Кралят

4

– Добре, да видим какво има тук…

Всъщност по-подходящият въпрос би бил „какво няма“, помисли си Бет, докато се навеждаше над едно чекмедже на фризера, посветено изцяло на сладоледа.

Оказваше се, че бременните жени страшно си падат по ледената сладост. Е, добре де, бременната Избраница Лейла си падаше по сладоледа и Бет ѝ носеше все един и същи вид като по часовник, всяка нощ през последните… Всъщност колко време беше минало от периода на нужда на Лейла?

Господи, времето летеше.

Докато броеше дните, Бет ясно си даваше сметка, че не мис­ли за напредването на бременността на Лейла. Онова, което пресмяташе в действителност, бяха часовете, които тя бе прекарала в онази стая близо до нея, надявайки се, че поне веднъж старите поверия ще се окажат истина. Не се качваше там просто за да бъде добра компания или грижовна приятелка.

Не. Макар че защо, по дяволите, бе решила, че с Рот се нуждаят от бебе насред цялата тази драма, си беше истинска загадка. Ала майката природа я бе тласнала по път, който не можеше нито да изостави, нито да проумее, нито да надвие инстинкта си с доводите на разума.

Не че напоследък беше обсъждала темата с Рот. Сякаш той вече си нямаше предостатъчно грижи. И все пак, ако можеше да даде начален тласък на периода си на нужда…

Просто искаше да държи в ръцете си частица от себе си и Рот и колкото по-опасни ставаха нещата с шайката копелета, толкова повече се усилваше тази потребност. Което може би бе най-тъжният коментар за случващото се с тях двамата.

Поне късче от него щеше да оцелее, ако шайката копелета успееха да го убият…

Вълната от болка, която я заля при тази мисъл, бе толкова силна, че Бет се облегна безсилно на фризера и трябваше да мине известно време, преди да успее да насочи вниманието си обратно към изобилието от най-различни марки сладолед.

Далеч по-безопасно бе да се терзае за това, какъв вкус да си избере тази вечер. За Лейла винаги беше ванилия – единственият, който ѝ понасяше на стомаха. Бет обаче можеше да избере каквото си поиска, а благодарение на всеизвестния апетит на Рейдж имаше безброй възможности.

Докато се опитваше да намери вдъхновение, изпита чувството, че се е върнала в детството – съвременно ехо от дните, когато, стиснала в шепа един от изкараните с тежък труд долари, изминаваше половин миля, за да отиде в бакалията на Мак, където се чудеше двайсетина минути, преди да си вземе все същия шоколадов сладолед, който винаги си купуваше. Интересно, и до днес помнеше как цялото място миришеше на вафлените фунийки, които Мак лично правеше. А и касата – от едновремешния модел с ръчка за отваряне. Когато отидеше да плати, Мак винаги ѝ даваше червена пластмасова лъжичка, салфетка и усмивка, както и двайсет и шест цента ресто.

Винаги беше особено мил със сираците, които живееха в „Света Богородица“. Всъщност доста хора проявяваха добрина към нея и останалите деца, които никой не искаше или пък нямаха късмет.

– Мента и шоколадови парченца – реши тя и се протегна, за да извади една кутия от задната част на фризера, наслаждавайки се на студения въздух, който я лъхна.

Въпреки че беше декември, усети, че жадува за хладината му, кожата ѝ настръхна, порите на лицето ѝ се свиха, сухота изпълни ноздрите ѝ. Май още бе разгорещена от секса, който бяха правили преди малко.

Затвори очи и си представи как Рот я слага на пода и разкъсва дрехите ѝ. Толкова невероятно. И точно това, от което се нуждаеха.

Макар че ненавиждаше начина, по който се чувстваше сега. Той бе така далеч, въпреки че тялото му бе само един етаж над нея, в кабинета му. Може би това бе още една причина да иска дете.

Съсредоточи се, съсредоточи се.

– Ванилия, ванилия… къде си?

Когато стана ясно, че ванилията е геройски загинала, трябваше да се задоволи с голяма кутия с три вкуса. Нищо работа – малка хирургическа екстракция и в купата на Лейла щеше да се озове само ванилията, без никакви замърсители като ягоди и шоколад.

Излезе от килера и се върна в кухнята, където я посрещна райско ухание – сладкият земен дъх на леко задушени лук и гъби, примесен с босилек и риган. Само че тази ароматна амброзия не беше подготовка за Последното хранене, а и зад тигана не стоеше някой от догените.

Не. Беше Ай Ем. Отново. Което, като се имаше предвид, че той май имаше навика да готви, когато е стресиран, означаваше, че и някой друг освен нея изживява гаден период.

Двете сенки бяха най-новата добавка към домакинството на Братството и като главен готвач в страшно изискан ресторант, Ай Ем много бързо се бе доказал с лингуините. Което не означаваше, че Фриц одобрява той да се вихри из кухнята – както винаги, икономът се навърташе наоколо, на ръба на това, да получи удар, задето един от гостите изобщо се е заловил да готви.

– Ухае вкусно – подхвърли Бет, докато оставяше кутиите със сладолед върху огромния гранитен плот.

Така и не можа да извади купи и лъжици. Фриц се хвърли да отваря шкафове и чекмеджета и на Бет сърце не ѝ даде да му каже, че няма нужда да ѝ прислужва.

– Е, какво е този път? – попита тя сянката.

– Болонезе. – Ай Ем отвори бурканче с друга подправка – явно можеше да прецени точно колко да сипе без лъжичка за мерене.

Срещнала погледа на бадемовите му черни очи, Бет придърпа яката на полото си, за да скрие белезите от ухапване по врата си. Не че него го беше грижа.

– Къде е брат ти?

– На горния етаж – долетя краткият отговор.

Ясно. Темата беше приключена.

– Е, предполагам, че ще се видим на Последното хранене?

– Аз съм зает, но за вас останалите има агнешко, или поне така чух.

– О, мислех, че готвиш за…

– Това е терапия – обясни той, почуквайки с дървената лъжица върху ръба на тигана, за да отцеди и последната капчица сос. – Единствената причина, поради която Фриц ми позволява да използвам котлона му.

Бет понижи глас:

– А аз мислех, че имаш особена власт над него.

– Вярвай ми, ако имах, не бих я използвал. – Ай Ем намали огъня. – Извинявай, трябва да нагледам Трез.

– Ранен ли е?

– Може и така да се каже. – Той се поклони лекичко и се отправи към вратата. – До по-късно.

Когато си тръгна, въздухът сякаш се промени, молекулите в кухнята се успокоиха, сякаш мрачното му настроение ги беше наелектризирало. Страшничко, но Бет харесваше Ай Ем и брат му. Още двама тренирани убийци в къщата далеч не беше нещо лошо.

– Господарке, мисля, че имам всичко, от което се нуждаете. – Икономът държеше сребърен поднос с приборите, необходими за консумацията на сладолед. – Вие и Избраницата.

– О, Фриц, каква прелест. Ала всъщност ми трябва само една купичка. Аз ще ям от кутията, колкото и невъзпитано да звучи. Но няма да откажа… благодаря ти. – Тя се усмихна, когато икономът ѝ подаде лъжицата за загребване на сладолед. – Да не четеш мисли?

Догенът се изчерви и старото, покрито с бръчки лице се разля в усмивка.

– Не, господарке. Но понякога умея да предвиждам доста добре.

Бет отвори кутията с трите вкуса и много предпазливо се зае да извади само частта с ванилия.

– Понякога? По-скоро винаги.

Когато Фриц се изчерви и притвори бездруго натежалите си клепачи, на Бет ѝ се прииска да го прегърне. Ала последния път, когато го бе направила, той едва не беше припаднал от неудобство. Догените имаха стриктни норми на поведение и макар че най-съкровеното им желание бе да служат добре, просто не бяха в състояние да се справят с каквато и да била похвала.

А Ай Ем вече достатъчно го беше стресирал.

– Сигурна ли сте, че не искате да сипя порциите вместо вас? – загрижено попита икономът.

– Нали знаеш колко обичам да го правя сама.

– Може ли тогава да отнеса подноса вместо вас?

– Не, няма нужда. – Когато видя, че икономът е на път да се срине, Бет, която вече бе напълнила купичката на Лейла, побърза да го утеши. – Би ли прибрал кутията вместо мен?

– Да, господарке. И лъжицата за сипване. Аз ще се погрижа.

Икономът се втурна да свърши работата, а Бет поклати глава, вдигна подноса и излезе в трапезарията. Когато се озова във фоайето, поспря за миг. Въпреки че всяка нощ през последните две години бе виждала просторното помещение, издигащо се на височина три етажа, усещането бе, като да пристъпи в различен свят: пищната позлата, пъстрата мозайка по пода, рисунките по тавана, издигащ се високо, високо над малахитово-мраморните колони – всичко това бе същинска магия.

И истинско кралско великолепие.

Всъщност цялото имение бе произведение на изкуството; всяко помещение разкриваше различен спиращ дъха лукс, всяка стая притежаваше свое собствено, изпипано до съвършенство излъчване.

Преди Рот да се появи в живота ѝ, тя никога не бе живяла по подобен начин… нито бе очаквала да ѝ се случи някога. Мили боже, прекрасно си спомняше дните, когато се преместиха тук. Уловени за ръце, те бяха обиколили всички крила и етажи – от дълбокото подземие до скосените тавански помещения. Колко стаи имаше тук? След петдесет им беше изгубила бройката.

Лудост, истинска лудост.

И само като си помислеше, че това не беше единственото, което бе наследила от баща си. Пари… имаше и купища пари. Толкова, че макар да бе дала половината на Джон Матю, когато той се появи в живота им, огромното богатство изобщо не беше накърнено от милионите, които нейният полубрат беше получил.

Пълна лудост.

Бет прекоси мозайката, изобразяваща разцъфнало ябълково дърво, и пое към втория етаж по застланото с кървавочервен килим стълбище. Израснала като сираче, тя остана поразена, когато научи, че баща ѝ е знаел за нея, бдял е над нея, оставил ѝ е пари. Ала от всичко, което бе чувала за него, Дариъс очевидно си беше такъв. Никога не бе избягвал отговорността.

Господи, така ѝ се искаше да го бе познавала.

Особено сега.

Когато изкачи стълбите, завари вратата на кабинета отворена, а мъжа си – там, където ненавиждаше да бъде: превит над купища листове, изписани с Брайловата азбука; едрите му рамене закриваха по-голямата част от резбования престол, на който седеше, умелите му пръсти проследяваха ред след ред, челото му беше набраздено от дълбоки бръчки над тъмните очила…

И мъжът ѝ, и Джордж, обичното му куче водач, вдигнаха глави, сякаш бяха доловили аромата ѝ.

– Лийлан. – Гласът на Рот прозвуча като въздишка.

Голдън ретривърът скочи от пода, размахал вирнатата си опашка и разтеглил муцуна в широка усмивка, която го накара да кихне. Бет бе единствената, заради която Джордж се усмихваше, макар че колкото и да я обичаше, никога не се отделяше от Рот.

Тя остави сребърния поднос със сладоледа върху една масичка в коридора и влезе в кабинета, махвайки на Сакстън, който седеше на обичайното си място върху един от бледосините френски дивани.

– Как са най-здраво работещите мъже на планетата?

Юристът, специалист по Древните закони, се надигна иззад собствената си купчина хартии и ѝ се поклони; ушитият по поръчка костюм стоеше превъзходно върху тялото му.

– Изглеждаш прекрасно.

Е, какво по-добро за външния вид от малко страстна любов.

– Благодаря. – Бет заобиколи внушителното писалище и взе лицето на своя съпруг между дланите си.

– Здравей.

– Толкова се радвам, че си тук – прошепна той, сякаш не се бяха виждали от години.

Докато се навеждаше, за да го целуне по устните, Бет знаеше, че е затворил очи, макар да не ги виждаше зад тъмните очила.

А после беше ред на кучето.

– Как си, Джордж? – Тя лепна една целувка върху меката кучешка муцуна. – Грижиш ли се за нашия крал?

Сумтенето и тупкането на опашката му по пода бяха по-красноречиви от всяко „да“, изречено с думи.

– Е, върху какво работите, момчета? – попита тя, когато Рот я придърпа в скута си и започна да я милва по гърба.

Странно. Преди да го срещне, ненавиждаше сладникавото, лигаво държание, което двойките толкова обичаха. Ала времената се бяха променили.

– Просто декрети.

Разбирай: пълни глупости, които бих предпочел да подпаля, вместо да се занимавам с тях.

– Остават ни още две дузини. – Сакстън опъна дясната си ръка, сякаш се беше схванала. – А след това ни чакат решения по спорове, както и обявявания на раждания и смърт.

Рот отметна глава назад.

– Все си мисля, че трябва да има по-добър начин да се върши всичко това. Неприятно ми е да те превръщам в секретар, Сакстън.

Другият вампир сви рамене над бележника си.

– Нямам нищо против. Важното е работата да се свърши.

– И като стана дума за това, каква е следващата ни задача?

Сакстън извади лист хартия от дебела папка.

– Така. Този благороден вампир иска да си вземе още една шелан…

Бет извъртя очи.

– Какво, вампирска полигамия?

– Законът разрешава. – Сакстън поклати глава. – Макар че, откровено казано, като гей изобщо не ми е ясно защо някой би пожелал дори една, да не говорим пък за няколко… о, разбира се, с изключение на теб, кралице. За теб си струва да се направи изключение.

– Внимавай, адвокате – изръмжа Рот.

– Шегичка – отвърна Сакстън.

Бет се усмихна – колко комфортно се чувстваха един с друг.

– Я чакайте, значи, това с двете жени е нещо нормално?

Сакстън повдигна рамене с изящен жест.

– Беше по-разпространено, когато населението бе по-многобройно. Сега от всичко имаме по-малко – обвързвания, раждания, смърт.

Рот доближи устни до ухото ѝ.

– Можеш ли да останеш с мен, докато съм в почивка?

Бедрата му помръднаха и Бет разбра, че мислите му са нав­лезли в хоризонтална територия. Или пък вертикална… той определено беше достатъчно силен, за да я задържи над пода колкото дълго си поиска.

По тялото ѝ полази топлина… и в същия миг си спомни за сладоледа, който бе оставила в коридора.

– Ще ми дадеш ли един час? Трябва да…

Силен трясък откъм горния етаж накара и тримата да завъртят глави.

– Какво беше това, по дяволите? – процеди Рот.

* * *

Кор приклекна насред тясната уличка, закрил раната си с ръка, докато край него отекваха гърмежи, а свистенето на автомобилни гуми оповести пристигането на още гангстери.

Прикритие. Нуждаеше се от прикритие… незабавно. Тези човеци не ги беше грижа за него, но изстрелите им валяха като дъжд, непредсказуеми и неподбиращи като стадо препускащи бикове.

Отскочи назад и се долепи до сградата. Болката в рамото беше пронизваща, ала нямаше време да мисли за нея. Погледна наляво… после надясно… Единственото, което видя, бе врата на около четири-пет метра, така че легна на земята и се претърколи до нея, изваждайки пистолета си в движение. Изстреля два куршума в стоманената ключалка, изрита вратата и се хвърли в мрака от другата страна.

Въздухът тук бе зловонен… и сладък. Отвратително сладък. Като гниенето на смъртта. Граниво… като лесър.

Кор затвори вратата зад себе си. Отвън продължаваха да отекват изстрели – нямаше да мине много, преди да завият сирени. Въпросът бе колко убити и колко ранени има, и дали някой от двукраките плъхове нямаше да се промъкне тук.

За съжаление, на тези глупави въпроси щеше да получи отговор едва след като разбереше защо това място мирише на неговия враг. Извади малко фенерче и освети мръсния под около себе си. Тази индустриална кухня очевидно беше изоставена – от големия абсорбатор над печката и празните рафтове над плотовете висяха паяжини, всичко беше покрито с прах, следите от преместване набързо личаха по целия под.

Кор се изправи на крака и започна да описва широки кръгове със светлината на фенерчето. Празни преобърнати контейнери, които някога са били пълни с промишлени количества сосове и кисели млека, се въргаляха навсякъде; в шишета без капачки имаше горчица и кетчуп, които отдавна се бяха втвърдили – не просто развалени, а мумифицирани. По-навътре, до огромна ръждясала миялна машина, имаше редица подноси, от които тук-там стърчеше по някоя вилица или лъжица, както и мътни, напукани стъклени съдове, очакващи призрачният мияч да ги подреди в машината.

Минавайки с хрущене между останките от бели порцеланови чинии, Кор последва миризмата, която бе привлякла вниманието му. Обществото на лесърите се състоеше от хора, набирани като бойци във войната срещу вампирите, слабаци, измъкнати от жалкото си състояние и преобразени от Омега, страничният ефект от което бе постоянното зловоние на нещо средно между сърна, мъртва от два дена, и развалено мляко.

Вампирите винаги можеха да открият врага само с помощта на носа си…

Хладилното помещение бе в далечния ъгъл; солидната му врата, която би паснала съвършено в някой затвор, бе открехната – кой знае какво се криеше в непрогледния мрак зад нея.

Кор протегна ръка към дръжката и за миг кожата му проб­лесна бяла в лъча от фенерчето. Скърцането, с което вратата се отвори, накара ушите му да писнат. Трескаво разбягване на мънички лапи издаде присъствието на плъхове; един от тях притича през войнишките му ботуши.

От вонята очите му се насълзиха.

Лъчът проникна пръв в помещението.

И освети човешко тяло, увиснало на кука, забита в основата на тила.

Мъж, ако се съдеше по панталоните и коженото яке. Чертите му бяха напълно неразпознаваеми. Плъховете го изяждаха от темето надолу, използвайки веригата, която го задържаше над пода, като магистрала, отвеждаща до уханната им гозба.

За огромно съжаление на Кор, това не беше един от враговете му, а просто разлагащ се човешки труп. Какво разочарование. Беше се надявал на нещо, което да е свързано с него. А вместо това – просто още човеци…

Трясъкът на някой, препъващ се в мрака, го накара да угаси фенера; сетивата му минаха на режим бойна готовност. Дори и с вонята на приятелчето с кука за месо вместо папийонка, металическата миризма на прясна кръв изпреварваше новодошлия. Както и пъшкането му.

Аха, значи, сме ранени.

Вой на сирени отвън оповести пристигането на колдуелската полиция, ала звукът беше приглушен – очевидно новопристигналият все пак бе имал достатъчно присъствие на духа, за да затвори вратата.

– Мамка му!

Посетителят му се блъсна в плота, събаряйки няколко от пластмасовите контейнери. Нова порция ругатни. Стон, сякаш лягаше, вероятно върху плота от неръждаема стомана. Накъсано дишане.

Загубил търпение с цялата тази драма, Кор излезе от хладилното помещение. За разлика от ранения гангстер, той имаше представа за разположението на кухнята, така че успя да се доближи до новодошлия благодарение на слуха си и на спомена за това, къде се намира плотът.

И все пак щеше да му бъде далеч по-лесно, ако можеше да използва зрението си. Освен очевидната полза за ориентирането, никак не му беше приятно чувството за безтегловност, което идваше със слепотата, нито фактът, че трябва да разчита на слуха и обонянието си, за да намира пътя. Да не говорим за това, че при всяка стъпка можеше да стъпи в нещо, изпречило се на пътя му.

Въпреки това той се добра до ранения човек.

– Не си сам – провлачи Кор в тъмнината.

– Какво! Господи! Кой…

– Звуча ли ти като един от твоите? – Кор натъртваше думите, така че акцентът му да бъде отчетливо ясен.

Нова порция тежко-тежко дишане. Придружено от острата миризма на истински ужас.

– Вие, хората… – Кор направи още няколко крачки напред, този път, без да си дава труда да ги заглушава. – Проблемът ви е, че нямате истински врагове. Биете се помежду си за влияние над тази или онази улица или заради границите на държавите си, защото няма външна заплаха, която да ви обединява. А ние… ние си имаме враг, който налага известна сплотеност.

Ала недостатъчна, за да спре домогванията му до короната.

В този миг от устата на човека се изля порой от безсмислици. Или пък беше някаква молитва? Такава слабост. Достойна за презрение и лесна за експлоатация като морален императив.

Кор запали фенерчето си.

На светлината му видя как гангстерът се извива върху плота, забърсвайки го с окървавените си дрехи. Очевидно кръвната плазма бе също толкова ефикасна, колкото и препаратите за почистване.

Широко отворени очи, заплашващи да изскочат от орбитите си, и тежко дишане, излизащо със свистене от отворената уста – болката и страхът набързо бяха смачкали фасона на доскоро опасния тип, арогантното му перчене бе само спомен.

– Трябва да знаеш, че между вас бродят и други – каза Кор с нисък глас. – Приличащи на вас, но не същите. И винаги ви наблюдаваме.

Мъжът се дръпна ужасено… не че имаше кой знае къде да отиде. Плотът беше работна площ за прибори и съдове, не дюшек за спане. Ако продължеше в същия дух, много скоро щеше да се озове на пода.

– Кой… кой си ти?

– Дали пък не е по-добре да ти покажа, вместо да ти кажа?

Кор оголи вампирските си зъби и обърна фенерчето към себе си, така че лъчът да огрее лицето му.

Викът беше силен и пронизителен. И не трая дълго. Благодарение на моменталния приток на адреналин мъжът припадна, изгубил, както говореше разнеслата се миризма на урина, контрол над телесните си функции.

Доста забавно всъщност.

Кор бързо отиде до вратата, ориентирайки се с лекота благодарение на фенерчето. Долепи се до стената, угаси светлината и остави писъкът да привлече нужното внимание.

Колдуелската полиция реагира със завидна бързина – няколко полицаи блъснаха вратата и лъчите на фенерите им прорязаха мрака. В мига, в който зърнаха гангстера, те се втурнаха напред – знак за Кор да се измита. Докато се шмугваше през вратата, чу думата „вампир“ да се надига сред хаоса от реплики и с усмивка на уста се дематериализира далеч от тълпата.

В Древната страна той и шайката му копелета нарочно бяха поддържали слуховете и легендите, като от време на време се показваха пред този или онзи човек, винаги по начин, който отговаряше на погрешната представа, която хората имаха за тяхната раса.

Обезчестители на девици. Източници на зло, които спяха в ковчези. Чудовища на нощта. Пълни глупости… макар че това последното бе напълно вярно за него.

Честно казано, достави му удоволствие да направи нещо подобно и тук, в Колдуел. Сякаш куче маркираше територията си. А и беше забавно да знае, че е дал на онова нищожество върху кухненския плот нещо, което да го преследва през дните, очакващи го в затвора.

Трябва да умееш сам да си измисляш развлечения.