изправи напълно. Кралят я грабна и я взе в прегръдките си.

Носейки я на ръце, сякаш бе лека като перце, той отиде до вратата, отвори я с ритник и излезе в коридора. Те всички бяха там – аристократи и воини от Братството на черния кинжал – и Ана инстинктивно извърна глава и зарови лице в шията на Рот.

Докато я отглеждаха, за да я дадат на краля, тя винаги се бе чувствала като предмет, но това усещане се бе изпарило, когато остана насаме с него. Сега, изложена на изпитващите погледи на другите, тя почувства как се връща в предишната си роля, как от равна отново става притежание.

– Къде отивате? – настоя да узнае един от аристократите, когато кралят тръгна по коридора, без да каже нито дума.

Рот продължи да върви, ала очевидно този придворен нямаше намерение да се откаже от онова, на което нямаше право. Той се изпречи на пътя им.

– Господарю, традицията повелява…

– Ще се погрижа за нея в личните ми покои, тази нощ и всички останали.

Изненада се разля по слабото хлътнало лице.

– Господарю, подобна чест се отдава единствено на кралица и дори да сте притежавали една жена, то не става официално, докато…

– Двамата сме обвързани, както му е редът. Аз лично извърших церемонията. Тя е моя, а аз съм неин и несъмнено не искаш да застанеш между един обвързан мъж и неговата жена… още по-малко пък – между краля и неговата кралица. Нали?

Изтракаха зъби, сякаш на някого му беше паднало ченето и той бе побързал да затвори уста.

Поглеждайки над рамото на Рот, Ана видя усмивките по лицата на Братството, сякаш те одобряваха агресията. Останалите? Онези в сивите одежди? Не одобрение имаше в техните изражения. А безсилие. Раболепие. Нишка гняв.

Знаеха кой държи властта. Не бяха те.

– Би трябвало да бъдете придружен, господарю – обади се един от братята. – Не заради традицията, а заради времената. Дори в тази крепост подобава Първото семейство да бъде бранено.

След миг кралят кимна.

– Така да бъде. Последвайте ме. Но – тук гласът му се снижи до ръмжене – да не сте посмели да я докоснете по какъвто и да било начин. Ще изтръгна всеки крайник, осквернил тялото ѝ.

Искрено уважение и топло чувство на привързаност сгряха гласа на брата:

– На вашите заповеди, господарю. Братство, стройте се!

В миг ками изскочиха от нагръдни ножници, черни остриета, проблеснали на светлината на факлите, които огряваха коридора. Пръстите на Ана се впиха в скъпоценните одежди на краля, а братята нададоха оглушителен боен вик и вдигнаха оръжия над главите си.

С координираност, плод на безброй часове, прекарани заедно, великите воини коленичиха в кръг и забиха остриетата на камите си в пода. Свели глави, те изрекоха нещо, което Ана не разбра. И все пак смисълът ѝ бе пределно ясен: вричаха ѝ се във вярност като на своя кралица. Онова, което щеше да се случи при падането на нощта утре, пред глимерата. Но тук ѝ харесваше повече и когато те вдигнаха очи, тя видя в тях да грее уважение… насочено към нея.

– Отдавам ви своята признателност – чу се да казва тя. – И цялата си почест на нашия крал.

В миг тя и нейният хелрен се оказаха наобиколени от огромни воини – даденият обет беше приет. Обградени от всички страни, точно както докато я представяха на краля, те поеха напред.

Докато се отдалечаваха по коридора, над рамото на Рот, зад извисяващите се като планина братя, тя гледаше как събраните придворни се смаляват. Най-отпред стоеше съветникът, с ръце на хълбоците и смръщени вежди, и изобщо не беше доволен.

По тялото на Ана пробяга страх.

– Шшт – прошепна Рот в ухото ѝ. – Не се бой. Ще бъда нежен с тялото ти.

Ана пламна и отново зарови лице във врата му. Възнамеряваше да я има, когато стигнат там, където отиваха; свещеното му тяло щеше да проникне в нейното, сключвайки обвързването им по най-дълбокия и неразривен начин.

Ана с изумление установи, че и тя иска същото. Още сега. Бързо и яростно…

И все пак, когато най-сетне останаха сами, когато се отпуснаха върху фантастично ложе от пух и свила, тя изпита благодарност, че бе точно толкова търпелив, мил и нежен, колкото ѝ беше обещал.

Това бе първата от безброй нощи, в които хелренът ѝ не я разочарова.