Кралят

45

Кор никога не бе могъл да се нарече мъж на словото. Не беше просто незапознат с каквато и да било литература, а неграмотен – в най-истинския смисъл на думата… и нерядко се случваше Троу да използва думи на английски или пък на родния им език, които той не разбираше.

И все пак логично бе да се предположи, че четирите прости думички, изречени току-що – поне взети поотделно – не би трябвало да са проблем дори за някого с неговите ограничени способности.

Ала мозъкът му отказваше да ги осмисли.

– Какво каза? – попита той дрезгаво.

Докато Лейла повтаряше онова, което беше изрекла, в уханието ѝ се долавяше острият дъх на страх.

– Можеш да ме имаш.

Кор затвори очи и сви юмруци. Тялото му вече си беше превело думите ѝ и им отговаряше – мускулите му потръпваха от желание да се добере до нея, да я повали върху студената земя и да я бележи като своя.

– Не знаеш какво говориш – чу се да промълвява.

– Знам.

– Ти носиш дете.

– Аз… – Дори и със затворени очи, си я представяше как преглъща мъчително. – Означава ли това, че не ме искаш?

Преди да отговори, Кор си пое дълбоко дъх, дробовете му горяха.

– Не – простена той. – Не означава.

Всъщност винаги когато си я представеше с друг, го пронизваше болка, от която пребледняваше. И все пак, въпреки че в тялото ѝ беше посято семето на друг, той искаше да я вземе, да я има, да я задържи…

С изключение на едно.

Отвори очи и я погледна, попивайки всяка подробност от нея – красивата ѝ коса, вдигната високо, изящните черти, деликатната шия, която копнееше да почувства под устните си. Разбира се, имаше още, което да види, ала онова, което искаше да запечата в ума си, бе преди всичко лицето ѝ.

От самото начало това с нея беше лудост… от мига, в който тя му даде китката си под кленовото дърво на онази поляна и той отпи от извора ѝ, Кор беше заразен от болест.

– Искам да ми кажеш само едно. – Очите му не преставаха да обхождат лицето ѝ, претегляйки всеки нюанс на уплашеното ѝ замръзнало изражение.

– Какво? – попита Избраницата, когато той не продължи веднага.

– Ако не беше случилото се, щеше ли някога да ми се предложиш по този начин?

Тя сведе очи. Още по-силно стисна ръце над сърцето си. Отпусна глава.

– Отговори ми – меко настоя Кор. – Кажи ми истината, та и двамата да я чуем, изречена на глас.

– Ала случилото се е факт и…

Кор протегна ръка и повдигна брадичката ѝ с възможно най-лекото докосване. – Кажи го. Трябва да чуеш собствената си истина… а те уверявам, че съм понасял и по-жестоки стрели от нея.

Сълзи изпълниха очите ѝ и те грейнаха като лунна светлина върху водите на езеро.

– Не. Не бих.

Кор усети, че се олюлява, сякаш го бяха ударили. Но както беше обещал, издържа мъчителната болка.

– Тогава отговорът ми е – не. Дори да съществуваше начин да бъде отменено случилото се с краля ти (а такъв няма), никога не бих те взел против волята ти.

– Ала аз избирам така. Това е моят избор.

Кор поклати глава.

– Единствено подтикната от друго.

Той направи крачка назад.

– Трябва да се върнеш в… – Той се огледа в мъглата, все още напълно дезориентиран. – Откъдето си дошла.

– Ти ме желаеш. – Сега гласът ѝ бе твърд и уверен. – Усещам го.

– Разбира се, че те желая. Ала не като жертвен агнец, отведен на заколение. В ума си… не го виждам така.

– Нима причината има значение?

– Някои дарове раняват по-жестоко от обидите. – Понечи да се извърне от нея и установи, че не е в състояние да помръдне. – Особено когато нищо не може да се направи за твоя Рот. Той беше сменен.

– Ако можеш да свалиш един законен крал, значи, можеш да свалиш и друг. Би могъл да върнеш Рот на престола.

– Надценяваш ме.

– Моля те.

Непоклатимостта ѝ го изпълваше с гняв, въпреки че всъщност беше добродетел.

– Защо е толкова важно за теб? Твоят живот няма да се промени. Ще бъдеш в безопасност тук… или където и да било. Братството не е разпуснато…

– Те ще те преследват.

– Тогава ще се наложи да ги убием. Надявам се да видят ползата от това, да се оттеглят с достойнство.

Всъщност направо не можеше да повярва, че казва всичко това. Ала за да не я разстрои, щеше да пощади живота на братята и Рот… стига да не му пречеха.

Лейла поклати глава.

– Лоялността им няма да го допусне. – Вдигна ръце и ги доп­ря до бузите си, сякаш си представяше ужаса. – Отново ще избухне война. Заради теб.

– Тогава ме намрази. Така ще бъде най-добре и за двама ни.

Тя задържа поглед върху него сякаш цяла вечност.

– Боя се, че не мога да го направя.

Кор стори всичко по силите си, за да не обърне внимание на това, че сърцето му прескочи един удар.

– Трябва да се сбогувам.

– Как откри това място?

– Неотдавна те проследих до дома. Ти беше в колата, връщаше се от клиниката. Тревожех се за теб.

– И защо… дойде тази нощ?

– Трябва да вървя.

– Недей.

В продължение на един миг той разигра в ума си фантазия, в която тя му казваше същото… и то беше лично. И не само защото искаше да го склони на своя страна.

Безумието му не трая дълго. Особено когато си представи как тероризира ранения човешки мъж в изоставения ресторант без никаква друга причина, освен че бе в състояние да го направи… а после си спомни как маха гръбнаците на всички онези лесъри и ги изпраща на… кой точно от аристократите? Сякаш получателят изобщо имаше някакво значение. А после се видя как обезглавява убийци. Как ги пронизва в корема. Троши крайниците им.

Толкова много насилие имаше в миналото му.

Както и извратеността на всичко, което беше преживял във военния лагер на Блъдлетър.

И като капак на всичко – лицето му.

Имаше намерение да поеме надолу по склона. За разлика от нея, той не можеше да се дематериализира – неведнъж бе опи­тал да го стори, за да изкачи по-бързо планината, и се беше провалил заради мъглата.

Да, имаше намерение да си тръгне. Поради всички причини, които ѝ беше изредил, и онези, които бе запазил за себе си.

Вместо това се чу да казва:

– Ще те чакам под кленовото дърво. Утре в полунощ.

– С каква… – тя се уви по-плътно с якето си, сякаш щяха да я изядат жива – …цел?

– Нищо, за което да се тревожиш.

Този път Кор наистина се обърна и тръгна надолу… докато мислите му не се проясниха достатъчно, за да го спрат. Погледна през рамо и добави:

– Избранице. Можеш ли да откриеш пътя към дома?

– О, да… разбира се… – Само дето, когато се огледа наоколо, лицето ѝ като че придоби объркано изражение. – Да, ей там…

Не замълча, за да скрие думите си. Като че ли наистина не знаеше къде е.

Кор затвори очи и изруга. Изобщо не трябваше да идва тук… никога.

Ами ако я оставеше сама и тя не успееше да намери къде да се приюти, преди слънцето да изгрее? Ами ако бяха на половината път от мястото, където трябваше да отиде?

Сложил ръце на хълбоците си, Кор отметна глава назад и се вгледа изпитателно в небето, мислейки, че може би там ще открие поне малко здрав разум… защото очевидно бе изгубил своя.

От всички начини да умра, помисли си той…

И през ум не му беше минавало, че би могло да е заради жена.

* * *

Докато обхождаше с поглед тълпата в „Желязната маска“, Трез не можеше да каже, че се радва отново да е в играта. Бизнесът му открай време беше важен за него… е, всъщност първоначално беше на Рив, но когато Преподобния се оттегли (с гръм и трясък, така да се каже), Трез пое управлението. И да, независимо дали мястото беше негово, или на Рив, на него му харесваше да се грижи за всички дейности, да се оправя с хората, да планира нови заведения, да гледа как парите му се увеличават. Е, да, човеците си бяха трън в задника, но това беше така, независимо дали шофираш, пазаруваш в супермаркета или се опитваш да си изкараш прехраната.

Вярно, наркотиците и алкохолът определено не помагаха с последното, но все тая…

Тази вечер обаче, докато гледаше как дузината работещи момичета си изпълняват задълженията, сядат в скутове, флиртуват, хващат различни мъже за ръката и изчезват в частните тоалетни… усети, че от всичко това му се повдига.

Особено когато си спомни какво беше обещал да направи за С’Екс.

Човече, толкова се изкушаваше да приеме, че е решил проб­лема си… че стига да се грижи палачът да е щастлив, всичко ще се размине.

Ала не беше така.

Работата бе там, че непрекъснато си мислеше как би намерил изход, стига само да разполагаше с повече време.

– Някаква вероятност да търсиш мен?

Човешката жена, която стоеше пред него, имаше дълга черна коса (и нищо чудно – в готик клуб като неговия) и тяло с извивки като състезателна писта. И сигурно също толкова бързо щеше да се съгласи да я оправят. С кожата си, избелена до цвят на брашно, и кървавочервените устни тя беше мним вампир в свят на позьори, измислен персонаж, роден вероятно от дълбоко кореняща се емоционална нестабилност.

Не че той правеше обобщения, нищо такова.

– Не – отвърна на глас. – Не търся теб.

– Сигурен ли си? – Тя се фръцна пред него, показвайки кръглото си дупе. – Защото аз си струвам търсенето.

В ума си Трез виждаше единствено своята Избраница, излегната пред него, така красива и чиста.

– Съжалявам – измърмори той и се отдалечи.

След като си тръгна, оставяйки го в стаята с Ай Ем, Селена не се беше върнала повече. Когато всички бяха повикани в кухнята, за да чуят ужасната новина за краля, Трез бе очаквал да я види там. Ала не.

Искаше да отиде в планинското имение на Рив, за да я види. Бяха оставили нещата между тях прекалено неизяснени за неговия вкус, но имаше чувството, че ако сложат картите си на масата, ще се почувства още по-зле.

Тя също.

Трябваше, чисто и просто, да забрави цялата история с нея…

В другата част на помещението една от професионалните курви (брюнетка, облечена в червени кожени дрехи) срещна погледа му и той я обходи с бърз поглед.

Да, щеше да свърши работа.

Когато ѝ даде знак да се приближи, тя на драго сърце си проп­рави път през тълпата, за да дойде при него.

– Здрасти, шефе.

Мамка му, наистина, ама наистина не искаше да го прави.

– Имам един частен клиент, който ще се нуждае от специално обслужване. Интересува ли те?

– Винаги. – Тя се огледа наоколо. – Тук ли е?

– Друго място. Утре по обед. Ще изпратя още две момичета.

– Супер. Недей обаче да се хабиш с Уилоу. Напоследък е станала нетърпима.

– Ясно.

– И благодаря, че се сети за мен, шефе. – Тя се усмихна и го побутна с хълбок. – Лично ще се погрижа приятелят ти да си изкара страхотно.

Докато момичето се отдалечаваше, Трез си помисли, че може би, вероятно… да, почти сигурно… ще си издрайфа вечерята върху лъснатия черен под.

Жаден за свеж въздух, той се отправи към изхода, давайки си вид, че иска просто да види как са нещата при Айвън и новия тип при опашката отвън. А след това пое нанякъде в нощта, въпреки че беше без палто, а скъпите му обувки не бяха подходящи за хлъзгавите тротоари.

В самотата си той изобщо не беше сам – мисли за Селена, за брат му, за родителите му изпълваха пространството около него и го караха сериозно да обмисля дали да не се напие.

Ай Ем му беше казал, че сделката, която бе сключил със С’Екс, е адски лоша идея. След което се беше отправил към кухнята, за да приготви пиле качаторе.

И все пак, като се имаше предвид всичко, разговорът им беше протекъл далеч по-добре, отколкото много други между тях двамата напоследък…

– Искаш ли да си купиш кокаин? Хероин?

Трез повдигна вежди и погледна към някакъв бял тип, който се беше облегнал на стената на едно студио за татуировки. Изискано.

Вече беше отворил уста, за да му каже да се разкара… когато вятърът промени посоката си и той усети да го блъсва солидна доза воня на лесър.

Това го накара да се закове на място.

– Е, от кое ще искаш? – попита убиецът.

Трез се огледа наоколо без особена причина… освен дето изведнъж вече искаше да си купи нещо, което никога нямаше да използва, от задник, който и представа си нямаше, че говори с врага.

Пристъпи в мрака и бръкна в джоба на елегантния си панталон, сякаш се канеше да извади портфейла си.

– Колко?

– За кое от двете?

Трез продължи играта, оглеждайки се наоколо, сякаш беше неспокоен. Толкова отблизо нямаше никакво съмнение, че е лесър – вонята беше много по-ужасна от човешки мъж, потил се ежедневно в някоя фабрика, без да се е къпал цяла седмица… и случайно поръсен с бебешка пудра.

И стиснал по една умряла миеща мечка под мишниците си.

– И от двете. Хей, имаш ли нещо против, ако се поотдръпнем малко по-навътре?

Убиецът се обърна и започна да изрежда цени, докато двамата навлизаха в страничната уличка край студиото за татуировки. Така и не стигнаха до частта от сделката с размяна на кеш срещу стока.

Трез без проблем овладя положението, като нападна копелето изотзад, сграбчи го за главата и завъртя рязко, така че единственото, което остана да я задържа към гръбначния стълб, беше кожата. След това улови внезапно отпуснатото тяло, блъсна го зад една купчина палети и се зае да прерови джобовете му.

Десет пакетчета хероин. Двайсетина дози кокаин… дребна работа. Около седемстотин долара в брой.

Не беше от големите играчи. Всъщност – нищо необичайно за тази част на града… ако не се броеше това, че е лесър.

Трез блъсна все още мърдащия труп на земята, извади телефона си и набра един номер. Отговориха му на третото позвъняване.

– Бъч? Здрасти, мой човек… какво става? Аха. Да. Ясно. – Погледна към лесъра и си помисли, че бавните движения на ръцете и краката му са като пъпленето на муха по перваза. – Имам едно приятелче, с което искам да те запозная. Не, не е от онези, които би искал да поканиш вкъщи на вечеря. О, да, никъде няма да отиде. Недей да бързаш.

След като затвори, погледна пакетчетата в ръцете си. Бяха белязани със символа за смърт… на Древния език.

Някой от расата търгуваше с наркотици мащабно. И работеше с лесъри.

Следващият въпрос? Кой, по дяволите, беше.