Кралят

12

Галерията „Бенлоис“ се намираше в центъра на Колдуел, на десетина пресечки от небостъргачите и само на две от бреговете на Хъдсън. Обикновената, невзрачна постройка се издигаше на три етажа: на първото ниво, което бе с двойна височина, се намираше същинската галерия, с кабинети за служителите отзад; просторните офис помещения на Бенлоис бяха точно под плоския покрив.

Асейл паркира рейндж роувъра в задната уличка и си пое дълбоко дъх. Никакъв кокаин, преди да излезе от къщата този път – искаше мозъкът му да е нащрек. За съжаление, тялото му потръпваше от липсата на стимулация, а една почти наркоманска обсебеност от онова, което не бе направил, замъгляваше ума му.

– Искаш ли да влезем с теб? – попита Ерик от задната седалка.

– Само единият.

Асейл слезе от колата и ги зачака да решат. По дяволите, ръцете му трепереха и въпреки рехавите снежинки, които отново се сипеха от небето, започваше да се поти.

Дали не беше най-добре просто да вземе кокаина? В това състояние си беше почти нефункционален.

Ерик заобиколи задната страна на джипа и се присъедини към него.

– Какво те измъчва?

– Нищо.

Лъжа.

Докато отиваха към задната врата, Асейл се предаде. Бръкна в джоба на скъпото си палто и извади тъмнокафявата стъкленица. Отвъртя черното капаче и напълни лъжичката с бял прашец.

Смръкване.

Повтори и с другата ноздра, а после вдиша дълбоко и с двете, за да довърши остатъка.

Това, че начаса премина в режим „нормален“, бе още един предупредителен знак, на който той избра да не обърне внимание. Спокоен и фокусиран не би трябвало да е ефектът от две дози… но нямаше да си губи времето с това. Някои хора пиеха кафе. Други използваха друг кока продукт.

Всичко се свеждаше до това, какво ти действа на теб.

Когато стигна до тежката стоманена врата (охранителна мярка, уж заради индустриализма на пазара на изкуството), нямаше причина да натиска никакъв звънец или да чука. Сякаш щеше да си хаби кокалчетата с това чудовище, дебело близо десет сантиметра.

И наистина – вратата чинно се отвори.

– Асейл? К’во праиш тук? – попита неандерталецът от другата страна.

Как прекрасно владееше английската граматика само. Това посрещане говореше, че Бенлоис и хората му не знаеха кой бе извършил убийствата в Уест Пойнт предишната нощ – в противен случай този титан на мисълта едва ли би го посрещнал така спокойно.

Черните маски, които носеха тогава, се бяха оказали наистина удобни. А обезвреждането на охранителните камери – тактика от решаващо значение.

Асейл се усмихна, без да оголва кучешките си зъби.

– Трябва да предам нещо на шефа ти.

– Очаква ли те?

– Не, не ме очаква.

– Окей. Влизай.

– Между другото, това е сътрудникът ми – промърмори Асейл, докато прекрачваше в офис помещението. – Ерик.

– Аха. Досетих се. Хайде.

Те поеха през помещението с висок таван, стъпките им по циментовия под отекваха между голите тръби и жиците по тавана. На това му се казваше организиран хаос. Мястото беше пълно с редица бюра, шкафове за документи и най-различни внушителни произведения на „изкуството“. Нямаше служители. Никой от телефоните не звънеше. Легитимната фасада на наркобизнеса на Бенлоис беше затворена за през нощта.

Както можеше да се очаква.

Когато стигнаха в същинската галерия, пазачът, който ги беше въвел, изчезна през скритата врата към втория етаж и Асейл хвърли бърз поглед наоколо.

Само двама охранители, застанали на пост до входа към офиса на Бенлоис.

Асейл забеляза, че погледите им бяха по-остри от обикновено, те непрекъснато пристъпваха от крак на крак, ръцете им шаваха, сякаш имаха нужда час по час да се уверят, че са въоръжени.

– Прекрасна вечер, нали? – подхвърли Асейл, кимвайки едва забележимо на Ерик.

Пазачите замръзнаха, а братовчед му тръгна на кратка разходка, заобикаляйки изложение с тънки ивици вестникарска хартия, оформени в най-различни фалически символи.

– Е, малко е хладничка, но когато завали сняг, е толкова живописно. – Асейл се усмихна и извади хаванска пура. – Може ли да запаля?

Пазачът отдясно посочи ламинираната табелка на стената.

– Пушенето забранено.

– Несъмнено за мен ще бъде направено изключение. – Той клъцна крайчето на пурата и го остави да тупне на земята. – Нали?

Мътнокафявите очи на другия мъж погледнаха надолу. Отново се вдигнаха към него.

– Пушенето забранено.

– Тук няма никого освен нас. – Асейл извади запалката си. Вдигна капачето.

– Не мое да праиш такива неща.

Може би един от критериите, по които Бенлоис ги избираше, беше ограниченият речник.

– На стълбището в такъв случай?

Геният погледна към партньора си. Сви рамене.

– Предполагам, че е окей.

Асейл отново се усмихна и щракна запалката.

– Ами пуснете ме тогава.

Всичко стана толкова бързо. Онзи, който говореше, се завъртя и освободи заключващия механизъм на вратата… точно в същия миг, в който другият реши да се протегне, вдигайки ръце от тялото си.

Ерик се материализира зад разкършващия се страж, сложи ръце от двете страни на слисаното му лице и му строши врата с едно завъртане. Не че Асейл остана по-назад – замахна напред с ножа, който скришом бе извадил от калъфа на кръста си, улучвайки в корема пазача, който толкова държеше правилата да се спазват. Следващият ход бе да прибере запалката и да затисне устата му с ръка, заглушавайки хриптенето, което заплашваше да ги издаде.

Като за завършек издърпа оръжието си с едно рязко движение и замахна нагоре.

Този път острието мина между две ребра и се заби право в сърцето.

Мъжът се свлече на пода.

– Кажи на брат си да е готов с роувъра – прошепна Асейл. – И махни това нещо оттук. Ще отнеме минута-две, докато му изтече кръвта и тежкото дишане спре да се чува.

Ерик начаса се зае да разчисти – улови дебелите глезени и издърпа умиращия мъж зад едно от изложенията.

В същото време Асейл излезе на скритото стълбище и запали пурата си, изпускайки облачета дим, докато подпираше вратата с ръката на мъжа със строшения врат, за да не се затвори. Миг по-късно Ерик се присъедини към него, пое предложената му пура и също запали, затваряйки вратата след себе си.

Лингвистът, който бе отишъл да съобщи на Бенлоис, се наведе от парапета над тях.

– К’во праите?

А, значи, това беше и поздрав, и въпрос. Трябва да си го отбележа, помисли си Асейл.

Той изпусна синя струйка дим и посочи затворената врата зад себе си.

– Казаха, че не може да пушим в галерията.

– Нито пък тук. – Мъжът погледна през рамо, сякаш го бяха повикали. – Да, окей. – Отново се обърна към тях. – Рече, че ще е свободен след минутка.

– Ами в такъв случай мисля да се присъединим към теб.

Бодигардът определено не беше в най-добрата си форма днес. Вместо да запази контрол над ситуацията, той просто сви рамене и даде възможност на врага да се приближи до него. До шефа му.

Такъв подарък.

Асейл обикновено не бързаше, но не и тази вечер. Двамата с Ерик взеха стъпалата през едно.

Беше на около половината разстояние от целта си, когато осъзна, че е допуснал грешка. Вероятно заради кокаина. Из цялата вътрешност на мястото имаше видеокамери… а той не бе направил нищо по въпроса.

– По-бързо – изсъска тихичко на братовчед си.

Когато стигна на горната площадка, кимна на пазача.

– Къде искаш да я угася?

– Откъде да знам, мамка му. Не трябваше да ти разрешава да запалиш.

– О, ами добре тогава.

Като по даден знак, Ерик отново се дематериализира, приемайки форма точно зад пазача. Закри устата му с ръка и го дръпна назад.

Предоставяйки на Асейл съвършена мишена.

С едно свирепо движение Асейл прокара острието си по гърлото му – леко и бързо като изкашляне. А после – ново издърпване на тялото настрани.

Асейл блъсна вратата на офиса и нахлу в просторното помещение. Бенлоис седеше сам зад повдигнатото над пода модернистично бюро, а светлината на лампата от едната му страна изтегляше чертите му от мрака, така че той можеше да си съперничи с някои от най-добрите портрети на Гоя.

– …ей сега тръгвам на север… – Бенлоис спря по средата на изречението, лицето му изведнъж придоби безстрастно изражение. – Нека ти позвъня малко по-късно.

Наркобаронът на Колдуел затвори телефона толкова бързо, че слушалката издрънча върху вилката.

– Мисля, че ти казах да изчакаш, Асейл.

– Нима? – Асейл погледна през рамо. – Може би трябва да си по-ясен с подчинените си. Макар че действително е трудно да си намериш добри сътрудници, нали?

Изтупаният дребен мъж седеше в подобния на трон стол, лицето му – все така безизразно. Тази вечер ушитият му по мярка костюм бе тъмносин – цвят, който подчертаваше мургавата кожа и тъмните му очи; както винаги, оредяващата му коса беше сресана назад от челото. Миризмата на одеколона му се усещаше чак от другия край на помещението.

– Извинявай, но бързам – каза Бенлоис с образования си аз-не-съм-наркодилър акцент. – Имам друг ангажимент.

– Определено би ми било неприятно да те задържам.

– И целта ти е?

Асейл кимна веднъж… и то бе предостатъчно. Ерик изникна зад издигнатото бюро и стисна наркобарона, извличайки го за главата от тежкия стол. Бързо жегване с електрошоковия пистолет и Бенлоис се превърна в парцалена кукла, облечена в ушит по мярка тъмносин костюм.

Братовчедът го преметна през рамо като пожарникар, без да размени нито дума с Асейл. Нямаше защо да го правят – бяха планирали всичко предварително. Проникването, разчистването, отвличането.

Разбира се, далеч по-удовлетворяващо би било да го нап­равят като в някой холивудски филм и Асейл отговореше на въпроса на Бенлоис за причината на посещението си с най-големи и кървави подробности. Ала в реалния свят акцията по отвличането и сплашването не предлагаше такова моментално удовлетворение.

Не и ако искаш да се добереш до целта и да я задържиш.

Следван плътно от Ерик, Асейл се затича – прекоси лъскавия черен под на офиса и се спусна по стълбите. Когато слязоха в галерията, последва моментна пауза – бърза проверка за звуци от приближаващи врагове.

Нищичко. Само приглушеното предсмъртно дишане на пронизания пазач и металическата миризма на кръв от раната му.

Двамата вампири минаха в офис помещението през вратата за персонала, покрай редиците бюра и висящия мобилен телефон, изработен от автомобилни части.

Рейндж роувърът беше паркиран толкова близо до задния вход, че практически беше в сградата. Със сигурно движение Асейл отвори задната врата и Ерик хвърли Бенлоис на седалката като спортен сак. След това се разнесе затръшване на врати и скърцане на гуми и ето че те се носеха с максимално разрешената скорост – Асейл седеше до шофьора, а Ерик беше зад тях заедно с товара им.

Асейл си погледна часовника. Бяха минали точно единайсет минути и трийсет и две секунди; до изгрев-слънце все още оставаха дълги часове.

Ерик извади чифт белезници и ги щракна около китките на „артдилъра“. След което бе ред да го събуди. С плесници.

Бенлоис отвори очи… и се сви, сякаш бе попаднал в лош сън.

А Асейл най-сетне отговори на зададения му въпрос с мрачен глас:

– У теб има нещо, което ми принадлежи. И ще ми го върнеш преди изгрев-слънце… или ще те накарам да съжаляваш, че си се родил.

* * *

Половин час след епичната разправия със съпруга си, Бет се намираше на задната седалка на мерцедеса S600 на Братството, със своя полубрат до себе си и Фриц зад волана. Седанът беше чисто нов, прекрасната миризма на свежа кожа и лак – същинска ароматерапия за богаташи.

Колко жалко, че изобщо не се отразяваше на нейното нас­троение.

Загледана през затъмнените прозорци, Бет имаше чувството, че се спускат по заснежената планина към селския път в подножието ѝ на забавен кадър… макар че това може и да бе, защото саундтракът на пътуването, който, в духа на рекламите за коли би трябвало да бъде Вивалди или Моцарт, в случая бе токсичният тенис мач на онази щастлива размяна на реплики с Рот.

Мамка му. Нейният хелрен открай време си беше авторитарен, но то нямаше нищо общо с положението му в живота. Майната ѝ на короната – характерът му си беше такъв. През последните няколко години тя безброй пъти бе виждала този характер в действие – било то с братята, с глимерата, с персонала… по дяволите, дори с дистанционното. Ала с нея винаги бе… е, не покорен. Никога това. Но тя винаги бе имала чувството, че уважава мнението ѝ. Каквото и да искаше тя, когато и да го поискаше… и бог да е на помощ на глупака, който се изпречеше на пътя му.

Така че – да, решила бе, че това с детето ще се развие по същия начин и той ще отстъпи, като се имаше предвид колко важно бе то за нея.

Ала вместо това? Тъкмо обратното…

Нежно докосване по рамото ѝ напомни две неща: първо, че не беше сама на задната седалка. И второ, че не беше единствената, която имаше неприятности.

– Извинявай – каза, отпускайки ръце, които дори не бе осъз­нала, че е вдигнала към лицето си. – Държа се грубо, нали?

– Добре ли си? – оформиха пръстите на Джон в сумрачната вътрешност на колата.

– О, да, абсолютно. – Тя го потупа по силното рамо; знаеше, че това с пристъпите сигурно му тежеше: пътуването до града, ядрено-магнитният резонанс, резултатите, които щяха да последват. – По-важното е – ти как си?

– Предполагам, че доктор Джейн е влязла в Медицинския център без проблем.

– Аха. – Бет поклати глава, задавена от благодарност към Джейн и нейния човешки партньор Мани Манело. – Двамата са невероятни. Здравната система на хората е скъпа и в нея е трудно да се оправиш. Нямам представа как са го направили.

– Лично аз смятам, че е загуба на време. – Джон извърна глава. – Така де. Колко време вече имам такива пристъпи? Досега нищо не се е случило.

– Най-сигурно е да проверим всичко.

Телефонът на Джон изпиука и той наклони екрана, за да го види.

– Хекс е.

– Значи, тя също е стигнала без проблем?

– Аха. – Джон Матю изпусна шумно дъха си. – Това пътуване с кола е нелепо. Можех да стигна там само за миг.

– Да, но ако си просто обикновен човек, би пристигнал с кола. По-лесно е да се поддържа лъжата.

– А най-лесно би било просто да се откажем. – Той се зас­мя. – Едно ще ти кажа, жал ми е за този, който срещне Хекс на входа. Беше готова да претърси цялата болница, за да е сигурна, че е безопасна… а когато е в такова състояние? Определено не искаш да ѝ кажеш „не“.

Уважението в погледа му я жегна. Като се имаше предвид начинът, по който се бе държал Рот.

– Хекс е истинска щастливка – дрезгаво каза Бет.

– Обратното е. Вярвай ми… защо гледаш така?

– Как?

Той като че ли се изчерви.

– Сякаш ще се разплачеш.

Бет пропъди загрижеността му.

– Алергии. По това време на годината винаги ми сълзят очите. Може би ще си взема някакво лекарство против алергия, докато сме навън тази вечер.

– Алергии през декември? Наистина?

Сега бе ред на Бет да извърне очи. Фриц увеличи скоростта на една права отсечка на селския път, забави на един завой, отново ускори, когато излязоха от другата страна. Мерцедесът се справяше с всичко със съвършена лекота, меката седалка поемаше движенията на тялото ѝ, приятна топлина струеше върху стъпалата ѝ.

Трябваше да кръстят модела „Седатив“.

Не че успокояващото му въздействие имаше какъвто и да било ефект върху нея.

Струваше ѝ се, че няма да има никакъв сън, докато двамата с Рот не разрешат проблема… или…

Ново докосване по рамото.

– Нали знаеш, че можеш да говориш с мен за всичко.

Бет отметна косата си назад… и отново я разпиля по раменете си. Как да постъпи? Имаше толкова много възможности… ала на Джон и така му се беше струпало предостатъчно.

– Бет. Сериозно.

– Какво ще кажеш да се погрижим за теб и…

– Така ще имам нещо друго, за което да мисля. А в момента се нуждая от това. – Когато Бет не отговори, той настоя: – Моля те. Безпокоя се за теб.

– Ти си истинско съкровище, нали го знаеш?

– А ти все още не си ми казала нищо.

Бет помълча известно време. Фаровете на мерцедеса осветиха табелката с надпис І-87, обозначаваща магистралата „Нортуей“. Ако поемеха по нея и продължаха напред, вместо да свърнат в първата отбивка за центъра на Колдуел, след около час щяха да бъдат в Манхатън. Още пò на юг щяха да се озоват в Пенсилвания, а след това надолу към Мериленд и…

– Понякога не ти ли се иска просто да се махнеш? – чу се да пита.

– Преди да срещна Хекс? Да. Ала сега…

Господи, като си помислеше, че Рот бе този, от когото ѝ се искаше да избяга. Никога не би го предположила.

– Какво става, Бет?

Отново се възцари дълго мълчание, през което, знаеше Бет, Джон се надяваше тя да скърпи някакви думи за него.

– О, нали се сещаш, просто малко брачни неразбории.

Той поклати глава.

– Отлично ми е познато. Отвратително е.

– Абсолютно.

След малко пръстите му оформиха:

– Би могла да използваш къщата на Дариъс. Ако имаш нужда от малко пространство. Ти ми я отстъпи, което беше страхотно… но за мен тя винаги си е наполовина твоя.

Бет си представи имението във федерален архитектурен стил, издигащо се дълбоко в територията на хората, и гърдите я заболяха.

– Благодаря, но ще се оправя.

И макар изобщо да не беше така, последното място, където искаше да отиде, бе там, където двамата с Рот се бяха влюбили.

Понякога добрите спомени са по-тежки от лошите.

– Можеш ли поне да ми дадеш някаква тема? Мислите ми се щурат във всички посоки.

Оставаха им още петнайсет-двайсет минути, докато стигнат до медицинския комплекс „Свети Франсис“. Доста време, за да си седят в това неловко мълчание. И все пак… струваше ѝ се, че осквернява нещо лично между нея и Рот, ако заговори за това с детето… или пък то бе просто оправдание, за да скрие факта, че не иска да избухне в плач.

– Спомняш ли си каквото и да било от пристъпите? Имам предвид от случващото се, докато траят?

– Мислех, че говорим за теб.

– Така е. – Джон я погледна и тя срещна очите му. – Казваше ми нещо. Насред пристъпа ти вдигна поглед към мен и устните ти оформиха нещо. Спомняш ли си какво?

Джон Матю се намръщи, сякаш проверяваше състоянието на паметта си; погледът му стана нефокусиран.

– Наистина не мога… просто… качих се по стълбището, надникнах в кабинета на Рот, видях те… и дойдох на себе си чак когато Хекс ме поведе по коридора към стаята ни.

– Казаха, че било на Древния език.

Джон поклати глава.

– Невъзможно. Имам предвид – мога да го чета донякъде и разбирам по малко, когато ми говорят. Но самият аз не го говоря.

Бет започна да разглежда връхчетата на косата си, макар да знаеше, че не цъфтят – един от догените ги бе подрязал едва миналата седмица.

– Е, има ли нещо, което искаш да ми кажеш? – Тя го погледна. – Можеш да бъдеш откровен с мен. За всичко. Рот има дузина братя. Аз имам само теб.

Джон отново се намръщи.

– Не, аз…

Внезапно ръцете му затрепериха и той не можа да довърши онова, което се опитваше да каже… а после тялото му се люшна назад и се просна сковано на седалката.

– Джон! – Бет протегна ръце към брат си. – Джон… о, господи…

Очите му се забелиха, сякаш умираше.

– Джон… върни се…!

Наведе се рязко напред и почука по преградата.

– Фриц!

Икономът свали опушеното стъкло и тя излая:

– Дай газ… той получи нов пристъп!

Потресените очи на Фриц се стрелнаха към огледалото за обратно виждане.

– Да, господарке. Веднага!

Старият иконом настъпи газта и докато мерцедесът се качи като стрела на „Нортуей“, Бет се опита да помогне на брат си. Ала пристъпът го беше надвил изцяло; гърбът му бе изпънат като струна, ръцете му – вдигнати към гърдите, пръстите – изкривени като хищни нокти.

– Джон – умоляваше го тя с треперещ глас. – Остани с мен, Джон…