Кралят

38

Беше час след залез-слънце, когато Абалон излезе от дома си и се дематериализира от страничната морава. Нощ­та беше вледеняващо студена и когато приема физическите си очер­тания в земите на едно от най-богатите семейства в глимерата, той започна да поема големи глътки въздух, докато синусите му не изтръпнаха.

Другите също бяха започнали да пристигат – мъже и жени изникваха от мрака, като опъваха кожените палта и изисканите си дрехи и оправяха накитите си, преди да се отправят към светлината.

Абалон ги последва с натежало сърце.

Догени държаха отворена внушителната двукрила врата, пок­рита с дърворезба; облечени в ливреи, те не бяха нищо повече от примигващи стойки за подпиране на врата.

Господарката на къщата, такава, каквато беше, стоеше под един полилей във фоайето, облечена в яркочервена рокля, чиито копринени дипли се спускаха до пода. Рубинени накити грееха с показна пищност върху шията, в ушите и около китките ѝ.

Без особена причина Абалон си помисли, че алените скъпоценности на истинската кралица на расата бяха много по-хубави, по-големи, по-ясни. В Древната страна бе виждал портрет на величествената жена и дори приглушен от маслените бои и времето, сатурновият рубин и останалите камъни излъчваха великолепие, което би могло да срази фалша пред него.

Мъжът на домакинята не се виждаше никъде. Но разбира се, той едва се държеше на крака.

Не му оставаше още много на този свят.

Върволицата от мъже и жени, чакащи да бъдат приети, се движеше бързо и не след дълго Абалон вече целуваше напудрената буза на домакинята.

– Толкова се радвам, че можахте да дойдете – каза тя тържествено и махна с ръка зад себе си. – Трапезарията, ако обичате.

Рубините ѝ проблеснаха и Абалон изведнъж си представи своята дъщеря по този начин – знатна дама във великолепна къща, със стъклен поглед в очите.

Може би наказанието за това, да не се присъедини към тази обида на престола, си заслужаваше. Той и неговата шелан бяха открили истинската любов, докато бяха заедно на този свят, но това бе просто подарък от съдбата, осъзнал бе той. Повечето от връстниците му, сега избити в нападенията, бяха живели във връзки без любов и без секс, въртящи се около светските прояви, а не около семейната трапеза.

Не искаше същото за дъщеря си.

И все пак, ако любовта го бе споходила, несъмнено имаше шанс за дъщеря му дори в глимерата.

Нали?

Абалон пристъпи в трапезарията и откри, че мястото изглежда досущ като нощта неотдавна, когато кралят се бе обърнал към тях – дългата тясна маса бе изнесена и двайсетина стола бяха подредени в редици. Този път обаче оцелелите от аристок­рацията се настаняваха заедно със своите шелани.

Обикновено жените не присъстваха на заседанията на Съвета, но в това събрание нямаше нищо обикновено. Нито пък в предишното.

И наистина, вампирите в стаята би трябвало да бъдат по-сериозни, помисли си Абалон, докато се настаняваше на един тапициран с коприна стол в дъното. Вместо да демонстрират респект към историческата значимост, към опасността и безпрецедентната същност на случващото се, те бъбреха помежду си, мъжете се перчеха, а дамите махаха с ръце, така че украшенията им искряха.

Когато се настани сам на последния ред, вместо да поздрави онези, които познаваше, Абалон разкопча сакото си и преметна крак върху крак. Някой наблизо запали пура и той стори същото просто за да прави нещо. А когато до него начаса изникна един доген с пепелник върху месингова поставка, той благодари с кимване и се съсредоточи върху това, да тръска пепелта.

За останалите той беше дребна риба, защото много отдавна бе решил, че е най-добре да не се набива на очи. Родът му бе станал свидетел от първа ръка на жестокостите на двора и обществото и от дневниците, предавани от поколение на поколение, той бе научил този урок. Истината бе, че дори събрани накуп, парите на всички останали в стаята не можеха да се мерят с неговото състояние.

Благодаря ти, „Епъл“.

Най-добрата инвестиция, която някой би могъл да направи през осемдесетте. А след това – фармацевтичните компании през деветдесетте. По-рано? Стоманодобивните корпорации и железопътните компании в началото на века.

Открай време му се удаваше да предугади по какво ще луднат хората и от какво ще имат нужда.

Ако глимерата научеше за това, дъщеря му щеше да се превърне в много търсена стока.

Още една причина, поради която Абалон не говореше за състоянието си.

Невероятно, колко далеч бе стигнал родът му през вековете. И като си помислеше, че дължаха всичко на бащата на настоящия крал.

Десет минути по-късно стаята се напълни и това, повече отколкото усещането, че са се събрали на парти, бе признак, че глимерата поне донякъде си дава сметка за значимостта на онова, което възнамеряват да сторят. Тази вечер не можеше да се появиш с модно закъснение – вратата щеше да бъде заключена точно…

Абалон си погледна часовника.

…сега.

И наистина – силен звук, като от наместване на тежко дърво, отекна в стаята.

Начаса всички заеха местата си и притихнаха и именно тогава Абалон можа да преброи присъстващите и да види кой липсва. Ривендж, техният лийдайър, естествено – той се беше съюзил с Рот и никой не бе в състояние да разкъса тази връзка. Мариса също я нямаше, макар че брат ѝ, Хавърс, беше тук… но разбира се, тя беше обвързана с онзи брат, когото никой не познаваше и който уж бил от рода на Рот.

Естествено, тя също щеше да отсъства…

Дървената врата вдясно от камината се отвори и през нея влязоха шестима мъже. Начаса всички се изпънаха в столовете си. Двамина от новодошлите Абалон разпозна веднага – онзи с аристократичния вид, който вървеше начело… и грозния воин със заешката устна, същия, който го беше посетил заедно с Ичан и Тим. Четиримата между тях бяха отсенки на същия тъмен цвят: воини с едри тела и остри погледи; нащрек, но не и неспокойни; готови да реагират в миг, но не и прибързано.

Овладяността им бе най-страшното у тях.

Единствено онзи, който не се бои, би могъл да е така спокоен в подобна ситуация…

Господарката на къщата въведе своя хелрен, превит като дръжката на бастуна, на който се подпираше; косата му беше бяла, лицето му – набраздено от бръчки като дипли на завеса.

Тя го настани да седне, сякаш беше дете – опъна сакото му, оправи яркочервената му вратовръзка.

След което се обърна към събралото се множество, сключила ръце като сопрано, което се кани да изпее ария пред претъпкана зала. Начинът, по който направо сияеше, задето е в центъра на вниманието, беше напълно неуместен, помисли си Абалон.

Всъщност всичко това бе истински кошмар, каза си той, докато отново изтръскваше пепелта от пурата си.

Докато от устата ѝ се лееха благодарности и приветствия, Абалон се зачуди какво ли я очаква, след като „възлюбеният“ ѝ премине в Небитието? Несъмнено щеше да зависи от завещанието и дали това бе втори брак, и дали в кръвната линия има дете, което да е преди нея в надпреварата към състоянието.

После думата взе Ичан.

– …кръстопът… необходими действия… работа на Тим да извади наяве слабостта, която заплашваше расата… нечистокръвна шелан… наследник с една четвърт кръв…

Същата реторика, която бяха сервирали и на него, повтарянето ѝ – просто поза, уж го чуват за първи път. Ала всичко беше подготвено, очакванията – изложени предварително, пос­ледиците в случай на отказ – ясно обяснени.

Абалон погледна към другия край на стаята. Тим, адвокатът, стоеше там, предразполагащ като закачалка, дългото му слабо тяло беше изпънато като върлина. Беше нервен, а очите му – едновременно приковани в случващото се и мигащи твърде начесто.

– …вотът на недоверие, гласуван от това квалифицирано мнозинство на Съвета, трябва да бъде единодушен. Освен това ще трябва да сложите подписа и печата си върху този документ, изготвен от Тим. – Ичан вдигна пергамент, грижливо изписан на Древния език със синьо мастило… след което посочи редица разноцветни ленти, сребърна купа, пълна с червени свещи, и купчина бели ленени салфетки. – Цветовете на всички ви са тук.

Абалон сведе поглед към масивния пръстен с печат на пръс­та си. Същият, който беше носил баща му, семейният герб беше вдълбан така дълбоко, че дори след всички тези векове очертанията, извивките, символите бяха съвършено ясни.

Когато е бил изкован, златото несъмнено е греело ярко, ала сега то бе потъмняло от патината на времето. Достойно заслужен.

Това не беше правилно, помисли си той за кой ли път. Целият този кроеж срещу Рот беше вероломен, скалъпен единствено за да послужи на амбициите на аристократи, които не бяха дос­тойни за трона. Изобщо не ги беше грижа за това, колко чиста бе кръвта на престолонаследника – това бяха просто думите, които използваха, за да оправдаят целта си.

– Може ли да гласуваме? – погледът на Ичан се плъзна над множеството. – Сега.

Не беше правилно.

Ръката на Абалон така затрепери, че той изпусна пурата си на пода… и не бе в състояние да я вдигне.

Кажи не – заповяда си той. – Защити онова, което…

– Всички, които са съгласни, да кажат „да“.

Абалон не се обади. Ала не защото имаше смелостта да бъде единственият глас, издигнат в несъгласие, когато попитаха кой е против.

Тогава също не отвори уста.

Когато чукчето издумка по дървото, Абалон отпусна безсилно глава.

– Приема се. Вотът на недоверие е прокаран. Нека сега всички като един разпространим това съобщение за промяна из расата.

Абалон се наведе и вдигна пурата си. Фактът, че тя бе прогорила малка дупка в лакирания под, му се стори символичен.

Тази нощ той щеше да остави петно върху наследството на своите предшественици.

Вместо да се приближи до пергамента, той остана на мястото си, докато представителят на всяко от семействата, заедно със своята шелан, се изправяше и отиваше наперено до Ичан, играейки ролята си, докато поставя печата и лентата на своя род. Беше, като да гледа актьори на сцената – те до един се наслаждаваха, че са под светлината на прожекторите, че вниманието е насочено към тях.

Знаеха ли какво правят, помисли си Абалон. Слагаха юздите в ръцете на… кого? Ичан? Като фасада за онези воини? Катас­трофа…

– Абалон?

Сепнат от звука на името си, той вдигна глава. Всички в стаята гледаха към него.

Ичан се усмихна.

– Само ти остана, Абалон.

Това бе неговата възможност да се покаже достоен за името си. Сега бе моментът да заяви на висок глас, че според него това е престъпление, че е…

– Абалон. – Ичан все още се усмихваше, ала в гласа му се долавяха заповеднически нотки. – Твой ред е. Заради семейс­твото ти.

Докато оставяше пурата си в пепелника, Абалон видя, че ръката му отново трепери. Прокашля се и стана, мислейки си за храбростта на своите предци, за начина, по който предшественикът му бе постъпил правилно въпреки риска.

Образът на дъщеря му изплува от вихрушката чувства.

Очите на множеството бяха като стотици лазерни мерници, приковани в него.

За да го убият.

* * *

Рот изруга, чул почукването по тежките двери на покоите му, и го пренебрегна.

– Рот, трябва да приемеш онзи, който стои отвън.

Той загреба нова лъжица от гъстата супа, приготвена пред очите му от зеленчуци, които собственоръчно бе извадил от земята. Вкусът бе фин, бульонът – уханен, парченцата месо – от прясно заклана крава, отгледана в собствените му обори.

Която бе убил лично.

На вратата отново се почука.

– Рот – смъмри го Ана, повдигайки се малко по-нагоре върху възглавниците си. – Нуждаят се от теб.

Напълно бе изгубил представа за времето – не знаеше дали е ден, или нощ, колко часа или пък нощи бяха минали, откакто тя се бе завърнала при него. Нито пък го беше грижа. Така както не го беше грижа за прищевките на двора, нито за грижите на придворните му…

Ново почукване.

– Рот, дай ми лъжицата и върви да отвориш вратата – нареди Ана и това го накара да се усмихне широко – о, да, тя наистина се беше завърнала.

– Желанието ти е заповед за мен. – Той сложи дълбоката купичка в скута ѝ и ѝ подаде лъжицата, която бе използвал.

Би предпочел да продължи да я храни сам, но да я види, че е в състояние да поднесе лъжицата към устата си, без да разлее нищо, и да напълни стомаха си с питателна храна? Сгряваше го до мозъка на костите.

И все пак тъжната истина бе, че над тях все още бяха надвиснали облаци – не бяха разменили нито дума за детето… и дали онова, което бе сполетяло Ана, им бе отнело най-съкровеното желание.

Прекалено болезнено бе, за да разговарят за него… особено с оглед на разкритието, направено от Торчър…

– Рот. Вратата.

– Да, обич моя.

Докато прекосяваше меките килими, беше готов да обезглави онзи, който бе дръзнал да се натрапи в целителния процес.

Само че когато отвори вратата, се вкамени.

Братството на черния кинжал се беше събрало в коридора отвън, воинските им тела изпълваха иначе просторното помещение.

От инстинкта да брани своята шелан му се прииска да имаше кама в ръката си, докато прекрачваше прага и затваряше вратата след себе си.

Всъщност инстинктът да брани своето го накара да свие ръце в юмруци, въпреки че никога не бе обучаван да се бие. Но би умрял, за да я спаси…

Без звук черните остриета изскочиха и уловиха светлината на фенерите, така че тя пробяга по смъртоносния метал.

С разтуптяно сърце Рот се приготви за нападение.

Само че не беше това. Като един братята паднаха на коляно, сведоха глави и с такава мощ забиха оръжията си в пода, че изпод остриетата се разхвърчаха късчета камък.

Торчър пръв вдигна невероятните си сини очи.

– Вричаме се във вярност на теб и единствено на теб.

А после те всички го погледнаха; уважението ясно се четеше по лицата им, невероятните им тела бяха готови да бъдат повикани в служба нему, от него… и никой друг.

Рот сложи ръка на сърцето си, неспособен да каже и дума. До този миг не си беше давал сметка колко самотен се бе чувствал – единствено той и неговата шелан срещу целия свят… и то му се беше струвало достатъчно. Досега.

Колко различно бе това от глимерата. Жестовете на придворните винаги бяха публични и не бяха по-съдържателни от което и да е представление – дадено веднъж, то ставаше минало.

Ала тези мъже…

Според традициите и обичаите кралят не свеждаше глава пред никого.

Ала този път го направи. Дълбоко и почтително.

Спомняйки си нещо, което бе чувал от баща си, той заяви:

– Обетът ви се приема с благодарност от вашия крал.

След това добави нещо от себе си:

– И ви се връща. Вричам ви се, на всеки един от вас, че ще ви отвърна със същата вярност, каквато ми предложихте и която приех.

Погледът му срещна очите на братята, един по един.

Баща му беше използвал тези специално подбрани мъже заради силата им, ала съюзничеството му бе най-вече с глимерата.

Инстинктът нашепваше на сина му, че бъдещето би било по-безопасно, ако беше обратното – с тези мъже зад себе си той и неговата възлюбена, както и детето, което би могло да им се роди, щяха да имат по-добър шанс да оцелеят.

– Има някой, който иска да се срещне с вас – каза Торчър, все така коленичил. – За нас ще бъде чест да стоим на пост пред вратата ви, докато се погрижите за това в залата за аудиенции.

– Няма да оставя Ана.

– Ако обичате, господарю, моля ви да минете в другата стая. Там ви очаква някой, с когото трябва да говорите.

Рот присви очи. Братът не трепваше. Никой от тях не трепваше.

– Двама от вас ще дойдат с мен – чу се да казва. – Другите ще останат тук, за да бдят над нея.

С мощен боен вик братята се изправиха като един, суровите им каменни лица бяха най-страшният коментар за случващото се. Ала докато те се подреждаха пред вратата на брачните му покои, Рот с цялото си същество знаеше, че са готови да дадат живота си за него и за неговата шелан.

Да, помисли си той, неговата лична стража.

След това те поеха по коридора – Торчър начело, а Агъни след него, и докато вървяха, Рот усещаше как защитата им го обгръща като доспехи.

– Кой ни чака? – тихо попита той.

– Вкарахме го тайно – долетя също толкова тихият отговор. – Никой не бива да узнае самоличността му, в противен случай няма да оцелее и две седмици.

Торчър бе този, който отвори вратата, и заради размерите му Рот не можеше да види кой е вътре…

В далечния ъгъл стоеше силует с плащ и качулка. Ала не беше неподвижен – непознатият, който и да беше той, трепереше; материята, която го обгръщаше, бе разлюляна от страха, заключен в тялото му.

Агъни затвори вратата; братята не се отделяха от своя крал.

Рот вдъхна дълбоко и разпозна миризмата.

– Абалон?

Разтреперани призрачно бледи ръце се вдигнаха към качулката и я свалиха.

Очите на младия мъж бяха широко отворени и последната капчица кръв се беше отцедила от лицето му.

– Господарю. – Той коленичи и наведе глава.

Беше младият аристократ без семейство – последният в редицата придворни, онзи, който бе там единствено заради кръвта във вените си и нищо друго.

– Какво имаш да ми кажеш? – попита Рот, вдъхвайки дълбоко през носа си.

Долавяше мирис на страх, да… но имаше и още нещо. И когато го разпозна, остана… впечатлен.

Благородството обикновено не беше чувство, което можеше да бъде помирисано. За разлика от страха, тъгата, радостта, възбудата… ала ето че този младок, когото едва ли повече от година делеше от промяната, която почти не бе увеличила нито ръста, нито размерите му, ето че под неговия страх се криеха цел и решимост, които би могло да се нарекат единствено… благородни.

– Господарю – с усилие изрече той, – простете моята страхливост.

– Във връзка със?

– Знаех… знаех какво ще сторят и не направих нищо… – От гърдите му се откъсна хлип. – Простете ми, господарю…

Докато младият вампир рухваше пред очите му, Рот си даде сметка, че може да подходи по два начина. Агресивно. Или помирително.

Знаеше също така, че ще стигне по-далеч по втория.

Приближи се до мъжа и протегна ръка.

– Изправи се.

Абалон изглеждаше объркан, но все пак пое подадената длан и последва посоката, в която го поведоха – до един дъбов стол край огнището.

– Медовина? – попита Рот.

– Н-н-н-не, благодаря.

Рот се настани срещу него и столът простена под тялото му така, както този на Абалон не го бе сторил.

– Поеми дълбоко въздух.

Мъжът се подчини и Рот се приведе напред.

– Кажи ми истината и ще те пощадя, от каквото и да се боиш. Никой няма да те докосне… стига в думите ти да няма и капчица лъжа.

Мъжът зарови лице в ръцете си. След това отново си пое дълбоко дъх.

– Изгубих баща си преди преобразяването си. Майка си също – тя загина на родилното ложе. На този свят аз нямам никого.

– Ужасно е да изгубиш родителите си.

Абалон свали ръце и Рот видя, че погледът му не трепва.

– Не се очакваше да науча онова, на което се натъкнах. Ала преди три утрини бях в избата на замъка. Не можех да заспя и меланхолията ми ме подтикна да се разходя из подземието. Не носех свещ, а краката ми бяха обути в меки кожени обувки, затова, когато чух гласове, те не усетиха присъствието ми.

– Какво видя? – меко попита Рот.

– Има тайна стая. Под кухненските помещения. Никога дотогава не я бях виждал, защото вратата е направена така, че да изглежда досущ като стените наоколо… и изобщо нямаше да я забележа, но тя не се бе затворила както трябва. Камъче се бе търкулнало на пътя и ето как бе останал процеп, през който очите ми можеха да надзърнат. Вътре имаше три фигури, скупчени около котел, под който гореше огън. Шепнеха тихо, докато една от тях добавяше някакви листа в онова, което варяха. Зловонието беше неописуемо… и тъкмо се канех да се обърна и да продължа по пътя си… когато чух вашето име. – Абалон беше приковал очи някъде пред себе си, сякаш отново виждаше и чуваше онова, което разказваше. – Ала всъщност не говореха за вас. А за баща ви. Обсъждаха как се беше разболял и умрял… и се опитваха да преценят каква е подходящата доза за някой по-дребен. – Мъжът поклати глава. – Дръпнах се потресен, а после се отдалечих забързано. Мислите ми бяха объркани от онова, на което бях станал свидетел, и убедих себе си, че сигурно съм си го въобразил. Несъмнено не можеше да говорят за баща ви, за вашата шелан. Беше просто… та те се бяха врекли във вярност на вас и на вашата кръв. Как бе възможно подобни неща да излязат от устните им и да влязат в ушите на други? – Ясни очи, в които нямаше и следа от притворство, срещнаха тези на Рот. – Как бе възможно да го сторят?

Сдържайки надигналата се в гърдите му ярост, Рот се пресегна и сложи ръка върху рамото на младежа. Въпреки че разликата в годините им не бе толкова голяма, струваше му се, че говори на някой от съвсем друго поколение.

– Не се измъчвай за мотивите им, синко. Постъпките на нечестивите са неразбираеми за добродетелните.

Очите на Абалон като че ли овлажняха.

– Убедих сам себе си, че съм сгрешил. Докато кралицата… – Той отново зарови лице в шепите си. – Прескъпа Скрайб Върджин в Небитието, когато кралицата се свлече на пода, разбрах, че съм се провалил пред вас. Знаех, че с нищо не съм по-добър от онези, които бяха причината за злото, защото не спрях онова, което би трябвало да знам…

За да му попречи да рухне напълно, Рот стисна рамото му.

– Абалон… Абалон, стегни се.

Когато другият вампир си възвърна частица от самообладанието, Рот продължи, като внимаваше да говори спокойно, въпреки че отвътре кипеше.

– Ти не си отговорен за действията на злосторниците.

– Трябваше да дойда при вас… те убиха кралицата.

– Моята шелан е жива и невредима. – Не беше нужно да споменава разминалата се на косъм загуба. – Уверявам те, че тя е съвсем добре.

Тялото на Абалон се отпусна, останало без сили.

– Слава на пречистата Скрайб Върджин.

– А аз ти прощавам. Разбираш ли? Имаш прошката ми.

– Господарю. – Другият вампир отново падна на колене и долепи чело ò пръстена с черен диамант върху ръката на Рот. – Не го заслужавам.

– Напротив. Тъй като дойде при мен, можеш да изкупиш стореното. В състояние ли си да заведеш един от братята в онази скрита стая?

– Да – заяви мъжът без колебание и като скочи на крака, вдигна качулката си. – Още сега ще им я покажа.

Рот кимна на Агъни.

– Отиди с него.

– Господарю – отвърна братът, подчинявайки се на заповедта.

– Само още нещо, преди да тръгнеш – почти изръмжа Рот. – Можеш ли да ми кажеш кои бяха?

Абалон прикова очи в неговите.

– Да. И тримата.

Рот усети как устните му се изкривяват в усмивка, въпреки че в сърцето му нямаше и помен от щастие.

– Добре. Много добре, синко.