– Рот!
С името на своя хелрен на уста, Бет се надигна рязко от възглавниците. За миг нямаше никаква представа къде се намира. Каменните стени и пищните кадифени чаршафи не бяха…
Къщата на Дариъс. Не беше в стаята на баща си, а в онази, която Рот използваше, когато имаше нужда от място, където да преспи. Онази, в която се бе преместила, когато не можа да заспи.
Явно сънят най-сетне я беше надвил…
Някъде в далечината зазвъня телефон.
Бет отметна косата от лицето си и установи, че краката ѝ са завити с одеяло, което не помнеше да е изваждала… куфарът ѝ беше до вратата… а върху нощното шкафче имаше сребърен поднос.
Фриц. Икономът трябва да бе дошъл по някое време през деня.
Потърквайки средата на гърдите си, Бет погледна празната възглавница до себе си, опънатите чаршафи, липсата на Рот… и се почувства по-зле и от предишната нощ.
А си бе помислила, че по-лошо не би могло да стане. Или че малко разстояние между тях ще помогне…
– По дяволите, Рот? – извика тя и скочи от леглото.
Втурна се към вратата, прекоси на бегом тесния коридор, нахълта в стаята на баща си и се хвърли към телефона върху една от малките масички.
– Ало! Ало? Ало…?
– Здравей.
При звука на дълбокия глас Бет рухна върху леглото, притиснала слушалката до ухото си, сякаш можеше да доведе своя мъж при себе си.
– Здравей. – Затвори очи и дори не помисли да се съпротивлява на сълзите, просто ги остави да се стичат по бузите ѝ. – Здравей.
Гласът му бе толкова задавен, колкото и нейният.
– Здравей.
Възцари се дълго мълчание и това беше хубаво – въпреки че Рот беше у дома, а тя бе тук, двамата сякаш се прегръщаха.
– Съжалявам – каза той. – Толкова съжалявам.
Бет изхлипа.
– Благодаря ти…
– Извинявай. – Той се засмя. – Не съм особено красноречив, а?
– Няма нищо. И аз не съм в най-добрата си форма… Мисля, че току-що те сънувах.
– Кошмар?
– Не. Че ми липсваш.
– Не го заслужавам. Боях се да ти позвъня на мобилния, в случай че не отговориш ти. Помислих, че ако с теб има някой, може би той ще отговори и… да, съжалявам.
Бет изпусна дъха си и се облегна на възглавниците. Кръстоса крака в глезените и плъзна поглед по снимките със собственото си лице.
– В неговата стая съм.
– Така ли?
– В онази, която ти използваше, няма телефон.
– Господи, толкова отдавна не съм стъпвал в тази къща.
– Нали? Събужда толкова спомени.
– Обзалагам се.
– Как е Джордж?
– Липсваш му. – Чу се приглушен звук – Рот потупваше кучето по гърба. – Той е тук, до мен.
Хубавото бе, че подобни неутрални теми бяха прекрасен начин да навлязат полека във водите на сближаването. Ала най-същественият разговор си оставаше надвиснал над тях.
– С главата на Джон всичко е наред – каза Бет, като си играеше с ръба на блузата си. – Но предполагам вече си научил, че в Медицинския център всичко мина добре.
– Ъ… ами… не. Всъщност аз бях… ами извън играта.
– Обаждах се.
– Така ли?
– Да. Тор каза, че спиш. Успя ли най-сетне да си починеш?
– Ъъъ… да.
Той замълча и този път тишината бе различна – встъпителна, обратно броене към истинската цел. И все пак Бет не беше сигурна как да подхване темата, какво да каже, как да…
– Не знам дали някога съм ти разказвал за родителите ми – рече Рот. – Освен за това, как бяха…
Убити, довърши Бет наум вместо него.
– Бяха родени един за друг. Въпреки че бях млад, си ги спомням заедно и истината е, че когато те загинаха, за мен умря и това, което те имаха. Сякаш тяхното беше любов, каквато се ражда веднъж на хилядолетие. А после срещнах теб.
Топли сълзи се стичаха бавно по бузите на Бет, някои тупваха върху възглавницата, други, лъкатушейки, откриваха ухото ѝ. Тя протегна ръка, взе си носна кърпичка от кутията наблизо и ги попи беззвучно.
Ала Рот знаеше, че плаче. Не може да не знаеше.
Гласът му изтъня, сякаш му беше трудно да не рухне. – Когато ме простреляха онази нощ преди няколко месеца и двамата с Тор се изнасяхме от къщата на Асейл, не се страхувах, че умирам или нещо такова. Е, да, знаех, че раната е лоша, но съм преживял немалко гадни ситуации… и щях да се справя… защото никой и нищо нямаше да ме отдели от теб.
Подпряла телефона на рамото си, Бет сгъваше мократа кърпичка на съвършени малки квадратчета.
– О, Рот…
– Когато става въпрос за това, да имаш дете… – Гласът му изневери. – Аз… аз… аз… о, за бога, опитвам се да открия думите, но такива няма, Бет. Просто няма. Знам, че искаш да опиташ, разбирам го. Ала ти не си прекарала четиристотин години, в които си чувала и виждала жените от расата ни да умират при раждане. Не мога… не мога да си го изкарам от ума, разбираш ли? Проблемът е, че съм обвързан мъж и макар че наистина искам да ти дам онова, за което мечтаеш, част от мен никога няма да се вслуша в разума. Просто няма… не и когато става въпрос за това, животът ти да бъде изложен на опасност. Ще ми се да бях различен, защото то ме убива, но не мога да променя този, който съм.
Бет се наведе настрани и извади нова кърпичка.
– Ала в наши дни има съвременна медицина. Имаме доктор Джейн и…
– Ами ако детето е сляпо? Ако наследи очите ми?
– От това изобщо няма да го обичам по-малко, уверявам те.
– Задай си въпроса на какво генетично наследство го излагаме. Е, да, аз се справям. Но вярваш ли дори за миг, че минава и ден без зрението да не ми липсва? Събуждам се до жената, която обичам, и не мога да видя очите ѝ. Не знам как изглеждаш, когато се издокарваш за мен. Не мога да гледам тялото ти, докато съм в теб.
– Рот, ти правиш толкова много…
– А най-ужасното? Не мога да те защитавам. Дори от къщата не излизам… и то е колкото заради шибаната ми работа, толкова и заради слепотата… о, и не се заблуждавай. Според закона, ако имам син, той ще ме наследи на престола. Няма да има избор… също като мен. А аз го ненавиждам… ненавиждам всяка нощ от живота си… господи, Бет, мразя дори да се събуждам вечер, мразя шибаното писалище, мразя декретите и глупостите, и това, че съм хванат като в капан в проклетото имение. Мразя го.
Господи, знаеше, че не е щастлив, но не бе предполагала колко много.
Но разбира се, кога за последен път бяха разговаряли по този начин? Купищата работа всяка нощ, съчетани със стреса от шайката копелета и техните простотии…
– Не знаех. – Тя въздъхна. – Искам да кажа, давах си сметка, че си нещастен, но…
– Не обичам да говоря за това. Не искам да се тревожиш за мен.
– И все пак се тревожа. Знам, че си под огромен стрес… и ми се ще да можех да ти помогна по някакъв начин.
– Именно това имах предвид. Няма помощ за това, Бет. Никой не може да направи нищо и дори да имах съвършено зрение, а бременността да беше напълно безопасна, пак нямаше да искам да стоваря нещо подобно на следващото поколение. То е жестокост, която не бих причинил дори на някого, когото мразя, какво остава за собственото ми дете. – Той се изсмя рязко. – По дяволите, би трябвало да оставя Кор да получи шибания престол. Ще си го заслужава.
Бет поклати глава.
– Всичко, което искам, е да бъдеш щастлив. – Всъщност не беше точно така. – Но не мога да лъжа. Обичам те и все пак…
Човече, определено го разбираше за това с липсата на думи.
Ала нали той в крайна сметка бе успял да ги открие.
– Почти не мога да го обясня. – Тя сви юмрук над сърцето си. – Една празнина в гърдите ми, която няма нищо общо с теб или с чувствата, които изпитвам към теб. То е вътре в мен… сякаш бе натиснато някакво копче. Ще ми се да можех да бъда по-ясна, но ми е трудно да го опиша. Дори не знаех какво е… докато една нощ Зи и Бела не отидоха в апартамента ни в Манхатън и ме оставиха да се грижа за Нала. Бях в покоите им, тя спеше в скута ми, а аз разглеждах нещата в стаята. Масата за смяна на пелени, бебефоните, детското креватче… всички кърпички, бебешки бутилки и биберони. И си помислих – и аз искам същото. Всичко това. Коша за пелени и гумените патета, и безсънните дни. Акането и сладката миризма на къпане, плакането и гукането, стереотипното розово и светлосиньо… каквото ни се паднеше. И чуй ме, аз дълго мислих за това. Наистина. Дойде ми така изневиделица, че си помислих – това е просто фаза, преходно настроение, наивна илюзия, която ще премине.
– Кога… – Той се прокашля. – Преди колко време беше това?
– Повече от година.
– По дяволите…
– Както ти казах, от доста време се чувствам по този начин. И си мислех, че ти ще си промениш мнението. Знаех, че то не е приоритет за теб. – Опитваше се да бъде дипломатична. – Мислех… е, като го казвам сега, си давам сметка, че всъщност никога не споделих с теб какво чувствам. Просто нямаше подходящ момент.
– Съжалявам. Знам, че вече се извиних, но… дяволите да го вземат.
– Няма нищо. – Бет затвори очи. – Пък и нали знам какво ти е. Не е, като да не те виждам всяка вечер с изражение, сякаш би искал да си където и да било, но не и там, където си.
Отново се възцари мълчание.
– Има и още нещо – каза той след малко.
– Какво?
– Мисля, че скоро ще навлезеш в периода си на нужда.
Бет зяпна и в същия миг нещо се надигна в подсъзнанието ѝ.
– Аз… откъде знаеш?
Честата смяна на настроенията ѝ. Силният апетит за шоколад. Наддаденото тегло…
– Мамка му – каза тя. – Аз, ъъъ… мамка му.
* * *
Което прекрасно описваше нещата, помисли си Рот, докато се облягаше в стола зад бюрото в библиотеката. В краката му Джордж се беше опънал на килима, отпуснал глава върху ботуша му, сякаш искаше да му окаже подкрепа.
– Не мога да бъда сигурен. – Рот разтърка слепоочието, което бе започнало да го пробожда. – Но като твой хелрен, ще ми повлияе веднага щом хормоните ти започнат да се променят – кръвта ми ще стане по-буйна, емоциите ми – по-силни, ще бъда наистина избухлив. Сега не си в къщата, нали? И аз се чувствам повече себе си, отколкото през последните две седмици. А по време на онази караница? Съвсем бях откачил.
– Две седмици… горе-долу от толкова време ходя при Лейла и оставам с нея. И да, ти наистина не беше на себе си.
– Естествено – Рот вдигна показалец, за да подчертае думите си, въпреки че тя не можеше да го види, – това не е извинение за начина, по който се държах. Просто контекст. Така, по телефона? Мога да разговарям с теб и да се владея достатъчно, за да ти обясня. Когато си тук? Отново ти казвам – не е оправдание и вината не е твоя, но се чудя дали то не е изиграло роля във всичко това.
Наведе се на една страна и сложи ръка върху кучето. Джордж вдигна глава, подуши, близна го лекичко. Рот се зае да гали дългите вълни на гърдите му, решеше ги с пръсти и ги изпъваше върху краката му.
– Господи, Рот, преди малко, когато не се събудих до теб…
– Ужасно. Знам. И с мен беше същото… може би дори по-лошо. Не бях сигурен дали не съм прецакал всичко. Дотам, че да няма връщане назад.
– Не си. – Разнесе се шумолене, сякаш тя се наместваше върху леглото. – А и май си давах сметка, че напоследък двамата сякаш вървим всеки по свой, различен път. Просто не бях осъзнала, че сме изгубили толкова време… и други неща. Да отидем в Манхатън, да бъдем само двамата, да разговаряме. Отдавна не сме го правили.
– Откровено казано, това е още една причина да не искам дете. И така едвам успявам да бъда свързан с теб. Нямам какво да предложа на едно дете.
– Това не е вярно. От теб би излязъл прекрасен баща.
– В някоя друга вселена – може би.
– Е, какво ще правим? – попита Бет след малко.
Рот потърка очи. По дяволите, чувстваше се така, сякаш го измъчва ужасен махмурлук.
– Не знам. Наистина не знам.
И двамата бяха казали онова, което имаха да казват, така както трябваше да го направят от самото начало. Разумно. Спокойно.
Всъщност тук проблемът беше той, не тя.
– Толкова съжалявам – повтори Рот. – Не е достатъчно, в толкова много отношения. Ала нищо друго не мога… човече, сериозно започва да ми писва да се чувствам безсилен.
– Ти не си безсилен – сухо заяви Бет. – Отдавна сме го установили.
В отговор Рот можа единствено да изсумти.
– Кога ще се прибереш?
– Веднага. Ще дойда с колата… мисля, че тук има резервен автомобил.
– Изчакай, докато се стъмни.
– Рот, колко пъти сме водили този разговор. Няма ми абсолютно нищо на слънцето. Освен това вече е почти четири и половина. Не остава кой знае колко.
Когато си я представи на ярката дневна светлина, Рот почувства, че стомахът му се свива… а после си спомни как Пейн го обвинява в скрит сексизъм. В сравнение с тревогата за своята шелан, бе толкова по-лесно просто да отсече: „Забранявам“. Проблемът бе как се отразяваше това на Бет.
Не можеше да я затвори в позлатена клетка само за да не трябва да се тревожи за безопасността ѝ.
А може би това с бременността за него бе просто още по-наситен оттенък на същия този страх.
– Окей – чу се да казва. – Добре. Обичам те.
– И аз те обичам… Рот, почакай. Преди да си затворил…
– Да? – Когато последва единствено тишина, той се намръщи. – Бет? Какво има?
– Искам да направиш нещо за мен.
– Всичко.
Мина известно време, преди тя да проговори. А когато свърши, Рот затвори очи и отпусна глава.
– Рот? Чу ли какво казах?
Всяка думичка. За съжаление.
И тъкмо когато бе на ръба да ѝ излезе с едно „по никакъв начин“, си спомни какво бе да се събуди, а тя да не е до него.
– Окей – процеди. – Добре. Ще го направя.