Кралят

70

Времето си течеше – седмици и месеци отминаваха, сезони се сменяха и хапещият студ на зимата бе изместен от влажните свежи ветрове на пролетта, които на свой ред отстъпиха място на дъхавите нощи на ранното лято.

До месец май Рот вече бе свикнал да мери времето не с календара, спускането и вдигането на капаците в имението или храненията в дома му.

А с нощите, които прекарваше, изслушвайки историите на своите поданици.

Истинските истории. Онези, в които ставаше въпрос за живот и смърт. За обвързвания и разводи. Болести и здраве. Интересно, колкото и важна да бе вампирската церемония за него, човешката, която бе споделил с Бет, по-добре улавяше метронома на живота.

Аудиенциите, които даваше на обикновените граждани, бяха уреждани от тихия, стабилен Ейб, наричан още Абалон, ала отговорите на Рот си бяха лично негови. А имаше толкова много за вършене – да посредничи при спорове в семействата; да благославя новородени синове и дъщери; да споделя тъгата на тези, които бяха понесли загуби, и радостта на онези, на които съдбата се бе усмихнала.

Както винаги, Бет беше до него; присъстваше на аудиенциите заедно с Ейб, проверяваше различни документи със Сакстън, когато се налагаше… и с всеки изминал миг коремът ѝ ставаше все по-голям.

– Пристигнахме, господарю – обади се Фриц от шофьорското място на мерцедеса. – В дома на господаря Дариъс.

– Благодаря, мой човек.

Воден от Джордж, Рот слезе от задната седалка и се наведе към прозореца.

– Хей, ще идеш ли да вземеш още ягоди? Освен това пак е на вълна моркови. И кисели краставички. Най-добре вземи два буркана от киселите копелета.

– Веднага се връщам, господарю! Мисля да ѝ взема и малко сладоледено кисело мляко. Тя го обича с парченца шоколад, нали?

– О, мамка му. Да. И не забравяй салата от цвекло. Както и телешкото.

– Няма.

– И побързай, окей? Всеки момент ще се върне от „Потъри Барн“ с Ай Ем.

Рот затвори вратата на мерцедеса и се обърна към Джордж:

– Да вървим.

Кучето знаеше точно къде да отиде – отведе го до входа, който Рот отвори с ума си.

– Здравей, скъпа, прибрах се! – провикна се той.

– Носиш ли цветя? – извика Ласитър в отговор.

– Не и за теб.

– По дяволите. Е, тази вечер съм дежурен тук заедно с Тор, така че може ли да се размърдаме? Има цял списък с уговорени срещи, но искам да си догледам „Кухнята на ада“.

– Не го ли записваш? – измърмори недоволно Рот, докато двамата с Джордж влизаха в някогашната трапезария.

– Да, ама никак не ме бива с въздържанието. Беше от девет часа, а аз мразя да чакам. Между другото, сипах прясна вода на Джордж в купичката до стола ти.

– Поне обичаш кучета. Само това те спасява.

– Ха! Аз имам крила и ореол, кисело копеле такова. Вече съм си окончателно спасен.

– Такъв ни бил късметът.

– Здрасти, братко. – Ви се появи в стаята, палейки една от ръчно свитите си цигари. – Къде е момичето ти?

– Скоро трябва да се върне, нали? – намеси се Ласитър.

Рот не можа да сдържи усмивката си, докато сядаше. Единствената ситуация, в която дразнещият кучи син ставаше сериозен, бе, когато се отнасяше до Бет… което, трябваше да признае Рот, си бе направо умилително.

– Тя върна ли се? – попита Рейдж, прекрачвайки прага на стаята.

– Колко време отнема да поръчаш бебешки мебели? – присъедини се и Бъч.

– Седмици – отговори Зи. – Нямаш си представа.

Продължиха в същия дух – всеки от новодошлите, Блей, Куин, Фюри и Ривендж, питаха за Бет.

Единственият, който не го направи с думи, беше Джон… но и не беше нужно. Братът на Бет беше тихо, разтревожено присъствие от мига, в който бяха научили за неочакваната бременност. И Рот го обичаше заради това. Джон никога не се преч­каше, ала винаги бе наблизо, изслушваше Бет, подкрепяше я, говореше с нея, носеше ѝ филми.

Интересно, сериозният начин, по който подхождаше към ситуацията, напомняше на Рот за Дариъс.

Господи, как само му се искаше Дариъс да беше жив, за да види онова, което предстоеше след… нима наистина оставаха само четири седмици?

Исусе…

Всеки път, щом си помислеше за приближаващото събитие, усещаше, че му е трудно да диша. Но после си заповядваше да не забравя всички прегледи, на които Ай Ем бе завел жена му. Бременността на Бет протичаше съвършено гладко. Тя беше здрава, ядеше, пиеше и се хранеше добре… не че доктор Сам, човешката лекарка, при която ходеше, знаеше за последното. А сърдечният ритъм си оставаше отличен. Синът му бе в перфектно състояние.

Като че ли беше прекалено лесно.

Още четири седмици…

– Лийлан.

Рот скочи от стола.

В стаята се разнесоха цял куп поздрави, изречени с ниски гласове, ала братята начаса се отдръпнаха, така че тя да може да се хвърли в обятията на своя хелрен, който я повдигна от пода, като внимаваше да не натиска корема ѝ.

– Как си? – прошепна в ухото ѝ, знаейки, че отговорът ѝ, както всеки път през последните дни, ще бъде, че има контракции.

– Страхотно. Господи, намерих най-страхотните неща! И само сини – така де, нали ще имаме момче. Детското креватче и масата за преповиване са съвършени… нали, Ай Ем?

– Съвършени – потвърди сянката.

Несъмнено горкото копеле изобщо не се интересуваше от такива работи, но това нямаше значение. И той, като другите, бе останал до Бет и бе нейният защитник в света на хората… и разбира се, Рот знаеше причината. По този начин Ай Ем им се отплащаше, задето го бяха приели в имението, него и брат му, след като апартаментът им в „Комодор“ бе престанал да бъде сигурен. Пък и беше очевидно, че харесва Бет по неромантичен начин.

– Нали? – Бет така силно го бе прегърнала през врата, че Рот едва преглъщаше. – Толкова съм развълнувана! Искам да се запозная с него още сега!

– Това ли е инстинктът за гнездене? – попита Рот по посока на последното място, откъдето беше дошъл гласът на Зи.

– Аха. И само почакай – все още ти предстоят кошчето за пелени и шишетата.

– Ще ги вземем от „Борн Фри“ – осведоми го Бет, сякаш той имаше представа какво означава това. – В случай че нямам мляко.

Вместо отговор Рот се отпусна в креслото и я настани в скута си, напълно щастлив да я остави да се наслаждава на разказа си. А братята и воините? Те ги наобиколиха, задавайки въпроси, досущ като по-големи братя.

Всеки от тях би дал живота си за нея и за детето в утробата ѝ.

При тази мисъл Рот запримигва учестено.

Докато Рот държеше своята жена в прегръдките си, а ръката му описваше кръгове върху твърдия ѝ корем, мислите му се върнаха към онова, което се бе случило точно преди залез-слънце. След като той се беше преборил със страха си от секса, нещата между тях отново бяха станали такива, каквито бяха в началото на връзката им.

Както можеше и да се очаква, с всички бушуващи хормони.

Сега, когато бременността ѝ бе толкова напреднала, тя трябваше да е отгоре и той нямаше нищо против. Обожаваше да взема в шепи наедрелите ѝ гърди и да усеща как сърцевината ѝ го поема по нов начин заради промените, настъпили в тялото ѝ.

Всъщност дали нямаше да имат време за…

– Здрасти, Ейб.

– Как сме, Аб!

– Какво става, Албакор?

Естествено, Ласитър беше този, който отказваше да научи правилното име.

Докато Абалон отвръщаше на поздравите със заекване, бе трудно да не се усмихнеш. Все още не беше свикнал съвсем с братята, но те бяха свикнали напълно с него. Също като Рот.

– Господарю, господарке, добър вечер.

– Абалон, как е дъщеря ти? – попита Бет.

– Да, Ейб, как мина срещата снощи?

Тишина, в която и муха да бръмнеше, щеше да се чуе. Братството беше взело под крилото си Абалон и единствената му дъщеря и горко на онзи вампир, който я изведеше на среща и се отнесеше лошо с нея.

– Е, не вярвам, че ще разцъфне в истинска любов. Но я върна вкъщи цели трийсет минути преди вечерния час.

– Добре. – Рот кимна. – Това означава, че няма да му строшим краката. Е, как е програмата за тази нощ?

– Пълна – докладва аристократът. – На първата двойка, която ще приемем, току-що им се роди внук и искат да попитат дали могат да доведат майката и малкото. Само че дъщеря им не е омъжена за бащата и се притесняват, че това може да ви засегне.

– Ни най-малко.

Тонът на Абалон си остана спокоен.

– Ала те държат да поискат разрешение и да го уредят лично с вас.

– Добре. Става. Кога ще видя детето?

Абалон се засмя.

– Утре вечер?

– Ще бъда тук. А след това?

– Всъщност един мой братовчед. Моли за разрешение…

Докато Абалон разясняваше ситуацията и връзките в семейс­твото, Рот за пореден път беше възхитен от него. Ейб беше толкова ненатрапчив и почтителен, никога не престъпваше границата, но въпреки това всяка вечер му осигуряваше истински извор от знания и състрадание.

Беше невероятно впечатляващо.

И докато седеше и слушаше всички тези предисловия, Рот изведнъж почувства, че би могъл да прави това завинаги. Наистина.

Особено със своята шелан до себе си, кучето в краката си и братята наоколо.

* * *

С огромен ужас и ръка върху порасналия си корем, Ана гледаше как мъжът ѝ се приготвя за нощта, която му предстои.

На треперливата светлина от свещите и огъня в камината всичко у него беше различно. Беше забелязала настъпването на промяната през последните месеци, ала тази вечер всичко, което досега бе смътно, едва забележимо, загатнато, сякаш се бе сляло в едно, кулминацията най-сетне беше настъпила.

Тялото му беше различно – по-кораво, с по-ясно очертани мускули. По-едро.

И изражението му не беше същото. Най-малкото не и сега, когато това ново настроение беше легнало на плещите му.

Сякаш почувствал очите ѝ върху себе си, той погледна към нея.

– Колко дълго няма да те има? – попита Ана. – И не ме лъжи. Знам с каква цел излизаш.

Той се извърна към дъбовата маса, върху която се бяха появили дрехи, каквито Ана не бе виждала преди, донесени от Братството. Всичко беше черно.

– Ще се върна призори.

Гласът му беше по-нисък от обикновено, по-студен от обикновено. А после Ана осъзна, че той препасва кожена лента през гърдите си. Досущ като онези, които братята носеха.

– Ще се биеш ли? – прошепна тя със свито гърло.

Отговори ѝ едва след като беше втъкнал две черни ками с дръжките надолу над сърцето си:

– Ще се върна призори.

– Ще ги убиеш, нали?

– Наистина ли искаш да ти отговоря на този въпрос?

– Да.

Рот, нейният хелрен, нейната любов, бащата на нероденото ѝ дете, се приближи до тоалетката, където тя седеше. Когато коленичи пред нея, Ана почувства облекчение, защото по този начин той ѝ се струваше почти познат. Особено когато се взря в очите ѝ.

– Ще направя онова, което трябва да бъде направено – заяви той.

Ана докосна лицето му, проследявайки чертите му, докато мислите ѝ се върнаха към всички онези утрини, в които се бе прибирал окървавен и куцащ, подут и схванат. Ала напос­ледък, въпреки че все така се срещаше с братята, той не се връщаше ранен.

Значи, би трябвало да се досети, че е време.

– Пази се! – примоли се тя. – Нуждаем се от теб.

– Ще се върна при теб. Винаги.

С тези думи той я целуна по челото и напусна покоите им. Преди вратата да се затвори, Ана видя, че братята се бяха подредили от двете страни на каменния коридор, стиснали факли в ръце.

Поклониха се на хелрена ѝ, когато той излезе.

Сам…

Ана отпусна лице в ръцете си. Единственото, което можеше да стори… бе да се моли.