Кралят

7

Асейл уби четвъртия човек миг след като пречука третия.

И Скрайб Върджин да му е на помощ, ръката го сърбеше да стори същото и с последния от тримата, пристигнали на пожар. Искаше да изстреля куршум в корема му и да го гледа как се гърчи и страда на алеята. Искаше да застане над умиращия и да вдъхне миризмата на прясна кръв и на болка. А после да рита трупа, когато всичко свърши. И може би да го подпали.

Само че Ерик беше прав. Кого щеше да разпитва тогава?

– Задръж го – нареди той, кимвайки към последния от човеците.

Братът на Ерик се подчини на драго сърце – приближи се, обви ръка около дебелия врат на мъжа и с едно рязко дръпване го преви назад.

Асейл се приближи до своята плячка, вдъхвайки голяма глътка дим, така че да я изпусне право в лицето на бодигарда.

– Нуждая се от достъп до гаража. – Той посочи пристройката, като си мислеше, че може би я държат вътре. – И ти ще ми го осигуриш – или като ми дадеш ключа, или като помощникът ми разбие вратата с главата ти.

– Нищо не знам! Шибано копеле! Да ти го начукам!

Или нещо такова. Думите бяха задавени. Ама че груб език. Разбира се, като се имаше предвид, че челото на този тип едва ли бе и два пръста широко, определено не блестеше с кой знае какъв интелект.

Лесно бе да не обръща внимание на празните му приказки.

– И така, с ключ ли ще отворим вратата на гаража, с дистанционно или с някоя част от анатомията ти?

– Нищо не знам!

Е, Асейл знаеше какво да направи по този въпрос. Завъртя пурата си и за миг се загледа в оранжевата светлинка на върха ѝ. След това пристъпи напред и доближи запаленото връхче на сантиметри от бузата на мъжа. Усмихна се.

– Добре, че помощникът ми те държи толкова здраво. Едно погрешно движение и…

Той допря горящата пура в кожата на мъжа. Пронизителен писък огласи нощта, подплашвайки някакво животинче в близките храсталаци и отеквайки в ушите на Асейл, така че те писнаха.

Той отдръпна пурата.

– Е, ще опитаме ли отново? Ключ ли искаш да използваме? Или нещо друго?

Глухият отговор бе толкова неразбираем, колкото бе ясна миризмата на изгорено месо във въздуха.

– Ако обичаш, малко повече кислород – каза Асейл на братовчед си. – За да може да говори.

Братът на Ерик охлаби хватката и отговорът на мъжа изригна от устата му.

– Дистанционно. Жабката. Мястото до шофьора.

– Помогни му да го намери, моля те.

С нежността на чук към гвоздей, братът на Ерик повлече пленника си през снега, без изобщо да го е грижа за очертанията на колата. Всъщност отстрани изглеждаше така, сякаш използва тялото му, за да провери здравината на капака и калниците.

Все пак дистанционното му беше донесено и подадено с разтреперана ръка. Разбира се, Асейл бе достатъчно разумен, за да не го натисне – знаеше за скритите клопки достатъчно, за да е наясно, че е далеч по-добре някой друг да ги задейства.

– Ще ми направиш ли тази услуга?

Близнакът на Ерик блъсна мъжа към гаража, като държеше пистолета си на сантиметри от слепоочието му. Последва доста препъване и падане, но накрая бодигардът все пак успя да се доближи достатъчно. Ръцете му трепереха толкова силно, че му бяха необходими няколко опита, преди да натисне правилния бутон, и не след дълго две от четирите врати започнаха да се вдигат.

Фаровете на седана осветиха вътрешността му, разкривайки…

Нищо. Само едно бентли от едната страна и ролс-ройс от другата.

Асейл изруга и се приближи. Несъмнено беше задействана някаква безшумна аларма, но той не се тревожеше особено. Първия отряд вече беше пристигнал. Щеше да мине известно време, преди да се появи подкрепление.

Постройката беше на два етажа и ако се съдеше по топлоизолиращите прозорци и исторически неточните пропорции, трябва да беше издигната този век. Асейл пристъпи в нишата вляво и изобщо не се учуди, че всичко бе безупречно: циментовият под беше боядисан в бледосиво, стените бяха съвършено гладки и бели като хартия. Тук нямаше никакви градинарски инструменти, никакви косачки, лопати или гребла. Несъмнено за тази цел имаше прислуга и едва ли можеше да се очаква човек да държи подобни мръсни, миризливи принадлежности в близост до прескъпите си коли.

С бърза крачка Асейл излезе от обръча директна светлина, а тропотът на ботушите му отекваше наоколо. Не се виждаше по-ниско ниво, а на втория етаж имаше само неголямо помещение, където се съхраняваха гуми за другите сезони, покривала за коли и други автомобилни пособия.

Асейл се върна на приземното ниво и излезе навън. Докато се приближаваше към бодигарда, почувства, че кучешките му зъби се удължават; ръцете му трепереха, умът му бръмчеше по начин, който му напомняше коли, летящи по магистралата.

– Къде е тя?

– Къде… е… кой?

– Дай ми ножа си, Ерик. – Братовчед му извади острие, дълго близо двайсет сантиметра, а Асейл прибра пистолета в кобура си. – Благодаря ти.

Пое даденото му назаем оръжие и опря върха му в гърлото на мъжа, толкова близо, че долавяше миризмата на потта от ужас, която струеше от порите, и усещаше топлината на дъха, излизащ от отворената уста.

Очевидно не задаваше правилния въпрос.

– Къде Бенлоис нарежда да бъдат отведени пленниците му? – И преди мъжът да успее да отговори, добави: – Съветвам те да бъдеш крайно внимателен с отговора си. Опиташ ли да скриеш истината, ще го разбера. Лъжите си имат своя специфична воня.

Мъжът шареше трескаво с очи наоколо, сякаш се опитваше да прецени шансовете си за оцеляване.

– Не знам не знам не…

Асейл натисна ножа, докато върхът не разкъса кожата; около острието бликна кръв.

– Това не е правилният отговор, приятелю. И така, кажи ми къде води хората?

– Не знам! Кълна се! Кълна се!

Продължи така известно време… за съжаление, без помен от мирис на лъжа.

– По дяволите! – промърмори Асейл и с едно светкавично движение заглуши празните дрънканици.

Петият безполезен човек се свлече на земята.

Асейл се завъртя и впери яростен поглед в къщата. На фона на комините и ъглите на покрива, покрай скелетите на дърветата в далечния ѝ край…

В източното небе се бе появило меко сияние. Злокобен предвестник.

– Трябва да вървим – обади се тихо Ерик. – А с падането на нощта отново ще възобновим издирването на твоята жена.

Асейл не си даде труда да поправи избора му на думи. Вниманието му беше погълнато от факта, че треперенето, започнало от ръцете му, бе плъзнало нагоре, бурно, разпростряло се из плътта му, дори мускулите на бедрата му потръпваха.

Отне му един миг, докато схване каква е причината, а когато го стори, почти цялото му същество се разбунтува срещу отговора. Ала истината бе… че за първи път в живота си на възрастен той се страхуваше.

* * *

– Къде, по дяволите, е това място? В шибаната Канада?

Зад волана на форда „Краун Виктория“, на Ту Тоун му идеше да си тегли куршума от цялото това мърморене. Петчасовото шофиране посред нощ и така бе достатъчно гадно, а и това човекоподобно до него... Ако искаше да направи услуга на света, щеше да насочи пистолета към него, не към себе си.

Какво удовлетворение би изпитал, ако можеше да му свети маслото, но в организацията постът супервайзър си имаше строго определени права, а саморазправата с дърдорещи копелета не бе едно тях.

– Искам да кажа, къде, по дяволите, се намираме?

Ту Тоун стисна зъби.

– Почти стигнахме.

Сякаш кучият му син беше петгодишно хлапе, което нямаше търпение да пристигне в къщата на баба си. Исусе!

Докато седанът навлизаше все по-навътре в шибаната пустош, фаровете му осветяваха пътя непосредствено пред тях, извличайки от мрака редици борове и две платна, които обикаляха около подножието на планина. Скоро обаче щеше да съмне – небето на изток бе започнало да придобива прасковен оттенък.

Страхотна новина. Не след дълго най-сетне щяха да отбият от пътя, да се оправят със стоката и най-после да си починат.

Присвил очи, той се приведе над волана. Имаше чувството, че наближават отбивката… След двестатина метра от дясната им страна изникна необозначен черен път. Нямаше смисъл да дава мигач, нито пък да намалява. Ту Тоун завъртя рязко волана и товарът в багажника изтрополя.

И да беше заспала, сега вече беше будна.

Изкачването беше стръмно и колата се движеше по-тежко – декември толкова на север означаваше, че вече е навалял цял куп сняг.

Беше идвал тук само веднъж, и тогава – по същата причина като сега. Шефът не беше някой, когото би искал да разгневиш; сториш ли го, неизменно ще бъдеш отвлечен и доведен тук, където никой никога нямаше да те намери.

Нямаше представа какво беше провинението на тази жена, но това не беше негов проблем. Неговата работа бе да се добере до нея, да я отвлече и да я държи до получаване на по-нататъшни инструкции.

И все пак не можеше да не се зачуди. Последният задник, когото бе доставил в скривалището, беше присвоил петстотин хиляди долара и дванайсет килограма кокаин. Какъв ли номер беше извъртяла тя? И мамка му, Ту Тоун определено се надяваше, че няма да му се наложи да остане тук толкова дълго, колкото миналия път. А и благодарение на предишната задача беше получил и контузия на рамото.

Шефът не обичаше лично да извършва изтезанията. Предпочиташе да гледа. А и не беше, като на Ту Тоун да му се полагаше компенсация заради нещата, които беше направил на онзи тип.

Ала все тая. Той нямаше нищо против тази част от работата. Не беше като някои, които страшно си падаха по нея; не беше и като шефа, който пък изобщо не искаше да си цапа ръцете. Не, той беше по средата между двете крайности – нямаше нищо против да се погрижи, стига да му платяха добре.

– Колко още…

– Четвърт миля.

– Тук е адски студено.

Мъртъв ще ти е още по-студено, копеле.

Шефът беше наел този задник преди около шест месеца и Ту Тоун на два пъти бе работил заедно с него. Все се надяваше, че тъпото лайно ще го „уволнят“ по добрия стар начин, ала засега си оставаше с надеждата. Копелето сякаш беше създадено само за да се понесе по водите на река Хъдсън като подпухнал труп. Или пък да се озове в някоя дупка. И като стана дума за дупки – не се ли казваше Фил? Като онзи състезател по голф?

Страхотна идея.

След един последен завой пред тях изникна невзрачната им крайна цел: едноетажната „ловджийска хижа“ прекрасно се сливаше с пейзажа, почти невидима сред покритите със сняг храсталаци и клоните на вечнозелените дървета. Всъщност тя нарочно бе пос­троена така, че отвън да прилича на порутена съборетина. Отвътре обаче беше същинска крепост, криеща цял куп мрачни тайни.

И онова, което лежеше в багажника, щеше да стане част от списъка с тези тайни.

Ту Тоун никога досега не бе чувал тук да са водили жена. Чудеше се дали е секси? Нямаше как да го прецени, докато я изнасяха от къщата. Може пък да се позабавлява, докато чака да мине времето.

– Какво, по дяволите, е това място? Прилича на шибан кенеф. Има ли отопление?

Ту Тоун притвори очи и прекара през ума си цял куп фантазии, които до една включваха проливане на кръв. След това слезе от колата и се протегна, за да прогони схващането. Човече, трябваше да се изпикае.

Тръгна към вратата, подхвърляйки в движение:

– Извади товара от багажника.

Нямаше защо да се тревожи за ключове. Влизаше се с пръс­тови отпечатъци.

Докато отиваше към къщата, трябваше да използва фенерче, за да намери привидно порутения вход. Намираше се на около половината разстояние от целта, когато се обърна и извика, тласкан от някакъв инстинкт:

– Внимавай, като отваряш!

– Аха. Все тая. – Фил отиде до багажника. – Да не мислиш, че може да ми направи нещо?

Ту Тоун поклати глава и измърмори:

– С малко повече късмет…

В мига, в който ключалката на багажника щракна, всичко изригна. Пленницата им изскочи оттам, сякаш беше на пружина… и беше намерила оръжие. Червеното сияние на сигнална ракета разцепи мрака, осветявайки страховития удар, с който тя заби пламналия връх на ракетата в лицето на шибания партньор на Ту Тоун…

Ревът на болка, изтръгнал се от Фил, подплаши сова с размерите на десетгодишно дете от короната на едно дърво точно до Ту Тоун и той бе принуден да се хвърли на земята, ако не искаше да изгуби собствената си глава.

Ала после отново скочи на крака.

Жената се втурна да бяга с всички сили, доказвайки (сякаш вече не го бе направила със сигналната ракета!), че за разлика от Фил, изобщо не е тъпа.

– Мамка му! – Ту Тоун се хвърли след нея, следвайки звуците на трошене и късане, докато тя навлизаше все по-навътре между дърветата. Той премести фенерчето в лявата ръка и извади пистолета си.

Нещата изобщо не трябваше да се развият по този начин. Ни най-малко.

Кучката беше адски бърза и докато се препъваше след нея, Ту Тоун си даде сметка, че ще го надбяга. А последното, което би искал да направи, бе да позвъни на шефа, за да му каже: „Здрасти. Взех, че изгубих малката ти играчка“.

Като нищо той щеше да се окаже следващият, отведен в „хижата“.

Единственият му шанс беше да стреля.

Спря рязко, хлъзгайки се в снега, подпря се на една бреза, вдигна пистолета си и натисна спусъка. Изстрели отекнаха в ранното утро. Разнесе се пронизителна ругатня и шумът от тичащи стъпки спря, отстъпвайки място на шумолене, сякаш тя се гърчеше на земята.

– Страхотно, няма що! – Задъхвайки се, Ту Тоун хукна натам.

Ако раната е смъртоносна, той щеше да е прецакан почти толкова, колкото и ако беше избягала.

Лъчът на фенерчето обхождаше местността, докато се приб­лижаваше, осветявайки дънери и клони, храсталаци, земята, покрита със сняг. А след това и нея – паднала по очи насред опадалите иглички, притиснала едното си коляно към гърдите. Само че Ту Тоун нямаше да се хване на този номер. Един господ знае какво още можеше да му сервира.

– Ставай или ще стрелям. – Той пъхна нов пълнител в пистолета. – Ставай, мамка му!

Стонове. Търкаляне по земята.

Ту Тоун дръпна спуска и в пръстта до главата ѝ се заби един куршум.

– Ставай или следващият ще бъде в черепа ти.

Жената се оттласна от земята. По черните дрехи и якето ѝ беше полепнала пръст, тъмната ѝ коса стърчеше. Ту Тоун изобщо не си даде труда да прецени доколко става за чукане според неговите критерии. Сега първият и най-важен приоритет бе да я затвори на сигурно в къщата.

– Горе ръцете – нареди той, прицелвайки се в средата на гърдите ѝ. – Тръгвай напред.

Куцаше лошо и докато вървеше зад нея, той усети мирис на кръв. Дотук беше със спринтирането.

Отне им четири пъти по-дълго време, за да се върнат при колата. Фил все още лежеше на земята и не помръдваше. От отворената му уста обаче излизаше дъх; тихите хриптящи звуци говореха, че болката е неимоверна.

Докато минаваха покрай него, Ту Тоун го погледна. Мамка му – изгаряния от трета степен по цялото лице; едното око си беше заминало окончателно. Обаче копелето вероятно щеше да оцелее. Нали така?

Страхотно, няма що. С това обаче щеше да се занимае по-късно.

Когато двамата с жената стигнаха до вратата, Ту Тоун знаеше, че трябва да си върне контрола над ситуацията. Сграбчи я за тила с едно бързо движение и я блъсна с главата напред в дебелите греди.

Жената рухна и този път бе сигурен, че скоро няма да дойде на себе си. Ала въпреки това остави тялото ѝ да потръпва известно време на земята, преди да прибере пистолета си, да допре палец в четеца на пръстови отпечатъци и да си отвори.

Щракна осветлението и като я улови под мишниците, я изтегли вътре. След това заключи вратата, издърпа я по цимента до стълбището и я свали в мазето.

На долното ниво имаше три килии, досущ като по филмите – с железни решетки, циментов под и нарове от неръждаема стомана. Тоалетните работеха – не за удобство на затворниците, а заради чувствителния нос на шефа. Прозорци нямаше.

Ту Тоун си отдъхна едва след като я затвори в първата килия и заключи вратата.

Преди да се качи на горния етаж, за да докладва в главната квартира, че обектът е заловен, да покрие форда с камуфлажен брезент и да се оправи с Фил, той влезе в съседната килия и пика поне час и половина, както му се стори. Когато си вдигна ципа и излезе от килията, погледът му се спря върху изпоцапаната стена срещу него.

Оковите, които висяха от две железни вериги, скоро отново щяха да влязат в действие.

Като се оставеха усложненията с Фил настрани, на Ту Тоун почти му беше жал за кучката.