Кралят

8

По-късно същата сутрин един ъперкът се стрелна към Рот отляво и въпреки че изсвистя, докато профучаваше във въздуха, той не можа да реагира навреме – кокалчетата се стовариха право в челюстта му, така че главата му дрънна и отхвръкна настрани, а от устата му политнаха пръски кръв.

Усещането беше страхотно.

След поредната кошмарна сесия по царуване (между седем и десет часа от живота му – изгубени безвъзвратно) той бе отишъл в личните си покои.

Бет спеше непробудно.

След като се взира в тавана цял час, Рот звънна на Пейн и ѝ каза, че ще я чака в тренировъчната зала.

Както Рейдж казваше, секс или битка за сваляне на напрежението. Сексът отпадаше, така че…

Впрягайки енергията от удара, Рот последва инерцията и я пренасочи в ритник, от който противницата му загуби равновесие и политна на една страна. Ала не се сгромоляса на тепиха. Не, тя се приземи леко и бързо като котка и Рот разбра, че има планове за него.

Движението на въздуха, миризмата ѝ и звукът от стъпките на босите ѝ крака – всичко това му казваше, че е приклекнала и се кани да се приближи към него. Той се стегна и отпусна тежестта на тялото си в бедрата, наслаждавайки се на усещането от обтегнатите мускули, поели сигурно тежестта на сто и двайсет килограмовото му тяло. Долепи лакти до себе си, изчака тя да се приближи и замахна право напред. Със светкавичните си рефлекси и преимуществото на зрението, сестрата на Ви избег­на юмрука му и го стисна през кръста.

Пейн не удряше като момиче, независимо дали използваше юмруци, крака или цялото си тяло. Беше по-скоро като да те блъсне джип и колкото и топките на Рот да искаха да бъде другояче, ударът ѝ попадна право в целта.

Той изруга и се просна по гръб на тепиха като някой женчо. Не че щеше да остане дълго така.

Което се оказа проблем.

Докато се сгромолясваше, си припомни как бе паднал от леглото в апартамента… и това начаса отприщи истинска агресия – само за миг вече не ставаше дума за тренировки, поддържане на формата или упражнение. Воинският инстинкт беше отключен между него и спаринг-партньорката му.

С ръмжене, отекнало из цялата зала, той я стисна с желязна хватка над лактите, оттласна я от себе си и я повали по лице на тепиха.

Пейн беше силна жена, с железни мускули и смъртоносна, ала не можеше да се мери с мощта и размерите му… особено когато той я възседна и обви ръка около шията ѝ. Стиснал гърлото ѝ в сгъвката на лакътя си, Рот сключи свободната си ръка около силната си китка и увеличи натиска.

Лесъри. Врагове. Трагичната смърт, променила хода на живота му… и този на други. Отчуждеността, появила се между него и неговата шелан. Сексуална неудовлетвореност. Подозрение. Бет криеше нещо от него.

Хронично раздразнение, което бързо се превръщаше в безпокойство и никога не го напускаше.

Страх. Непризнат, погребан дълбоко и отровен.

Самоомраза.

На черния фон на слепотата му всичко изведнъж побеля, надви го ярост, която нямаше къде да се излее. Резултатът бе прилив на далеч по-страховита сила, отколкото мускулите и костите му притежаваха. Пейн заби нокти в ръката му, борейки се, все едно е в плен на предсмъртен гърч, ала Рот не усещаше нищо.

Искаше да убива. И щеше да го…

– Рот!

Също както съпротивата на Пейн, който и да викаше името му, за него беше без значение. Той бе стъпил здраво на пътя към убийството, всякаква представа какво се случва около него бе изгубена в…

Някой се приближи и го задърпа, виковете ставаха все по-силни.

Под него Пейн бе започнала да се предава, съпротивата бавно напускаше тялото ѝ, тази вечна неподвижност – именно онова, за което жадуваше яростта в гърдите му. Още мъничко, само толкова бе необходимо. Още малко натиск. Още…

Силен, ритмичен звук се разнесе точно пред лицето му. Отново и отново, и отново, като барабан, биещ на съвършено еднакви интервали. Единственото, което се промени, беше звукът от ударите му. Той се усилваше.

Или пък постепенно проникваше през мъглата на яростта му.

Рот се намръщи. Вдигна глава и за миг престана да стиска така силно.

Джордж.

Обичният му кротък голдън ретривър бе заврял муцуна на сантиметри от лицето му и лаеше пронизително, сякаш настояваше Рот да престане с това. Незабавно!

Рот изведнъж си даде сметка какво прави.

Какво, по дяволите, му ставаше?

Охлаби хватката си, но не можа да се отдръпне сам – този, който го дърпаше за раменете, се възползва, за да го отскубне от Пейн.

Той се приземи по гръб на тепиха; задавените хрипове и тежкото дишане на противницата му се смесваха с ругатните на този, който се беше присъединил към тях… както и с тихо скимтене.

– Какво си мислеше, по дяволите! – Сега някой друг се зав­ря в лицето му. – Замалко да я убиеш!

Рот стисна главата си с ръце, обля го студена пот.

– Не знаех… – чу се да казва. – Нямах представа…

– Даваш ли си сметка, че изобщо не можеше да диша?! – Беше доктор Джейн. Разбира се… тя бе в клиниката си и трябва да е чула лая или…

Ай Ем беше с нея. Рот го усещаше, въпреки че както обикновено сянката не говореше много.

– Съжалявам… Пейн… съжалявам.

Мили боже, какво беше направил? Ненавиждаше насилието над жени. Проблемът бе, че когато тренираше с Пейн, не мислеше за нея като за жена. Тя беше опонент ни повече, ни по-малко, а и той бе получил предостатъчно синини и една-две строшени кости като доказателство, че в двубоите им и двамата са еднакво безпощадни.

– Мамка му, Пейн… – Рот протегна ръце в празния въздух; все още усещаше миризмата на страха ѝ, както и онази, която придружаваше надвиснала смърт. – Пейн…

– Няма нищо – дрезгаво отвърна тя. – Честно.

Доктор Джейн заниза цял куп ругатни.

– Това е между него и мен – отсече Пейн. – Не те…

Нов пристъп на кашлица не ѝ позволи да довърши и доктор Джейн се сопна:

– Когато той едва не те удуши, определено ме засяга!

– Нямаше да ме остави да…

– Затова ли беше започнала да посиняваш?

– Не бях…

– Ръката му кърви върху тепиха. Да не искаш да ми кажеш, че не е от твоите нокти?

Пейн си пое рязко дъх.

– Това е битка, не детска игра.

Доктор Джейн понижи глас:

– Брат ти има ли представа колко далеч стига това?

Към всеобщите ругатни се присъединиха и тези на Рот, а Пейн изръмжа:

– Няма да кажеш на Вишъс…

– Посочи ми една основателна причина да не го сторя и ще си помисля. В противен случай никой няма право да ми нарежда какво мога и какво не мога да кажа на собствения ми съпруг. Нито ти, нито той…

Рот бе сигурен, че при последната дума доктор Джейн го бе изгледала свирепо.

– …и определено никога, когато става дума за безопасността на член от семейството му.

В последвалото мълчание ясно се долавяше нарастваща агресия. А после Пейн излая:

– Колко пъти си намествала костите на краля? Колко пъти си шила раните му? Миналата седмица мислеше, че съм му изкълчила рамото… и нито веднъж не сметна за необходимо да изтичаш при неговата шелан и да ѝ докладваш. Нали? Нали?

– Това е различно.

– Защото съм жена? Извинявай, имаш ли нещо против да ме гледаш в очите, когато ми излизаш с подобни двойни стандарти, доктор Джейн?

Исусе, настроението му като че ли беше заразило и тях двете. Но разбира се, именно неговите действия бяха причината за всичко това. Мамка му…

Рот разтърка лице, слушайки ги как си разменят реплики.

– Права е.

Това накара и двете да млъкнат.

– Нямаше да спра. – Изправи се на крака. – Така че ще кажа на Ви и никога вече няма да го правим.

– Да не си посмял – успя да изплюе Пейн, преди да бъде прекъсната от нов пристъп на кашлица. В мига, в който се съвзе, опита отново: – Да не си посмял да ме унижаваш така. Бия се с теб, за да поддържам собствените си умения. Ако си се възползвал от някоя слабост, вината е моя, не твоя.

– Значи, смяташ, че просто бях особено суров? – мрачно попита Рот.

– Разбира се. А и аз все още не бях дала знак, че се предавам.

– Вярваш ли и за секунда, че това би променило нещо?

Прилив на страх промени молекулите около сестрата на Ви.

– Ето защо никога вече няма да го повторим. – Той се обърна към доктор Джейн. – Ала и тя е права. Това не ти влиза в работата, така че не се бъркай.

– Как ли пък…

– Не е молба, Джейн. А заповед. Ще се видя с Ви веднага щом взема душ.

– Знаеш ли, че понякога можеш да бъдеш истински задник, Ваше Величество?

– И убиец. Не го забравяй.

Рот се отправи към вратата, без да си дава труда да хване каишката на Джордж. Когато се отклонеше от правилната посока, кучето го поправяше, като заставаше пред него и го насочваше към изхода.

– Съблекалните – изръмжа той, когато поеха по циментовия коридор.

Джордж, който познаваше или думата, или следтренировъчния ритуал, му помогна да се оправи по коридора, а лапите му тупкаха по голия под. Слава богу, че по това време тренировъчният център беше съвсем пуст. Последното, от което се нуждаеше, бе да срещне някого. Ала братята спяха и обширният подземен комплекс беше празен – залата за тренировки, стрелбището, класните стаи, плувният басейн с олимпийски размери, офисът, откъдето се ръководеше всичко, както и операционните зали и болничните стаи.

Макар че Пейн замалко щеше да бъде настанена в една от тях като пациент.

Мамка му.

Ръката, която Рот прокарваше по стената, напипа една врата и той спря.

– Искаш ли да изчакаш тук? – попита той Джордж.

Ако се съдеше по дрънченето на нашийника и тупането по пода, кучето явно реши да остане навън, както правеше обикновено – с тази негова дълга козина, определено не си падаше по горещите влажни помещения.

Рот пристъпи в съблекалните. Благодарение на акустиката и плочките не беше трудно да се ориентира с помощта на слуха си… и на навика. Пък и му беше по-лесно да се оправя сам на места, където бе прекарал много време, докато все още имаше някакво зрение.

Мамка му. Ами ако кучето не го беше спряло преди малко?

Облегна се тежко на влажната стена и отпусна глава. Исусе Христе. Разтърка лице и пред очите му се заредиха картини от онова, което би могло да се случи.

Стонът, надигнал се в гърлото му, отекна като корабна сирена. Сестрата на неговия брат. Воин, когото той уважаваше. Съсипана.

Задължен беше на кучето си. Както винаги.

Рот смъкна потника си, подгизнал от пот, и го пусна на пода, след което събу и спортните си шорти. Прокарвайки ръка по стената, той пое напред – разбра, че е достигнал помещението с душовете, по наклона на пода. Когато откри редицата с кранчетата за водата, под босите си крака усещаше гладките кръгли отвори на канала. Завъртя едно от кранчетата и след миг силна студена струя го блъсна право в лицето.

Господи, онзи пристъп на гняв! Взривоопасно усещане, което помнеше отпреди… и което изобщо не искаше обратно в живота си. Именно този адски пламък го бе поддържал през годините между убийството на родителите му и деня, в който Бет се появи в живота му. Мислеше, че завинаги се е отървал от него.

– По дяволите!

Затвори очи, подпря длани от двете страни на душа и остави мускулите на ръцете му да понесат тежестта на тялото му. От гадното настроение имаше чувството, че на главата си има перки на хеликоптер, които всеки миг ще отсекат черепа от останалата част на тялото му.

Проклятие.

Никога досега не бе мислил за това, ала за онези, които бяха с всичкия си, „лудостта“ бе теоретично понятие; обида, която да лепнеш на някого, когото не уважаваш; описание на неподходящо държание.

Застанал под душа, Рот си даде сметка, че истинската лудост няма нищо общо с това, хормоните ти да се поразвихрят, преди да ти дойде, да ти падне кръвната захар или да се напиеш до заб­рава и да обърнеш някоя хотелска стая с краката нагоре, преди да се отрежеш. Не беше да караш като луд, да обереш банка или да си изкараш яда на някой неодушевен предмет.

Не, истинската лудост бе светът да се отдръпне от теб; беше все едно някой да манипулира сетивата и съзнанието ти като с видеокамера – изведнъж образът на онова, което става вътре в теб, се увеличава многократно и всичко друго – онзи, когото обичаш, работата, приятелите, здравето ти – не просто се отдалечават, а престават да съществуват.

А най-страшно бе, когато с единия крак се озовеш стъпил в реалността, а с другия – в това лично твое чистилище… и усещаш как реалността постепенно ти се изплъзва…

Изневиделица равновесието му отиде по дяволите, светът се наклони дотам, че той не бе сигурен дали бе паднал назад, или не. Ала след това усети острие под брадичката си и осъзна, че някой го беше сграбчил за косата.

– В този миг – изсъска глас в ухото му – знаем две неща. Ала само едно от тях може да промени всичко.