Кралят

13

– Кажи ми, че отново идва на себе си.

Докато говореше, Асейл се взираше през предното стъкло на роувъра, стиснал дръжката на една кама в дясната си ръка. Бяха навлезли дълбоко в гористите покрайнини на окръг Колдуел; между дърветата не блещукаха светлинки, върху заледения двулентов път нямаше други коли.

Бенлоис се бе свестил за кратко, само за да „припадне“ отново. Което спокойно можеше да е преструвка.

– Още не – измърмори Ерик. – Но е жив.

Не задълго.

– И гол – добави братовчед му.

Асейл се обърна рязко, тъкмо навреме, за да види как Ерик затваря ловджийския си нож. Гол, наистина. Ушитият по мярка костюм на Бенлоис беше накълцан на ленти; фината тъмносиня материя бе станала на парцали, копринената риза под нея не би могла да послужи дори за бърсане на прах. Свалени бяха и всичките му бижута: диамантеният часовник, златният пръстен с печат, гривната от халки и разпятието на дебела златна верижка.

Плячката беше натъпкана в поставката за чаши, заедно с мобилен телефон, на който му беше извадена батерията, за да бъде прекъснат GPS сигнала. Дрехите се валяха там, където бяха паднали.

Може би действително бе изгубил съзнание. Трудно бе да си представиш някой да не се съпротивлява на подобно нещо.

– Колко по-навътре още? – попита Асейл.

– Тук ще е съвсем добре – отвърна Ерик и в същия миг брат му натисна спирачките и угаси двигателя.

Начаса Асейл слезе от колата, огледа се и се увери, че са напълно откъснати. Никакви светлини от къщи. Никакви звуци от трафик на коли. Никъде никой.

– Угаси фаровете.

Снежинките бяха спрели, а луната си пробиваше път през рехавите облаци, така че между боровете достигаше достатъчно светлина.

Асейл прибра камата в ножницата и изпука кокалчетата си.

– Извадете го.

Ерик се справи с инертната маса забележително добре, като се имаше предвид, че Бенлоис бе гол и отпуснат безжизнено – куфар без дръжки, така да се каже.

Дойде на себе си тъкмо когато го блъскаха в леденостудения роувър и тръпката, която оповести събуждането му, разтърси цялото му тяло, ръцете и краката му – подскачайки, сякаш бе кукла на конци.

Братовчедите го притиснаха към джипа… и великият Рикардо Бенлоис изведнъж вече изобщо не изглеждаше могъщ. В скъпите си костюми винаги имаше властен вид, ала без помощ­та на грижливо ушитите сака и панталони той бе просто купчина хлътнали кухини, ребрата му изпъкваха, мекият му корем стърчеше над хърбави хълбоци, коленете му бяха по-широки от бедрата и прасците.

– Да не губим време – ниско каза Асейл. – Кажи ми къде е тя.

Никакъв отговор. Тялото на Бенлоис може и да беше слабо, но умът му, очите му – те бяха нащрек както винаги. Въпреки че се намираше в смъртна опасност, волята му беше непрекършена.

Това нямаше да трае дълго.

Асейл вдигна ръка и го зашлеви с опакото на дланта.

– Къде е тя!

Отекна плющене и главата на Бенлоис отхвръкна настрани, кръв опръска якето на Ерик.

– Къде е тя! – Асейл отново го удари, толкова силно, че почувства парване в кокалчетата. – Къде е тя!

Тялото на пленника им започна да се свлича и близнаците го вдигнаха малко по-високо.

Асейл го стисна за врата и им помогна, докато стъпалата на Бенлоис не се поклащаха на петнайсетина сантиметра над снега.

– Ще те убия. Тук и сега. Ако не ми кажеш къде е тя.

Очите на Бенлоис шареха наоколо, но най-сетне срещнаха тези на Асейл. И все пак не каза нищо.

Асейл затегна хватката си около гърлото му, спирайки притока на въздух.

– Марисол. Кажи ми къде си я отвел.

Бенлоис отвори уста, борейки се за въздух; кльощавите му ръце дърпаха онова, което го стискаше, краката му ритаха така, че петите му се блъскаха в калника.

– Марисол. Къде е тя.

Очите на наркобарона не се откъсваха от тези на Асейл… дотам, че при други обстоятелства той сигурно би изпитал респект към упоритостта му. Сега обаче то бе като гръмоотвод, привличащ мълниите на яростта му.

– Къде е тя!

Асейл пъхна свободната си ръка между бедрата на Бенлоис и стисна топките му.

Надигналият се писък заседна в гърлото на наркобарона, заглушен от хватката на Асейл. Искаше да направи много повече от това, но не можеше да убие копелето. Още не. Заповяда на ръката си да поотпусне гърлото на другия мъж, но мина секунда-две, преди пръстите му да се подчинят.

Бенлоис се закашля и си пое дъх с усилие, и по голите му гърди покапа кръв от разцепената му устна.

– Къде е тя!

Нито думичка в отговор.

Копелето нямаше да се прекърши. Най-малкото не и по този начин… ала макар че ръката го сърбеше да посегне към камата, Асейл си нямаше доверие с нея.

Това, което наистина искаше, не беше да накълца копелето на парчета.

Той се приближи до него.

– Искам да ме чуеш много добре. Слушаш ли ме?

Главата на Бенлоис се люшкаше, но очите му останаха отворени, така че Асейл мина зад колата, отвори багажника… и измъкна мъжа със запушена уста и завързани очи, когото бяха отвлекли, преди да отидат в галерията.

Братът на Бенлоис изобщо не се съпротивляваше. Но разбира се, Ерик се бе промъкнал зад него в къщата му и бе изпразнил цяла спринцовка с хероин във вената на врата му. Сега Едуардо също беше гол и далеч по-добрата форма на тялото му говореше, че е както по-млад, така и по-суетен от брат си – имаше не само изкуствен тен, но и някакви мускули.

Асейл го хвърли в краката на Бенлоис.

Не очакваше тази изненада да промени нещата. Но онова, което щеше да последва, със сигурност щеше.

Пред очите на по-големия Бенлоис, Асейл обърна изпадналия в безсъзнание мъж по гръб, измъкна парцала от устата му и извади втора спринцовка. В крехкото си коремче тя съдържаше прозрачна течност – налоксон, който често се използваше в спешното отделение като антидот на свръхдоза опиат. Заби иглата в ръката на Едуардо и другият мъж се събуди почти незабавно, тялото му се разтърсваше от конвулсии върху снега.

Асейл стисна челюстта му в желязна хватка и като извъртя главата му настрани, изръмжа:

– Нека бъдем учтиви – поздрави брат си.

Едуардо отвори широко очи и от устата му начаса се изля порой от думи на испански, но Асейл набързо го излекува от това, като извади камата си и я насочи към лицето му.

– Брат ти има място, където води хората, за да ги убие. Къде е то?

– Не знам за какво…

Асейл го възседна и го сграбчи за косата… намазана щедро с гел, тя бе хлъзгава и мазна, но той все пак успя да я стисне сигурно, след което опря камата под брадичката на Едуардо и заговори бавно и отчетливо:

– Къде отвежда хората. Знам, че има място, уединено и сигурно. Не е в къщата му. Не е в Колдуел.

Най-сетне по-възрастният Бенлоис заговори. На брат си. Думите се изляха от устата му, гърлени и накъсани от задавено дишане; в отговор очите на Едуардо се разшириха още повече. Не беше нужно човек да знае испански, за да схване смисъла: само да си казал нещо и аз ще те убия собственоръчно.

Асейл застана между двамата и се наведе, така че очите му да са на нивото на тези на Едуардо.

– Сега ще ти причиня болка.

Избери си място, което и да е място.

Реши да започне от раменете. Едно бързо движение и острието потъна дълбоко в плътта под ключицата – болезнено, но не и фатално.

Писъците едва не го проглушиха, но камата остана на мястото си. А пръстите му – около дръжката ѝ.

– Къде е? – Когато не получи незабавно отговор, той завъртя оръжието в раната. – Къде ги води?

Ново завъртане. Нови писъци.

А после Рикардо се обади отново – гласът му прекъсна драмата, за да повтори казаното преди малко. Само че агонията щеше да надделее… Асейл щеше да се погрижи за това.

Отдръпвайки се, за да даде възможност на скъпия Еди да си почине и да се посъвземе за миг, той гледаше как дръжката на камата подскача нагоре-надолу в синхрон с измъченото му дишане.

О, как паднаха силните. Едуардо винаги бе изтупаният финансов контрольор. Ала ето го сега – с рошава коса, кървясали очи, голата му кожа – изпоцапана със сняг.

Асейл го наблюдаваше със състраданието, което човек би изпитал към ударено от автомобил животно, което все още се гърчи в предсмъртни конвулсии.

– Не го слушай. Направиш ли го, ще те убия. Бавно. Единственият начин да се спасиш е, като ми кажеш това, което искам да знам.

Рикардо излая нещо.

– Не го слушай. – Асейл беше приковал очи в тези на Едуардо. – Говори с мен. Спаси се.

Едуардо се мъчеше да види брат си, но Асейл непрекъснато се местеше, препречвайки погледа му, докато накрая той прос­тена и затвори очи, сбърчил лице.

Асейл му отпусна още малко време, докато най-сетне изгуби търпение. Протегна ръка към камата и заяви:

– Отново ще ти причиня болка…

– На север! – изкрещя Едуардо. – По „Нортуей“! На север! От южната страна на връх Ирокези! Единственият път, който се изкачва дотам, тръгва от подножието! Половин миля и ще видиш отбивката!

Прикован до джипа, Рикардо направо изригна, яростта си личеше във всяка сричка, макар подробностите от изреченията да се губеха заради липсата на превод.

Асейл вдъхна дълбоко през носа си. Не долавяше мирис на измама откъм Едуардо. Само на прясна кръв, разбира се, и острата миризма на ужас. Както и направо трогателния дъх на срам, който напомни на Асейл за кореноплодни зеленчуци, извадени току-що от избата.

Едуардо бе казал истината такава, каквато я знаеше.

– Върнете Рикардо в колата – рязко нареди Асейл… но пос­ле промени решението си: – Почакайте – извика, когато братовчедите се подчиниха. – Обърнете го насам.

След това се премести зад Едуардо и вдигна отпуснатото му тяло. Вперил поглед в Рикардо, той заяви мрачно:

– Ти отне нещо мое и аз ще отнема нещо твое.

И като издърпа камата си от тялото на Едуардо, я прокара по гърлото му.

Бенлоис опита да извърне поглед, тялото му се изви между двамата братовчеди.

– Това е само началото, Рикардо. – Асейл блъсна настрани давещия се, облян в кръв мъж като боклук, какъвто си беше. – Едва сега започваме. – Приближи се до Бенлоис. – Сметнах обаче, че е важно да имаш един последен спомен за слабостта на брат си. Само си помисли – ако се бе оказал толкова силен, колкото си ти, можеше да умре достойно. Уви, това не бе неговата съдба.

Асейл се качи на мястото до шофьора и извади стъкленицата с кокаин.

Смръкна по две лъжички с всяка ноздра, докато братовчедите натъпкваха Бенлоис отзад; звукът от късане на ленти изолирбанд говореше какви мерки за сигурност вземаха двамата.

Асейл щракна осветлението над главата си, разгъна автомобилна карта на щата… и си даде сметка, че няма представа къде да гледа.

Ерик се настани зад волана и навря айфона си в лицето на Асейл.

– Дотам са пет часа.

Главата на Асейл зажужа. Въпреки че Бенлоис беше в ръцете му, мисълта за нещата, които правеха с Марисол, го ужасяваше. Пет часа беше прекалено дълго. Прекалено дълго с оглед на изминалото цяло денонощие, откакто беше отвлечена.

По дяволите, защо Бенлоис трябваше да е толкова добър стратег.

– Да тръгваме тогава – процеди той през стиснати зъби.