Кралят

27

Докато чукаше на вратата, Рот и сам не беше сигурен какво прави. Може би щеше да извади късмет и никой нямаше да отговори.

Нуждаеше се от повече време, преди да направи нещо такова…

Да, ама не. Вратата се отвори и един дълбок глас каза:

– Здрасти! Какво става?

Рот затвори очи зад тъмните стъкла на очилата си, мъчейки се да измисли отговор на този въпрос.

– Зи…

– Аха. Здравей. – Братът се прокашля. От което тишината стана още по-отчетлива. – И така. Какво има?

Изведнъж, сякаш вселената бе решила да го изрита в топките, във въздуха отекна детски плач.

– Слушай, тъкмо я вдигах да стане. Имаш ли нещо против?

Рот прокара пръсти през косата си.

– Не, не, няма нищо.

– Искаш ли след това да мина през кабинета ти?

Как ли изглежда стаята, зачуди се Рот и си я представи такава, каквато я бяха обрисували думите на Бет. Разхвърляна – помисли си той. – Уютна. Весела.

Розова.

Последните думи, които някой би свързал със Зи, преди да срещне Бела.

– Рот? Какво става?

– Може ли да вляза?

– Ъъъ… разбира се. Искам да кажа, Бела е на тренировка, така че ще можем да говорим насаме. Но трябва да… – Пронизителен писък огласи стаята. – …внимаваш къде стъпваш.

Рот вдигна тежкия си ботуш и играчката, която беше настъпил, се напълни с въздух, хъхрейки.

– Мамка му, счупих ли я?

– Мисля, че всъщност е кучешка играчка. Да, почти съм сигурен, че я е взела от Джордж на долния етаж. Искаш ли си я обратно?

– Той си има предостатъчно. Нека я задържи.

Докато затваряше вратата, Рот с болезнена яснота си даваше сметка, че и двамата говореха за своите малки… само дето неговото имаше четири лапи и опашка.

Поне не трябваше да се безпокои, че Джордж ще трябва да го наследи или че може да е сляп.

Гласът на Зи долетя от вътрешността на стаята.

– Можеш да седнеш на края на леглото, ако направиш петнайсет крачки право напред.

– Благодаря.

Не изгаряше от желание да седне, но ако останеше прав, щеше да закрачи напред-назад и нямаше да мине много време, преди да се спъне в нещо, което не е играчка.

В далечния ъгъл Зи говореше гальовно на дъщеричката си, думите му се лееха с напевен ритъм, сякаш бяха песен; в отговор се чуваше щастливо гукане.

А после ужасяващо ясен звук:

– Тата.

Рот потръпна зад тъмните си очила и реши, че няма какво повече да чака:

– Бет иска да говоря с теб.

– За?

Рот си представи Зи, какъвто го познаваше; той беше братът, за когото бе сигурен, че един ден ще изригне и ще повлече със себе си поне половин дузина от тях – коса, подстригана до черепа, белязано лице, очи, които бяха черни и непрозрачни като на акула, преди да се появи Бела. Оттогава бяха жълти… поне докато Зи не се разгневеше, което не се случваше повече, освен на бойното поле.

На това му се казваше пълна промяна.

– Държиш ли я? – попита Рот.

Последва пауза.

– Веднага щом приключа с връзването на тази панделка… стой, не мърдай, момиченце. Готово. Облечена е в розова рокличка, която Кормия ѝ уши на ръка. Ненавиждам розовото. Но на нея ми харесва.

Рот сви ръце.

– Какво е усещането?

– Да не мразиш напълно розовото? Все едно да те превърнат в шиб… ъъъ, в евнух.

– Аха.

– Не ми казвай, че Ласитър дори теб е направил метросексуален. Чух, че убедил Манело да отиде с него на педикюр… но се моля да е просто слух.

Трудно бе да не забележи с каква лекота говори братът. Съвсем нормално. Но разбира се, нали си имаше своето семейство, неговата шелан беше в безопасност, а самият той редовно изчезваше в мазето с Мери от колко време?

Никой не знаеше за какво точно говорят там долу. Но всички можеха да се досетят.

– Всъщност не знам защо съм тук – дрезгаво каза Рот.

Лъжец.

Чу се шум от стъпки, а после ритмично поскърцване, сякаш братът се бе настанил в люлеещ се стол и се поклащаше напред-назад. Очевидно в каквато и поза да се бяха настанили, на Нала ѝ харесваше, защото отново загука.

Тих пиукащ звук говореше, че Зи трябва да бе взел друга играчка и я занимаваше с нея.

– За това, че Бет прекарва време с Лейла, ли става дума?

– Аз ли съм единственият, който не е знаел?

– Не излизаш много от кабинета си.

– Още една причина да не искам да имам дете.

– Значи, е вярно.

Рот наведе глава и му се прииска да не беше сляп – тогава би могъл да се престори, че разглежда нещо. Покривката на леглото. Ботушите си. Часовник.

– Да, Бет иска дете. – Поклати глава. – Ами… ти как го нап­рави? Забременяването на Бела… трябва да си бил ужасèн само при мисълта за това.

– Не сме планирали нищо. Тя навлезе в периода си на нужда и когато ножът опря до кокала… имам предвид, лекарствата бяха у мен. Умолявах я да се погрижа за нея по този начин, но накрая направих онова, което прави един мъж, за да помогне на своята жена да го преживее. Бременността беше тежка, а при раждането изпитах страх, какъвто не съм познавал никога в живота си.

А като се имаше предвид, че Зи бе прекарал години наред като сексуален роб, то означаваше много.

– След това – бавно продължи Зи – четирийсет и осем часа не можах да мигна. Толкова дълго отне да ме убедят, че на Бела няма да ѝ изтече кръвта, че Нала е жива и ще си остане така. Къде ти, беше по-скоро цяла седмица.

– Струваше ли си?

Последва дълго мълчание и Рот бе готов да заложи лявата си топка, че Зи се взира в личицето на дъщеря си.

– Мога да кажа да, защото и двете оцеляха. Но ако не беше така? Отговорът ми щеше да е различен… колкото и да обичам дъщеря ми. Като всички обвързани мъже, Бела е тази, която поставям пред всичко друго, дори пред детето си.

Рот изпука кокалчетата на едната си ръка. Зае се с другата.

– Мисля, че Бет се надяваше да ме накараш да размисля.

– Не мога да го направя. Никой не може… така е заложено на всички обвързани мъже. Онзи, с когото наистина трябва да поговориш, е Тор. На мен просто ми се случи… и аз съм най-щастливото копеле на планетата, задето всичко мина добре. Тор, от друга страна, си го избра сам. Незнайно как той се оказа достатъчно смел да го направи… въпреки че знаеше рисковете. А после Уелси, така или иначе, загина.

Рот изведнъж си спомни как слиза в офиса в тренировъчния център, търсейки воина заедно с всички от Братството. Беше го намерил да седи с Джон, допрял телефон до ухото си, а аура на отчаяние белязваше всичко: пребледнялото му лице; хватката, с която стискаше слушалката; начина, по който лицето му се бе вкаменило, когато вдигна очи и ги видя, застанали до един на прага.

Исусе, беше така свежо в ума му, сякаш се бе случило едва вчера. Въпреки че в изтеклото оттогава време Тор се бе обвързал с Есен и бе продължил напред дотолкова, доколкото изобщо беше възможно за един мъжки вампир.

Рот поклати глава.

– Не знам дали мога да говоря с него за това.

Нова доза мълчание, сякаш Зи също се бе върнал към онази нощ. А после той каза тихо:

– Тор е твой брат. Ако е в състояние да го направи за някого, ще бъде за теб.

* * *

В мига, в който пристъпи във великолепното фоайе на имението, Бет се закова на място.

За миг нямаше представа какво представлява купчината нат­рошено дърво, която лежеше на прага на билярдната, но после разпокъсаното зелено сукно я издаде – беше билярдната маса. И изглеждаше така, сякаш някой ѝ се беше нахвърлил с верижен трион.

Приближи се, надникна в стаята и зяпна.

Мястото беше опустошено: диваните, аплиците, телевизорът, барът.

– Той е добре – разнесе се мъжки глас зад нея.

Бет се обърна рязко и се взря в жълтите очи на Зи. В ръцете му Нала беше облечена в прелестна розова рокличка с висока талия и широка поличка, която щеше да ѝ бъде по мярка след няколко месеца. Едва ли можеше да има по-сладка картинка. На краката си имаше малки бели обувчици, а пъстроцветните ѝ къдрици бяха прихванати от бяла панделка.

Очите ѝ бяха жълти като тези на баща ѝ, но усмивката ѝ беше усмивката на Бела – широка, доверчива и дружелюбна.

Господи, болеше я да ги вижда така. Особено когато знаеше причината за погрома в стаята зад себе си.

– Той ми се обади – каза тя.

– Затова ли се върна?

– Така или иначе, щях да го направя.

Зи кимна.

– Добре. Миналата нощ беше истинско изживяване.

– Очевидно. – Бет хвърли поглед през рамо. – Как…

– Спря? С една стреличка на Ласитър. Рухна като чувал и му дръпна един хубав продължителен сън.

– Не това щях да те попитам, но… да. – Бет разтри студените си ръце. – Знаеш ли къде е сега?

– Каза ми, че си го помолила да говори с мен.

Докато гледаше брата срещу себе си, тя отново си спомни първия път, в който го бе срещнала. Господи, беше ужасяващ… и не само заради белега. Тогава имаше свиреп вледеняващ пог­лед и смъртоносен фокус, който я бе улучил право в гърдите.

А сега? Сега ѝ беше като брат… освен когато ставаше дума за Рот. Рот винаги щеше да бъде на първо място за него.

Така беше и с всички братя. А като се имаше предвид какво беше направил Рот с билярдната стая, това не беше нещо лошо.

– Помислих си, че може би ще помогне. – Господи, ама че глупаво прозвуча. – Искам да кажа…

– Отиде да говори с Тор.

Бет затвори очи. След миг каза:

– Не искам нищо от това. Просто за да сме наясно.

– Вярвам ти. И аз не го искам за вас двамата.

– Може би ще успеем да се справим. – Обърна се към стълбите и усети, че я залива вълна от изтощение. – Слушай, ако го видиш… кажи му, че съм се качила да взема душ. И аз имах дълъг ден.

– Дадено.

За нейно огромно изумление, докато минаваше покрай Зи, той сложи ръка на рамото ѝ и го стисна.

Господи, ако преди две години някой ѝ беше казал, че Зи би могъл да предложи комуто и да било нещо друго, освен пистолет в челото? Невъзможно. А това, че в момента държеше в яките си мускулести ръце бебе като от картинка, което бе вперило в белязаното му лице поглед, пълен с истинско и абсолютно обожание?

То бе, като прасетата да полетят. Адът да замръзне. Майли Сайръс да не си съблече всичките дрехи на сцената.

– Съжалявам – дрезгаво каза тя, знаейки, че обратната страна на близостта между братята бе, че те наистина се тревожеха един за друг.

Проблемите на един от тях бяха проблеми на всички.

– Ще му кажа, че си се прибрала и си в безопасност – увери я Зи. – Отиди да си починеш. Изглеждаш изтощена.

Бет кимна и пое по стълбището, влачейки умореното си тяло стъпало по стъпало. Когато стигна втория етаж, се загледа през отворената врата на кабинета.

Тронът и огромното писалище пред него се извисяваха като чудовища, старото дърво и древната резба бяха осезаемо въп­лъщение на кралската линия, която бе служила на расата… колко дълго? И тя не знаеше. Не можеше дори да предположи.

Толкова много двойки, пожертвали първородните си синове за един пост, който, от това, което бе видяла, бе не само неблагодарен, но и направо опасен.

В състояние ли бе да постави собствената си плът и кръв на това място, запита се тя. Можеше ли да обрече живо същество, в чието създаване бе участвала, на същата съдба, в която съпругът ѝ страдаше?

Прекрачи прага, прекоси персийския килим и застана пред двата символа на монархията. Представи си Рот там, затрупан от хартии и работа, като тигър, затворен в зоологическа градина, хранен добре, обгърнат от неспирни грижи… и все пак – в клетка.

Спомни си дните, когато работеше като редактор в „Колдуел Куриър Джърнъл“, където можеше да се издигнеш само ако си мъж, докато Дик Гадняра се опитваше да ѝ бръкне под полата. Тогава отчаяно копнееше да се махне от там и преобразяването ѝ и срещата с Рот се бяха оказали нейното спасение.

Какво щеше да спаси Рот?

Как би могъл някога да избяга от всичко това?

Освен ако не абдикираше, единственият изход беше… да бъде убит от Кор и шайката копелета.

Страхотна перспектива за бъдещето.

А нейното решение бе да изложи на опасност собствения си живот, като забременее. Нищо чудно, че му беше паднало пердето.

Прокарвайки върховете на пръстите си по писалището, тя откри, че завъртулките всъщност оформят пълзящо растение. А покрай листата бяха гравирани дати.

Кралете и кралиците. Техните деца.

Дългата наследствена линия, чието настоящо въплъщение бе Рот.

Той нямаше да се откаже от това. Невъзможно бе. Ако се чувстваше безсилен сега, да слезе от трона, щеше да е повече, отколкото би могъл да понесе. И така бе изгубил родителите си прекалено рано… да отстъпи наследството им другиму? Би било удар, който никога не би могъл да преживее.

Тя все още искаше да има дете.

Ала колкото по-дълго стоеше тук, толкова повече се чудеше дали си струва, ако заради това щеше да ѝ се наложи да пожертва мъжа, когото обича. А именно такъв щеше да бъде резултатът… освен това, ако успееше да забременее и да роди здраво бебе, и се окажеше момче, един ден то щеше да се озове тук.

А ако имаше дъщеря? Онзи, за когото се омъжеше, щеше да поеме властта… и тогава дъщеря ѝ щеше да има удоволствието да гледа как мъжът ѝ полудява от напрежението.

И в двата случая – прекрасно наследство.

– По дяволите – промълви тя.

Когато се обвърза с Рот, знаеше, че той е крал… но тогава за нея вече беше твърде късно. Беше се влюбила до уши и независимо дали работеше като охранител, или върховен владетел, тя щеше да се ожени за него.

Тогава не беше мислила за бъдещето. Стигаше ѝ просто да е с него.

Но дори да си бе давала сметка какво означава титлата му…

Не, дори тогава пак би облякла невероятната червена рокля на Уелси и би отишла да се изплаши до смърт, когато Рот вдълба името ѝ върху гърба си.

В добро и лошо. В радост и мъка, както казваха хората.

С деца… или бездетни.

Когато най-сетне се извърна, Бет изпъна рамене и излезе от стаята с вдигната глава. Очите ѝ бяха ясни, сърцето – спокойно, ръцете – сигурни.

Животът не беше шведска маса, където можеш да си напълниш чинията с каквото си поискаш. Не можеш да си избереш основното и гарнитурата и да се върнеш за допълнително, когато са ти останали две-три хапки месо, а картофеното пюре е свършило. Пък и ако помислеше логично, да откриеш истинската любов, да имаш щастлив брачен живот и горещ секс, и така си беше невероятен хеттрик.

Съществуваха напълно основателни причини да не си раждат дете. Може би след време това щеше да се промени; може би Кор и копелетата щяха да намерят смъртта си, глимерата щеше да се вразуми, а Обществото на лесърите щеше да престане да убива…

Когато прасетата политнеха.

Когато Адът замръзнеше.

Когато Майли направеше услуга на всички и си паркираше дупето в някой стол, вместо да го върти провокативно по сцените.

Докато отиваше към стълбището, отвеждащо към личните им покои на третия етаж, на Бет ѝ се искаше да бе стигнала до това заключение, преди Рот да отиде да говори с Тор, но сега това бе още един сблъсък, който бе задействала и вече не можеше да спре.

Можеше обаче да попречи нещата да отидат по-далеч.

Колкото и да болеше, можеше да избере друг път и да сложи край на мъчението им.

За бога, та тя не беше първата жена на планетата, която не можеше да има деца само защото го искаше. Нито щеше да е последната. Всички тези жени? Те продължаваха напред. Продължаваха с живота си… при това те нямаха нейния Рот…

Той ѝ бе повече от достатъчен.

И всеки път когато си помислеше, че не е? Щеше да отиде в кабинета, да застане пред писалището… и да се постави на мястото на своя хелрен.

Та нали самата тя не искаше да разочарова баща си, когото дори не познаваше. За Рот да бъде крал бе единственият начин да засвидетелства почитта към своя баща… а това, че не искаше да обрече следващото поколение на престола?

То бе единственият начин да предпази децата, които никога нямаше да има.

„Ролинг Стоунс“ бяха прави – понякога не получаваш онова, което искаш. Но ако имаш всичко, от което се нуждаеш?

Животът е хубав.