Кралят

35

– От всички неща, за които можеха да се окажат прави…

Легнал по гръб върху лъскавия под на банята, Трез закри очите си с ръка. Болезнено ясно си даваше сметка, че пенисът му омеква, сякаш всичкият онзи безсмислен секс бе отнел вятъра от платната му.

Още по-ясно си даваше сметка за това, чие тяло лежи до него, голо върху меката постелка.

Мамка му, трябваше да метне хавлията около бедрата си и…

– Кои са „те“?

Трез посегна към кърпата, неспособен дори да погледне към Селена.

– Моите хора.

– За какво са прави?

– Защо си още тук?

Когато си даде сметка как бяха прозвучали думите му, се надигна… и я видя да потръпва, сякаш я бяха зашлевили.

– Извинявай… исках да кажа – как търпиш глупостите ми.

По дяволите, направо му идваше да я изяде, както си седеше там: робата ѝ покриваше само раменете, гърдите ѝ стърчаха, краката ѝ бяха разположени така, че трябваше само да помръдне малко, за да види…

Селена придърпа одеждите около себе си… и колкото и Трез да го заболя от това, то беше правилно… по толкова много причини. Той беше съсипал онова, което се случваше между тях.

Ала по правилните причини.

– Съжалявам – каза и си помисли, че би трябвало да си го татуира на челото, така че да го вижда всеки път щом се погледне в огледалото. Всяка сутрин, всяка вечер.

Нещата изобщо не биваше да стигат дотам, докъдето ги беше довел. Никога.

– Задето спря?

– Не, за това не съжалявам. – Тя потръпна и на Трез му се прииска да се изрита в топките. – Имах предвид… мамка му. Не знам. В този миг не знам нищо.

Последва дълго мълчание. А после тя заяви спокойно:

– Трябва да знаеш, че няма нищо, което не можеш да ми кажеш.

– Внимавай с това… веднъж отворена, кутията на Пандора е трудно да бъде затворена.

– Нищичко. – Очите ѝ, приковани в него, бяха кристално ясни. – Не се боя от нищо… идващо от теб. Но смятам, че ми дължиш обяснение. При положение че нямаш никакво намерение да продължиш… ако не за друго, то за да не виня себе си за това.

Леле! Ако преди си мислеше, че е сексапилна, сега направо се превърна в богиня – физическата красота беше едно; безстрашието бе дори още по-привлекателно.

А и беше права.

– Окей – каза Трез, чувствайки се като пълен боклук. Ала тя имаше право да знае. – През последните десет години съм изчукал цял куп човешки жени… и то нито веднъж не е имало никакво значение, до тази вечер с теб. Освен това мисля, че съм на път да обрека родителите си на мъчителна смърт. Като се изключи всичко това, съм добре.

Веждите ѝ се повдигнаха. Но тя не се отдръпна; не побягна. За сметка на това си пое няколко големи глътки въздух.

– Може би ще е най-добре да се заемем първо с втората част. За какво, в името на Скрайб Върджин, говориш?

– То е една шибана бъркотия… също като мен.

Тя очевидно го чакаше да продължи.

– Не ми каза нищо.

Загледан в очите ѝ, Трез почувства огромно уважение към нея.

– Господи… как е възможно да съществуваш?

– Все още не ми казваш нищо. – По устните ѝ бавно се разля усмивка. – Но ми харесва начинът, по който ме гледаш.

Трез поклати глава, знаейки, че тя заслужава нещо много по-добро от това, което някога би могъл да ѝ предложи.

– Не бива. Наистина не бива.

– Това го решавам аз. А сега говори… щом си така решен да ме отблъснеш от себе си, използвай думите си, за да ме убедиш в своята грозота.

– Сексуалният ми живот не беше достатъчен, за да го направи?

– Аз бях обучена като ерос. Очаквам мъжете да са разнесли семето си надлъж и шир.

Трез присви очи. Лицето ѝ изведнъж бе станало напълно безизразно и това издаваше много.

– Има и още нещо.

– И то е?

– Обещан съм някому.

Селена почти успя да скрие потръпването си. Почти.

– Така ли.

– Да. И ако не се появя, родителите ми ще бъдат жестоко убити.

– Значи, не си влюбен?

– Дори не съм я виждал. И нямам желание да го правя.

Част от напрежението я напусна.

– Не знаеш нищичко за нея?

– Абсолютно нищо. Освен това, че е дъщеря на кралицата.

Невероятните очи на Избраницата се разшириха.

– Значи, ще станеш кралска особа.

Трез си помисли как само се забавляваше Рот на престола и колко страхотно си изкарваше Рив като глава на симпатите… а те поне можеха да излизат свободно. Е, в случая на Рот – само донякъде.

Неговото собствено бъдеще щеше да бъде само една златна клетка и нищо друго.

– Родителите ми ме продадоха още като малък – чу се да казва. – Никога не ми беше даден шанс… а сега? Ако не се върна в Територията, те двамата няма да живеят още дълго.

Селена наклони глава на една страна; очевидно бе, че мозъкът ѝ работи усилено.

– И няма шанс за преговори?

– Никакъв.

– Не може ли родителите ти да платят обратно цената, която са получили за теб.

Трез си помисли за циничната усмивка върху устните на майка му в нощта, когато я бе видял за последен път.

– Дори да можеха, не мисля, че биха го направили.

Веждите ѝ отново се повдигнаха.

– Сигурен ли си?

– Би било напълно в стила им.

– Не си ли ги питал?

– Не, не съм. Ала то би означавало да се върна при с’хийб, а това е невъзможно.

– Няма ли някой, който би могъл да отиде вместо теб?

Трез си представи как брат му се връща в Територията. Договорът засягаше само него, така че нито първосвещеникът, нито С’Екс биха могли да направят някаква размяна. За сметка на това можеха да вземат брат му за заложник. И дори нещо по-лошо.

А това щеше да накара Трез да се върне.

– Не мисля. Брат ми е единственият, а не мога да поема този риск. Няма да го изложа на подобна опасност.

– И ти мислиш, че родителите ти ще бъдат…

– Не, сигурен съм, че ще ги убият. – Трез разтърка тила си. – Знаеш ли, във всичко това има толкова много тъжни неща… но най-ужасно ми се струва, че не мога дори да се преструвам, че съм разстроен заради тях двамата. То е сякаш… са сключили сделка с дявола. Ако се случи нещо лошо, сами са си го заслужили.

За съжаление, независимо какво сполетеше майка му и баща му… дългът все така трябваше да бъде платен.

Дори ако С’Екс ги накълцаше на парченца, от Трез все още щеше да се очаква да изпълни онова, за което те се бяха договорили.

Онова, което бе пуснато в ход… не можеше да бъде върнато назад. И докато се взираше в Селена, от тази истина го болеше повече отвсякога.

* * *

Ръцете на Селена трепереха. Още от мига, в който Трез бе казал, че е бил с… колко ли точно човешки жени, почуди се тя.

Прескъпа Скрайб Върджин, не искаше дори да мисли за това.

Но поне би могла да накара ръцете си да престанат да треперят. Когато Трез се умълча, тя разпери пръсти и ги размърда с надеждата да спре треперенето, преди той да бе прозрял през спокойната ѝ фасада: усетеше ли, че я е разстроил, сигурна бе Селена, нямаше да каже нито дума повече… а това интимно пространство, в което изведнъж се бяха озовали, бе по-свято, отколкото сексуалното изживяване бе обещавало да бъде.

– Аз нямах родители – тихо каза тя. – Но не мога да си представя да имаш дете и… да го продадеш.

Трез кимна, като продължаваше да разтърква врата си.

– Нали? Искам да кажа, родителите ми ме ценяха, така е. Проблемът е, че за тях аз бях стока, нещо, което да бъде разменено. Очакваш подобно нещо от автомобилни дилъри и продавачи на килими, и от хора, които ръководят супермаркети и молове. И ми се ще да бях едно от онези копелета, които са в мир със света и себе си, та да си кажа: „Те не ме искаха, но въп­реки това аз имам стойност, дрън, дрън, дрън“… ала нещата не се развиха така. В главата ми… – Пръстът му описа кръг до слепоочието. – Аз съм нищо. Пълно нищо.

Изведнъж Селена почувства, че ѝ се иска да заридае. Да гледа този великолепен мъж насреща си… и да знае, че дълбоко в себе си той не вижда нищо от онова, което е? Това бе престъпление… престъпление, дело на онези, които би трябвало да го обичат най-много от всички.

– Затова ли си бил с човешките жени? – чу се да пита.

В последвалата тишина се чуваше само накъсаното ѝ дишане – боеше се от отговора. По цял куп причини.

– Да. – Той изруга под носа си. – По дяволите… бях с една такава точно преди да получа мигрена.

Това бе едва миналата нощ, помисли си Селена, потискайки порива да потръпне…

– И тя бе точно толкова празна, колкото се чувствах и аз. Просто две кухи тела, които се блъскаха едно в друго. Не означаваше нищо и точно това правех през всичките тези години. Физическо упражнение и нищо повече.

Селена се мъчеше да открие правилните думи, нещо, което да прозвучи уравновесено и спокойно и да му покаже, че изобщо не се чувства некомфортно от този разговор… макар всъщност да ѝ се струваше, че сърцето ѝ се къса. А не би трябвало.

Беше прекарала с него… колко? Един час? Най-много два?

Наближаващата ѝ смърт я правеше безразсъдна…

– Бих могъл да ги спася – каза той, сякаш на себе си. – Ако се пожертвам, мога да спася родителите ми.

Извърна рязко глава и нещо изпука.

– Позволи ми – промълви Селена и мина зад него.

Трез отмести ръка и тя улови коравите му като желязо рамене, и стисна, както той преди малко, опитвайки се да облекчи обтегнатите му мускули. Под натиска на пръстите ѝ гладката му кожа се плъзгаше по въжета от напрежение, но това като че ли беше единственият ефект.

От гърдите му се откъсна стон.

– Невероятно е.

– Не мисля, че изобщо правя нещо.

За миг ръцете му покриха нейните.

– Правиш. Много повече, отколкото предполагаш.

Селена продължи с масажа, а мислите ѝ се върнаха към собственото ѝ минало.

– Както казах, аз никога не съм имала истинска майка, нито истински баща. Бях отгледана от сестрите ми. Нуждаеха се от мен, за да продължа традициите, но не бих могла да кажа, че някой някога ме е искал. Така че донякъде мога да разбера как се чувстваш – отгледан, но не и истинска рожба, защото „рожба“ предполага, че са се надявали за теб, молили са се.

Трез отметна глава назад и я погледна.

– Да, точно така.

Селена му се усмихна и бутна главата му напред, за да може да продължи.

– Ако родителите ми бъдат убити, имам чувството, че ще отида в ада – промълви той.

– Но ти нямаш вина във всичко това, защото никога не си давал съгласието си.

– Моля?

– Бил си обещан, когато не си бил в състояние да дадеш съг­ласието си… всъщност струва ми се, че никога дори не са те попитали. Следователно, ако не изпълниш договорените условия и всички последици от това? Те трябва да бъдат понесени от родителите ти, не от теб. Това засяга теб и въпреки всичко – няма нищо общо с теб.

– Господи…

Когато Трез не довърши, тя се намръщи.

– Извинявай. Не исках да ставам нахална.

– Не си. Ти си… съвършена.

– Ни най-малко.

– Искам да направя нещо за теб.

Селена застина.

– Какво?

Защото тя имаше някои идеи.

– Нещо, което да си струва.

Селена погледна меката кожена постелка, върху която се бе опънала преди малко. О, то определено щеше да си струва…

– Но нищо не ми идва на ума.

Селена въздъхна.

– Присъствието ти е повече от достатъчно.

Трез отново сложи длани върху нейните и я придърпа по-близо, така че тя се облегна на гърба му. Задържа я така и доближи глава до нейната.

Когато си пое въздух, едрото му тяло се разшири и я повдигна за миг от пода, само за да я върне обратно миг по-късно.

– Благодаря ти – каза той прегракнало.

– Но аз не съм направила нищо.

– Накара ме да се почувствам, сякаш не съм зъл. А тази нощ то означава всичко.

– О, не, ти не би могъл да бъдеш зъл – прошепна тя и го целуна по бузата. – Не и ти, никога.

Затворила очи, притисната в него, Селена имаше чувството, че душите им се сливат. Дотам, че не знаеше как да се откъсне от него. Не просто тази вечер… а когато съдбата най-сетне я повикаше при себе си.

– Яла ли си нещо? – попита той след известно време.

– Всъщност… не съм. – Стомахът ѝ се обади. – И съм гладна.

– Да слезем долу. Брат ми приготвяше един от своите сосове… или поне така предполагам. Винаги това прави, когато имам главоболие.

Селена го пусна и понечи да се отдръпне…

Без никакво предупреждение гръбнакът ѝ се разбунтува и прешлените се сковаха. Трез, от друга страна, стана без проблем… и когато ѝ подаде ръка, за да ѝ помогне да се изправи, тя можеше само да се взира в нея.

По красивите му черти заигра объркване и Селена си каза, че ще е най-добре да приеме помощта му – в този момент не беше в състояние да се вдигне от пода.

– Бавно – дрезгаво помоли тя. – Ако обичаш…

Трез сбърчи вежди, но ръцете му, когато ѝ помогна да стъпи на крака, бяха нежни.

– Добре ли си?

Тя си спечели малко време, като се залови да оправи и завърже одеждата си най-грижливо. А междувременно ставите ѝ крещяха, особено тазът и гърбът.

Заставяйки се да извика усмивка върху лицето си, тя се опи­та да потисне страха. Ала именно така беше започнало при сестрите ѝ. Всяка една от тях.

– Е, ще слизаме ли? – каза решително.

Трез присви още повече бадемовите си очи, но сви рамене.

– Окей. Нека само си облека нещо.

Единствено с помощта на волята, Селена успя да прекоси спалнята и да излезе в коридора. Докато затвори вратата след себе си, беше останала без дъх…

Изведнъж в тялото ѝ настъпи могъща промяна, по начин, който можеше да означава само едно – някоя от жените в къщата бе навлязла в периода си на нужда.

Кралицата? – зачуди се тя, поглеждайки към скрития вход на личните покои на Първото семейство.

Това вече би било нещо забележително.

Опряла гръб в стената, Селена си мислеше за това, как бе масажирала раменете на Трез, и ѝ се искаше да съществува нещо подобно и за нейното тяло. Ала то не съществуваше. Нямаше лек, нямаше начин болестта да бъде забавена.

Нямаше и как да знае колко време ѝ остава.