Кралят

34

Коленичил до ложето им, Рот броеше секундите между диханията на своята възлюбена, измерваше всяко нейно вдишване, докосващо едва-едва ръката, която бе положил на кръста ѝ. Все по-нарядко си поемаше дъх тя, все по-бавно го изпускаше.

А междувременно неговото сърце продължаваше да бие, неговите дробове изпълняваха задълженията си, неговото тяло не спираше.

Струваше му се така жестоко… и в миг би ѝ отстъпил своето здраве. Би ѝ дал всичко, за да я задържи до себе си… и тъй като това не беше възможно, той сложи длан върху дръжката на инкрустирания със скъпоценни камъни кинжал и го вдигна между тях.

Приковал поглед в полуотворените ѝ устни, той насочи острието право към гърдите си. Подпората, върху която бе поставено ложето, бе изработена от здрави дъбови греди и те се намираха точно на височината, която му беше необходима: опря основата на оръжието върху ръба на дървото и като го задържа изправено, се приведе, преценявайки разстоянието, което трябваше да преодолее.

Опрял гърди във връхчето на острието, той натисна леко, колкото да почувства убождането му.

Доволен от ъгъла, Рот обърна ножа и се зае да издълбае малка окръжност в дървото, дупка, в която да застопори кинжала. Струваше му се липса на уважение, че похабява пос­ледните дихания на Ана, зает с подобна задача, вместо да е погълнат от нея и единствено от нея.

Ала трябваше да е готов.

Ако я изгубеше, преди да успее да се погрижи за това, съществуваше риск нещо да се обърка, а той трябваше да е сигурен, че няма да има никакъв шанс да оцелее.

– Какво… правиш?

Рот вдигна рязко глава. За миг не можа да разбере какво вижда пред себе си.

Ана бе обърнала бледото си лице към него и го гледаше изпод натежали клепачи.

Върхът на ножа се изплъзна от прореза, който той дълбаеше, и потъна в китката му. Рот дори не забеляза.

– Ана…?

Езикът ѝ близна кръвта по устните ѝ.

– Нашият син…

Рот не чу нито думичка от онова, което тя каза. Сълзи изпълниха очите му, сърцето му се блъскаше в гърдите и за миг той се зачуди дали не е просто сън… резултат от това, че самият той бе издъхнал, че бе забил ножа в мястото, където любовта му към нея бе най-силна.

Само че… не, тя протегна ръка към него. Докосна го по лицето с удивление… сякаш и самата тя не можеше да повярва, че е дошла в съзнание.

– Ана! – Той притисна устни до нейните, а после избърса собствените си сълзи от студените ѝ бузи.

Внезапно съветът на лечителя отекна в главата му и той побърза да поднесе китката си към устата ѝ.

– Пий, обич моя… и недей да говориш все още. Пий. Най-вече и преди всичко трябва да пиеш!

Неговата Ана се съпротивлява само за миг, преди да прег­лътне веднъж. И отново. За трети път.

Тя простена и затвори очи, ала не от болка или страх. Не, беше от жизнено облекчение, сякаш утоляваше глад, който я беше измъчвал до болка, и агонията отслабваше.

– Пий… – каза Рот, докато всичко пред очите му се замъгли още повече. – Обич моя… вземи от мен и се върни…

Приглади косата ѝ назад и в същия миг погледът му попадна върху камата. И се помоли това чудо да остане с тях. Тя да оцелее и много скоро да се възстанови…

– Господарю?

При звука на дълбокия глас Рот обърна рязко глава, без да отдръпва вената си от устните на Ана. Воинът от Братството на черния кинжал Торчър стоеше до затворената врата на стаята, след като беше влязъл безшумно.

– Тя се пробуди – дрезгаво каза Рот. – Слава на Скрайб Върджин… тя се пробуди.

– Да – отвърна братът. – А аз трябва да говоря с вас.

– Не може ли да почака? – Рот отново насочи вниманието си към своята възлюбена. – Остави ни…

Братът се приближи и прошепна в ухото му така тихо, че в стаята не се разнесе нито звук:

– Изглежда както баща ви.

Рот примигна. Вдигна очи.

– Моля?

Братът имаше най-невероятните сини очи, цвят, който можеше да си съперничи с бледосините скъпоценни камъни, които Рот специално бе поръчал за пролетната рокля на Ана.

Братът отново доближи устни до ухото му и прошепна:

– Баща ви изглеждаше тъй в нощта, когато издъхна.

Братът се изправи. Очите му не трепнаха. Нито изражението му. Нито тялото му.

Прилив на ярост накара Рот да свие ръка в юмрук. Пос­ледното, което искаше да се натрапи в това свято място на надежда, бе споменът за онази нощ на загуба… когато бе препуснал към крепостта, възседнал черния си жребец, галопирайки през горите, рискувайки собствения си живот, за да стигне навреме.

Ала колкото и да му се щеше да задържи тази глава от живота си настрани, образите нахлуха в ума му с ужасна яснота: беше пострадал през деня – подхлъзване в стаята, при което бе паднал върху остър метален прът. Заради раната не беше в състояние да се дематериализира, но все пак бе достатъчно добре, за да тръгне от замъка, когато бе повикан при едно от Първите семейства.

Когато потегли по залез-слънце, нямаше намерение да се прибере чак до сутринта.

Братството бе дошло за него само час по-късно.

Докато успее да се върне в замъка, вече беше твърде късно. Баща му си бе отишъл.

Що се отнасяше до външните белези – да, на някои мъртви наистина им личеше: убитите, осакатените, престарелите… но не и баща му. Той изглеждаше просто заспал, тялото му беше окъпано и облечено в церемониалните одежди, косата му – грижливо сресана, с ръкавици на ръцете и обувки на краката, сякаш възнамеряваше сам да влезе в гроба.

– Какво казваш? – Рот поклати глава. – Не…

Ново прошепване в ухото му:

– Погледнете ноктите ѝ.

Ана повдигна клепачи и очите ѝ се разшириха при вида на брата. Рот се приведе към нея и я целуна по челото.

– Не се тревожи, обич моя.

В миг тя се успокои под допира и гласа му; затвори очи и продължи да се храни.

– Точно така – прошепна Рот. – Вземи онова, което ти давам.

Когато се увери, че се е успокоила напълно, той сведе пог­лед към дланите ѝ и се намръщи. Ноктите ѝ бяха… сини.

Ръцете на баща му бяха облечени в ръкавици.

– Ела пак – дрезгаво каза той на брата. – Ще те повикам.

Торчър кимна и отиде до вратата. Преди да излезе, заяви ясно:

– Не позволявайте да сложи в уста нищо, което не е било опитано.

Отрова? Нима беше… отрова?

След като вратата на покоите им бе затворена и заключена отново, Рот почувства, че го обзема странно спокойс­твие – силата и решителността му се завърнаха, докато Ана продължаваше да пие от вената му с все по-сигурни глътки. И колкото повече вземаше от него, толкова повече онзи цвят на смърт изчезваше от ноктите ѝ.

След смъртта на баща си Рот се бе носил безтегловен в света… докато не му доведоха Ана и тя се превърна в неговата опора, възвърнала го не само към дишането в гърдите му и ударите на сърцето му, но и към властването му като крал.

Само като си помислеше, че може би бяха отнели баща му? А сега и обичаната му жена?

Припомни си изражението на Торчър… и разбра, че в двора си има врагове. Врагове, способни на убийство.

Гняв закипя под повърхността му, променяйки го отвът­ре… така, както се ковяха стомана и желязо.

– Не се тревожи, обич моя – повтори той и взе ръката ѝ в своята. – Аз ще се погрижа за всичко.

И кръв ще рукне, както сълзите, които ти проля в болката си.

Той беше крал, да. Ала преди всичко беше хелрен на тази великолепна жена… и щеше да отмъсти за нея.