Кралят

76

Мина сигурно цял месец, преди Рот най-сетне да разбере за какво точно се отнасяше видението на Ви. Лицето в небесата, бъдещето в ръцете му…

Малкия Рот растеше като по учебник – спеше през деня, събуждаше се нощем… което беше съвършено. Бет се беше възстановила напълно от цезаровото сечение, хранеше се добре и бе най-прекрасната майка на планетата.

На това му се казваше да ти идва отвътре. Беше невероятна… и толкова щастлива, толкова невероятно щастлива.

Действителността да имат син бе дори по-прекрасна, отколкото мечтата.

А Малкия Рот се справяше със задълженията си като герой. Хапване, акане, спане, акане, хапване. Много рядко се сърдеше или плачеше и нямаше нищо против по време на храненията да си го предават около масата, та всички в къщата да могат да го погушкат.

Дори кучето и котаракът го харесваха. Той спеше в креватче в покоите на Първото семейство и очевидно и Джордж, и Бу мислеха за себе си като за стражеви пост. Когато не помагаше на Рот да се оправя наоколо, ретривърът неизменно беше с детето, легнал пред креватчето. А когато Джордж изпълняваше задълженията си при другия си господар, тогава на пост заставаше котаракът.

Така че, да, беше една блажено нормална юнска нощ, когато Бет оповести, че отива да потича след Първото хранене, а Рот реши да заведе Малкия Рот, кучето и котарака на разходка из първия етаж. На детето това винаги му харесваше и както обикновено, в мига, в който тръгнаха, то започна да извива главичка насам-натам, сякаш оглеждаше недвижимото имущество.

Бяха в библиотеката и тъкмо минаваха покрай френските прозорци, когато Малкия Рот изписка и се протегна, сякаш нещо беше привлякло вниманието му.

– Какво има, здравеняко?

Рот намести сина си (господи, обожаваше тази дума – син) и се зачуди.

– Луната ли гледаш? Най-вероятно е така… да, мисля, че е така.

Отвори вратата и си пое дълбоко дъх. Лятото бързо настъпваше, нощта бе топла като вода за вана и докато Малкия Рот протягаше ръчички нагоре, таткото си помисли – да, гледаше светещото кълбо в небесата.

Или пък… лицето.

С чувството, че реалността се слива по някакъв особен, магически начин, Рот завъртя сина си с личицето напред и го повдигна нагоре.

Високо, високо нагоре.

Държеше бъдещето… в ръцете си.

Докато синът му за първи път в живота си виждаше луната… с очи, които бяха съвършени, досущ като всичко друго в него.

– Ще ти дам всичко, което мога – дрезгаво каза Рот, доволен, че наоколо няма никой друг. – Всичко, от което се нуждаеш, ще ти го осигуря. И ще те обичам до последния си дъх.

Изведнъж Рот си даде сметка, че не е сам.

От вратите на къщата излизаха хора. Множество.

Обърна се рязко, притиснал закрилнически сина си до гърдите си, готов да посрещне лошата новина.

– Какво?

* * *

Дойдоха да я вземат, докато беше на пътеката за бягане. Всичките. Цялото Братство.

Ала не Тор бе този, който заговори. А Сакстън.

А когато той свърши, Бет се вцепени и едва не изпадна от маратонките си.

Докато се връщаше в имението през тунела, изпитваше същото усещане за откъснатост от действителността, както и когато раждането се беше объркало. Не си спомняше нито как бързат, нито хората около нея, нито каквото и да било от онова, което се говореше.

А когато стигна във фоайето и откри останалите обитатели на къщата да ги чакат, видя, че до един имат същото изражение.

Съдбата отново беше взела контрола в ръцете си.

И единственото, което те можеха да сторят, е да поемат в новата посока.

Начело с Бет, те тръгнаха из първия етаж, очаквайки да открият Рот и Малкия Рот зад всеки ъгъл.

Отворената врата към терасата им каза къде са отишли.

Бет прекрачи в нощта и видя съпруга си, вдигнал сина им към пълната луна, която грееше като слънце, обливайки всичко в бялата си светлина.

Той сякаш правеше свещено приношение…

А после се обърна рязко, прикривайки сина им със силните си ръце.

– Какво?

Въпреки че Сакстън беше донесъл новината, всички поглед­наха към Бет.

Тя пристъпи напред и внезапно ѝ се прииска да не беше облечена в спортни дрехи. Може би в бална рокля?

– Бет, какво става, по дяволите?

Опита се да открие подходящите думи, трескаво навързваше глаголи и съществителни в ума си. Но в крайна сметка онова, което излезе от устните ѝ, беше кратко и изразително.

Тя падна на едно коляно, наведе глава и промълви:

– Да живее кралят.

Като един, множеството зад нея стори същото и в нощта се издигна многогласен хор, повтарящ тези три думи, докато телата им коленичеха върху каменната настилка.

– Извинявай. – Рот поклати глава. – Нещо не чух добре.

Бет се изправи. Ала беше единствената, която го направи.

– Беше избран доживотно с пълно единодушие. Крал на расата. Абалон организира нещата, а всички онези обикновени граждани, на които помогна, дадоха гласа си. До последния. Народът те избра да го оглавиш. Ти си крал.

Докато многогласният вик отново огласяше нощта, Рот нямаше представа как да отговори. И колко щастлив бе този звук, женски и мъжки гласове се издигаха към нощното небе в прослава на настояще и бъдеще.

– И кой знае – продължи Бет, поглеждайки към сина им. – Може би, ако той порасне като баща си, един ден също ще бъде избран. Но то зависи от народа… ти им даде правото да гласуват, а те ти дадоха престола.

Рот се прокашля. После отново. И отново.

В крайна сметка единственото, което можа да направи, бе да прошепне:

– Ще ми се родителите ми да бяха живи, за да видят това.

Бет обви ръце около съпруга си и сина си, прегръщайки и двамата. И когато погледна над рамото на своя мъж и видя лицето на луната, внезапно изпита чувството, че пренареждането най-сетне е свършило и е настанала нова ера.

– Мисля, че го виждат – тихо каза тя. – Мисля, че в този миг и двамата гледат надолу… и са много, много щастливи.

Защото родителите са особено горди, когато видят светът да възнаграждава куража на децата им.

И знаят, че любовта се лее като река около тях.

Навсякъде.

Завинаги.

Следва

книга тринайсета от поредицата

БРАТСТВОТО НА ЧЕРНИЯ КИНЖАЛ