Кралят

30

Сълзите на брат му бяха имали мириса на летен дъжд, оплискал все още топъл асфалт.

Докато Рот отиваше обратно към тренировъчния център, всяка дума, която си бяха разменили с Тор, всяка сричка, всяко мълчание между тях отекваха в тялото му като болка след битка – чак до костите, до мозъка в тях, той усещаше останките от разговора, който бяха водили край басейна.

И най-вече – нещо, което Тор бе казал и към което мислите му се връщаха непрекъснато.

„Без деца те са така празни, както ние – без тях.“

Това навярно бе единственото, което бе успяло да пробие стената на страха му. За него да се събуди без Бет до себе си бе най-ужасното откровение… и ако без дете тя се чувстваше по същия начин, значи, и двамата ги очакваше дълга и студена празнота.

Вижте го само. Пленник бе на живот, който ненавиждаше, само една халюцинация го делеше от това, напълно да откачи. Не искаше същото за нея… а прекрасно знаеше, че да бъдеш с онзи, когото обичаш, не е достатъчно, ако си наистина и дълбоко нещастен.

Проблемът? Фактът, че макар да разбираше своята шелан, това не променяше всичко, за което се тревожеше. Просто го караше да усеща още по-болезнено тяхната несъвместимост.

Джордж кихна.

Рот смени ръце върху повода на кучето и се наведе, за да го потупа.

– От този тунел винаги се разкихваш.

Господи, какво щеше да прави? При положение че Бет нав­лизаше в периода си на нужда, естествено… но може би той се заблуждаваше и това щеше да ги спаси. Макар че за колко дълго? Рано или късно, тя щеше да е в състояние да зачене.

Когато Джордж даде знак, че е време да спрат и да изкачат ниските стъпала, Рот въведе кода, отвори вратата и миг по-късно двамата бяха във фоайето и заобикаляха подножието на голямото стълбище. Първото хранене вече бе поднесено; братята бяха в трапезарията и приказваха, гласовете им бяха дълбоки и силни. Рот поспря и докато ги слушаше, мислите му се върнаха към нощта, когато Бет бе минала през промяната. Беше излязла от подземието в къщата на Дариъс и той бе накарал братята си да занемеят, вземайки я в обятията си пред очите им.

И нищо чудно. По онова време те никога не го бяха виждали с жена.

А когато се бе върнал от кухнята, понесъл бекона и шоколада, от които тя се нуждаеше, за да задоволи апетита си, предизвикан от преобразяването, бе заварил братята, паднали на коляно около нея, навели глави, а камите им бяха забити в пода.

Заявяваха, че я приемат като своя кралица. Макар и тогава тя да не го знаеше.

– Господарю?

Рот погледна през рамо и се намръщи.

– Хей! Какво става, съветнико?

Сакстън се приближи и Рот съвсем ясно усети миризмата му – не вещаеше нищо хубаво.

– Трябва да говорим.

Рот затвори очи зад стъклата на тъмните си очила.

– Сигурен съм, че е така – промърмори той. – Но аз трябва да отида при моята Бет.

– Спешно е. Току-що се връщам от…

– Виж, не се засягай, но оставям своята шелан на заден план вече… и аз не знам от колко време. Тази вечер тя е на първо място. Когато приключа, ако има време, ще те намеря. – Рот наведе глава. – Джордж. Заведи ме при Бет.

– Господарю…

– Веднага щом мога, мой човек. Но нито секунда по-рано.

Двамата с кучето бързо изкачиха голямото стълбище и се отправиха към вратата, която отвеждаше на третия етаж…

Изневиделица Рот се олюля… толкова силно, че трябваше да протегне ръка и да се подпре на стената.

Странното усещане отмина така бързо, както го беше връхлетяло, равновесието му се завърна, тежките му ботуши отново стъпваха здраво на пода.

Той завъртя глава на двете си страни, както правеше, когато все още имаше някакво зрение. Нищо. Никой не го буташе отзад. От всекидневната в другия край на коридора не нахлуваше вятър. На пода нямаше играчки, които да го препънат.

Странно.

Все тая. Искаше единствено да стигне при своята Бет… и ясно усещаше, че тя е на горния етаж, в личните им покои.

И го очаква.

Докато поемаше по последното стълбище, мисълта му се насочи към родителите му. От всичко, което бе чувал, те го бяха искали с цялото си същество. Никакво несъгласие по този въп­рос. За него се бяха молили, полагали бяха усилия и ето че той им беше подарен от съдбата или пък от късмета.

Искаше му се и двамата с Бет да са единодушни по този въп­рос. Наистина.

* * *

Когато името ѝ достигна до ушите ѝ сякаш от много далеч, Ана имаше чувството, че се дави.

Знаеше, че я викат, докато безсъзнанието се опитваше да я повлече дълбоко в своите глъбини, и искаше да отговори. Беше нейният хелрен, нейният възлюбен, мъжът, когото обичаше. Той ѝ говореше, но тя не можеше да стигне до него, волята ѝ беше окована от огромна тежест, която отказваше да я пусне.

Не, не тежест. Беше нещо, появило се в тялото ѝ, нещо чуждо на нейната същност.

„Може би детето“, помисли си тя с ужас.

Ала не би трябвало да бъде така. Малкото, което бе заченала в утробата си, би трябвало да е благословия. Усмивка на съдбата, дар от Скрайб Върджин, за да осигури следващия крал.

И все пак именно след периода си на нужда бе започнала да усеща болестта. Крила бе симптомите и загрижеността си възможно най-добре, предпазвала бе обичния си съпруг от тревогата, разцъфваща в нея. Но ето че бе изгубила тази битка, рухнала бе на пода до него на онова тържество…

Последното, което бе чула ясно, бе как той вика името ѝ.

Преглътна и вкуси познатото гъсто вино на кръвта му, ала приливът на сила, който следваше винаги когато вземеше вената му, този път не последва.

Болестта я завладяваше, частица по частица, отнемайки ѝ сила и мисъл.

То щеше да я убие… каквото и да беше.

Сбогом… искаше да каже сбогом на Рот. Ако не можеше да предотврати онова, което се случваше с нея, да можеше поне още веднъж да му каже, че го обича, преди да премине в Небитието.

Събирайки последните останки от жизнената си енергия, тя стисна въжето, което я теглеше към края на пътя ѝ, и задърпа с всичка сила, молейки се за силата, която ѝ бе нужна, за да види своя хелрен още веднъж, за последно.

В отговор клепачите ѝ се повдигнаха бавно, не докрай, но все пак го видя, нейния възлюбен, навел глава, рухнал край брачното им ложе.

Ридаеше открито.

Умът заповяда на ръката ѝ да се вдигне към него, на устата ѝ – да се отвори и да проговори, на главата ѝ – да се обърне към него.

Нищо не помръдна; не излезе нито звук.

Само една сълза се събра в крайчеца на окото ѝ и когато ресниците ѝ повече не можеха да я задържат, се търкулна по студената ѝ буза.

И това бе всичко – клепачите ѝ отново се затвориха, силата ѝ беше изчерпана, сбогуването – свършило.

Изведнъж бяла мъгла се надигна от краищата на черното поле пред очите ѝ и валмата постепенно изместиха надвилата я слепота. А после сред мъглата и необикновената светлина изникна врата, приближаваща се към нея, сякаш родена от облака.

И без да ѝ го казват, Ана знаеше, че ако я отвори, ако посегне към златната брава и я натисне, ще бъде приета в Небитието… и връщане назад нямаше да има. Със същата непоклатима сигурност знаеше и че ако не действа в предписаното време, ще пропусне своя шанс и ще остане изгубена в Междинието.

Не искаше да си отиде.

Боеше се да остави Рот сам. Толкова малко бяха онези в двора, на които можеше да има доверие… толкова много – онези, от които да се бои.

Наследството, получено от баща му, беше прогнило. Просто не беше очевидно от самото начало.

– Рот… – Промълви тя в мъглата. – О, Рот…

Мъчителният копнеж в гласа ѝ отекна наоколо, изпълни белия пейзаж и ушите ѝ.

Вдигнала взор нагоре, Ана тайничко се надяваше, че Скрайб Върджин ще се появи, обгърната във великолепие, и ще се смили над нея.

– Рот…

Как би могла да си тръгне от този свят, когато оставяше толкова много от себе си…

Ана се намръщи. Вратата пред нея като че ли се беше отдалечила. Или пък си въобразяваше?

Не, вратата наистина се отдалечаваше. Бавно, неумолимо.

– Рот! – изкрещя тя. – Рот, не искам да си тръгвам! Роооооооооот…

– Да?

Ана се обърна с писък. За миг нямаше представа какво вижда пред себе си: малко момче, навярно на седем-осем години, с черна коса и светли очи, тялото му – толкова болезнено мършаво, че първата мисъл на Ана бе, че трябва да го нахрани.

– Кой си ти? – попита прегракнало. Ала всъщност знаеше. Да, тя знаеше.

– Ти ме повика.

Ана сложи ръка върху корема си.

– Рот…?

– Да, мамен. – Детето впери във вратата очи, които изглеждаха прастари. – Ще преминеш ли в Небитието?

– Нямам избор.

– Не е вярно.

– Умирам.

– Не е нужно да отиваш.

– Губя битката.

– Пий. Пий от онова, което е в устата ти.

– Не мога. Не мога да преглътна.

Ритъмът на думите им се учестяваше, все по-бърз и по-бърз, сякаш той знаеше, че времето ѝ изтича… и следователно – неговото също.

Тези негови очи, толкова бледозелени… но имаше и нещо странно. Зениците им бяха твърде малки.

– Не мога да пия – повтори тя. Прескъпа Скрайб Върджин, беше прекалено замаяна, а умът ѝ – прекалено объркан.

– Последвай ме и ще можеш.

– Как?

Той ѝ подаде ръка.

– Ела с мен. Ще те отведа у дома и тогава ще пиеш.

Ана погледна към вратата. Нещо в нея я привличаше, мамеше я да се пресегне и да довърши цикъла, който бе започнал в мига, в който бе припаднала в онази зала.

Ала онова, което изпитваше към своя син, беше по-силно.

Тя обърна гръб на портала.

– Ще ме върнеш при баща ти?

– Да. При него и при мен.

Ана пристъпи напред и вместо дръжката на вратата, улови топлата ръка на сина си, и той я поведе напред, далеч от бялата мъгла и смъртта, която бе дошла за нея, към…

– Рот? – прошепна тя в мрака, който ги обгръщаше.

– Да?

– Благодаря ти. Не исках да си отида.

– Знам, мамен. И един ден ти ще ми се отплатиш със същото.

– Така ли?

– Да. И всичко ще бъде наред…

Тя не чу остатъка от думите му – точно както нещо я бе издърпало в бездните на това място, внезапен взрив я зап­рати навън, изтласквайки всяка частица от тялото ѝ едновременно. А после мощен вятър я блъсна в лицето, отметна косата ѝ назад, остави я без дъх.

Ана нямаше представа къде ще се озове.

Единственото, което бе в състояние да стори, бе да се моли онова, което бе дошло при нея, наистина да бе рожбата ѝ… а не някой демон, появил се, за да я заблуди. Единственото по-ужасно от това, да не се върне назад, бе да ѝ отнемат вечността с онези, които обичаше…

– Рот! – изпищя тя във вихрушката. – Рооооооооооооот…!