Кралят

51

Когато Рот се остави да го преведат през фоайето, Джордж, както обикновено, беше до него.

Честно казано, дори да не беше сляп, пак щеше да има нужда някой да го води.

Всеки миг очакваше нещо в него да се възпротиви гневно, но Бет го беше хванала натясно… по най-добрия възможен начин. Имаше право – ако нейните културни норми бяха също толкова важни за тях като двойка? Е… щом бяха „женени“ по човешкия начин, значи, бяха обвързани. Точка по въпроса.

И все пак не беше сигурен какво изпитва. Но разбира се, първия път го бяха направили напълно според традициите на расата… и въпреки че те не ѝ говореха нищо, нито имаха някакво значение за нея, тя ги беше спазила.

Струваше му се справедливо да стори същото за нея.

– Готов ли си? – тихо го попита Ласитър.

Из фоайето се разнесе шум от стъпки.

– Какво правят? – прошепна Рот в отговор.

– Оформят две редици, така че между тях да има пътека, водеща от трапезарията до нас. Намираме се на около пет метра от билярдната. Тя се скри – затвориха вратата, за да не можем да я видим.

Мислите на Рот се върнаха към деня, когато се бяха обвързали. Тогава Скрайб Върджин все още не беше изчезнала. Бет беше облечена в червената рокля на Уелси… и едва не беше припаднала, докато братята вдълбаваха осембуквеното ѝ име върху гърба му. Джон Матю, Блей и Куин ги нямаше тогава. Също като Рив и Хекс, Пейн, Мани, двете сенки и други.

Нито пък Кор и копелетата.

А оттогава бяха изгубили Уелси. Но само нея, никой друг.

Изведнъж фоайето се изпълни с музика, класическа мелодия, която бе чувал и преди, обикновено в женски филми, в които ставаше дума за… е, ами за сватби, много ясно.

– Готов? – попита Ласитър.

– Аха. – Исусе, изобщо не беше очаквал да прави нещо такова.

– Току-що кимнах на Фриц – прошепна ангелът. – И той отваря вратите.

Рот се прокашля и се приведе към него.

– С какво… с какво е облечена?

– Бяло. До прасците. Свободно. Придружавана е от брат си и носи бледочервена роза, която Рейдж извади от букета на полицата. – Ласитър замълча за миг, а после продължи: – Не сваля очи от теб, а усмивката ѝ? Сияе, приятелю. Буквално сияе.

Отведнъж цялата гадост около престола и всички причини, поради които правеха това, се изпариха – щом улови уханието на своята лийлан, единственото, за което можеше да мисли, бе че тя означава всичко за него… и то не само защото може би спасяваше престола му.

А, да – и нищо чудно да беше бременна.

– Скъпи влюбени – започна Ласитър, – събрали сме се тук, за да станем свидетели на свързването в свещен съюз на Елизабет, дъщеря на Дариъс, и Рот, син на Рот.

Значи, нямаше да използват официалните вампирски имена. Чудесно. Така изглеждаше по-човешко.

– Кой ще даде ръката на тази жена в брачен съюз?

Рот очакваше някой от братята да преведе думите на Джон. Ала той даде отговора си високо и ясно: изсвири високо, което категорично оповестяваше, че ще даде сестра си в брак.

Инстинктивно, защото нямаше никаква представа какво включва церемонията, Рот протегна ръка. Тя бе уловена от Джон Матю, който я стисна здраво, клетва, дадена и приета в ръкостискането, безмълвно обещание „ще се грижа добре за нея“, прието със също толкова безмълвно „само да си посмял да не го сториш“.

Няколко души се прокашляха. Сякаш някои от братята се бяха разчувствали.

Ласитър също се прокашля, а после се чу шумолене от прелистване на страници.

– Ъъъ… ами вижте, ще трябва да импровизирам, окей? Има ли някаква причина вие двамата да не може да направите това? Не? Страхотно.

Бет се разсмя.

– Мисля, че идеята е да изчакаш да ти отговорим.

– Всички заедно тогава, става ли? Вие, кибиците, също. Някаква причина това да не стане?

Всички обитатели на къщата извикаха едновременно с Рот и неговата шелан:

– Не!

– Човече, справяме се страхотно. – Още прелистване на страници. – Да, тук са се разпрострели надълго и нашироко. Рот?

По някаква налудничава причина той се усмихна широко.

– Да?

– Вземаш ли тази невероятна жена, която току-що ти спаси задника, за своя съпруга? Обещаваш ли да я обичаш и утешаваш, да я почиташ и да бъдеш до нея в болест и здраве, да изоставиш всички други, да ѝ бъдеш верен, докато сте живи… мамка му, трябваше да питам първо теб, Бет. Защо не отговориш ти?

– Не – намеси се Рот, широко ухилен. – Аз ще съм пръв. Да, вземам я.

Откъм множеството се разнесе подсмърчане. А после Рейдж изсъска:

– Какво? Това е красиво, окей? Майната ви на всички.

– А сега, Бет, вземаш ли за съпруг този трън в задника, който се пали от едното нищо? Обещаваш ли да го обичаш и утешаваш, да го почиташ и да бъдеш до него в болест и здраве, да изоставиш всички други, да му бъдеш вярна, докато сте живи?

– Да – отвърна Бет. – Абсолютно.

– Суууупер. – Ласитър прелисти още няколко страници. – Окей, пръстени? Имаме ли пръстени, хора?

– Сложи пръстена ми на палеца ѝ. – Рот свали огромния черен диамант, който някога бе украсявал ръката на баща му. – Ето.

– А той може да използва моя – обади се Бет. – Той е на майка му.

– Ооо, ама че сладко. – Ласитър взе пръстена на Рот. – Окей, да го направим. Благославям тези пръстени. Бет, вземи си твоя и го постави на който пръст стане. Или просто до половината… готово. Така, сега повтаряйте след мен. О, мамка му! Май първо трябваше да го направя с Рот.

– Не. – Бет отново се засмя. – Всъщност така е съвършено.

– Съвършено – съгласи се Рот.

Беше толкова… правилно. Естествено и истинско… и липсата на официалност пасваше страхотно, особено като се имаше предвид нелепата ценностна система на аристокрацията.

По дяволите, Ласитър беше същинска противоотрова от плът и кръв на всичко онова.

– Окей, Бет, повтаряй след мен: „Аз, Бет, страхотна мадама…“.

Бет се изкиска.

– Аз, Бет…

– Къде остана това със страхотната мадама? Какво? Хайде де, имам лиценз от интернет. Знам какво правя.

Рот кимна на своята лийлан.

– Има право. Ти наистина си страхотна. Смятам, че трябва да го чуем.

– Искам да чуя едно амин! – провикна се Ласитър.

– Амммммммин! – отекна из цялото имение.

– Добре, добре, добре – предаде се Бет. – Аз, Бет, страхотна мадама…

– …вземам този идиот, Рот…

– …вземам този идиот, Рот…

– …за свой съпруг, да го обичам и бъда с него от този ден нататък…

– …за свой съпруг, да го обичам и бъда с него от този ден нататък…

– …в добро и лошо, в бедност и богатство…

И изведнъж това вече не беше шега. Колкото по-напред отиваше Бет, толкова по-сериозен ставаше Ласитър и толкова повече тя трепереше, сякаш думите, които изричаше, имаха огромна стойност и значение.

Това бе нейната традиция, осъзна Бет, докато продължаваше с дрезгав глас:

– …в болест и здраве…

– …за да го обичам и да се грижа за него, докато смъртта ни раздели. Това е тържественият ми обет.

– …за да го обичам и да се грижа за него, докато смъртта ни раздели. Това е тържественият ми обет.

Ласитър отгърна нова страница.

– Приеми този пръстен като символ на моя обет и с всичко, което съм, и всичко, което притежавам, те почитам в името на Отца и Сина, и Светия дух.

Докато Бет повтаряше думите и слагаше рубинения пръстен на кутрето му, Рот трябваше да стисне зъби, за да овладее емоциите си.

– А сега, господарю – продължи Ласитър, – повтаряй след мен…

* * *

Бет не бе от онези момичета, които си мечтаят за сватбения си ден. Които го разиграват с куклите си Барби. Които, щом станат на двайсетина години, редовно си купуват сватбени списания.

Ала беше сигурна, че дори да бе една от тях, никоя от фантазиите ѝ не би приличала на случващото се – заобиколена от вампири, вероятно бременна, венчавана от паднал ангел, облечен като Елвис Пресли и правещ истинско мазало от церемонията.

И все пак, когато вдигна очи към мъжа, който всеки миг щеше да стане неин съпруг, не бе в състояние да си представи нещо, които би ѝ харесало повече. Но разбира се, когато стоиш до правилния мъж, никое от нещата, за които говорят по телевизията, никакви дизайнерски рокли, никакви водопади от шампанско, никакъв диджей, никакви схеми за настаняване и малки подаръчета за гостите нямаха значение.

– Аз, Рот, вземам теб, Бет – започна Ласитър.

– Сам ще го кажа – разнесе се гръмкият глас на съпруга ѝ. – Аз, Рот, вземам теб, Бет, за моя възлюбена съпруга, да те обичам и да бъда с теб от този ден нататък, в добро и лошо, в бедност и богатство, в болест и здраве, за да те обичам и да се грижа за теб, докато смъртта ни раздели. Това е тържественият ми обет.

Очите на Бет се замъглиха.

Докато тя подсмърчаше и се усмихваше едновременно, Рот сложи гигантския кралски пръстен на върха на палеца ѝ и с тържествена искреност заяви:

– Приеми този пръстен като символ на моя обет и с всичко, което съм, и всичко, което притежавам, те почитам в името на твоя Отец и Син, и Свети дух.

Разнесоха се ръкопляскания, спонтанни и гръмки. И Ласитър трябваше да вика, за да го чуят:

– С властта, дадена ми от Гугъл, ви обявявам за съпруг и съпруга. Можеш да целунеш булката!

Ръкоплясканията още повече се усилиха, когато Рот обви ръце около нея и я наклони назад, така че единственото, което я задържаше да не падне, бе неговата сила.

Беше нещо, което правеше редовно, несъзнателен начин да докаже физическата си способност да се грижи за нея.

– Свали ми очилата – прошепна, докато завесата на косата му падаше от двете им страни и ги скриваше от погледите на останалите. – Искам да видиш очите ми, дори и те да не могат да те видят.

С разтреперани пръсти Бет посегна към лицето му и свали плътните очила, разкривайки невероятните му очи, и ето че тя се върна назад във времето към мига, в който ги беше видяла за първи път – в подземната спалня за гости в къщата на баща ѝ.

Бяха съвсем същите, както и тогава. Бледозелени, те грееха толкова силно, че Бет трябваше да примига, и то не само защото собствените ѝ очи бяха пълни със сълзи.

– Прекрасни – прошепна тя.

– Безполезни – отвърна той с усмивка… сякаш си спомняше съвсем същия миг.

– Не, те ми показват цялата обич в сърцето ти. – Бет докосна лицето му. – А това е много полезно.

Устните на Рот се доближиха до нейните, докоснаха ги веднъж, два пъти. А после я целуна страстно и бавно.

Когато най-сетне понечи да я изправи, тя върна очилата на мястото им, а после се обърна към обитателите на къщата пламнала. Заобикаляше ги толкова много обич.

И я караше да се чувства неуязвима, каквото и да криеше бъдещето.

Гласът на Ласитър се извиси над глъчката:

– Благодаря, много ви благодаря.

Рот се наведе, погали Джордж по ухото, улови повода му и тримата поеха по пътеката към трапезарията.

Незнайно как Фриц бе успял да сътвори истински пир и сега масата беше отрупана с простичко, ала изобилно угощение.

Но първо работата.

Рив прекрачи в трапезарията и кимна на Бет, която се облегна на своя съпруг.

– Време е да подпишеш прокламацията – каза тя.

Мъчително бе да види как огромната радост на съпруга ѝ изведнъж секна.

– Също толкова важно, нали така? – прошепна тя. – Ние сме женени. Защитени сме.

– Аха… – Проточи се дълга пауза. – Мога да го направя.

Само че му отне ужасно дълго време да отиде при Рив, който развиваше пергамент с червени и черни ленти в долната част.

– Имам синя химикалка за подписа – каза Рив, изваждайки я от самуреното си палто. – Сакстън го изготви, с дата отпреди три седмици. Увери ме, че формулировката е желязна и няма нищичко, за което биха могли да се хванат.

– Желязна – повтори Рот.

Рив му подаде химикалката.

– Подпиши го и аз ще се погрижа да бъде доставено… с огромно удоволствие.

Бет пусна ръката на своя мъж, за да му даде малко лично пространство… ала очевидно той не се нуждаеше от такова, защото здраво я стисна и се изправи над пергамента.

– Какво пише? – попита дрезгаво.

Бет плъзна поглед по символите и видя единствено знаци от синьо мастило.

– Пише… – Рив се приведе към тях, – че съюзът ви е анулиран.

– Сякаш никога не е съществувал? – промълви Рот.

Рив потупа с пръст по пергамента.

– Това е политическо изявление. С политическа цел. Не става въпрос за вас двамата.

– Трябва да сложа подписа си отдолу. А нейното име фигурира в него. Така че именно за нас става въпрос.

Рив също се отдръпна и ето че Рот остана сам с думите, които не можеше да види.

Всички братя и останалите обитатели на къщата стояха назад, не се чуваше нито звук.

Няма да го направи – помисли си Бет. – Просто няма да е в състояние да го направи…