Кралят

21

След като Фриц и Джон си тръгнаха, БеТ най-сетне влезе в къщата на баща си… и в същия миг неспирното движение на времето изведнъж се обърна назад. Само за миг минути, часове, дни… а после седмици и месеци… изчезнаха и внезапно тя отново стана онази, която бе, преди да срещне Рот – двайсет и няколко годишна човешка жена, която живееше заедно с котката си в тесен апартамент и се опитваше да пробие в живота напълно сама. Е, да, обичаше някои аспекти от работата си, но шефът ѝ Дик Гадняра беше похотлив сексистки кошмар. Заплатата ѝ също беше прилична, само дето не ѝ оставаше кой знае колко, след като си платеше наема… а изгледи за повишение нямаше. Да не говорим пък, че романтика в живота ѝ, чисто и просто, не съществуваше.

Не че тогава се интересуваше от мъже. Или пък жени.

Ала онзи път, на лагера…

Тя затвори вратата и не пропусна да заключи. Фриц също имаше ключ, така че, когато дойдеше с нещата ѝ, щеше да влезе без проблем… но никой друг нямаше да може да проникне.

Тишината, която я обгърна, беше като решетки на затворническа килия. Как, по дяволите, се бе озовала тук? Да прекара цял ден без Рот? Едва предишната нощ, в апартамента им в Ню Йорк, подобна раздяла би била немислима.

Влезе във всекидневната вляво и си припомни как, когато дойде тук за първи път, бе убедена, че Рот е наркодилър, престъпник, убиец. Поне за първите две се бе оказало, че греши… а последното той бе доказал, като замалко не уби Бъч О’Нийл пред очите ѝ в една задна уличка.

След онзи ужас бяха дошли тук… и бяха заварили Рейдж да си закърпва раните в банята на долния етаж. А после, водена от Рот, тя бе минала през вратата, скрита зад една картина, спуснала се бе по осветеното от фенери подземно стълбище… и се бе озовала в тайно скривалище.

Където той ѝ бе казал коя е всъщност.

Каква е всъщност.

На това му се викаше да пропаднеш в заешката дупка. Само дето историята му обясняваше толкова много неща, които я бяха обърквали до този момент – отчуждеността от хората, които я заобикаляха, чувството, че е различна, безпокойството, което се бе усилвало все повече с наближаването на промяната ѝ.

А тя бе сметнала всичко това за знак, че трябва да се махне от Колдуел.

Ни най-малко. Промяната ѝ наближаваше и без Рот тя щеше да умре. Несъмнено.

Беше я спасил в толкова много отношения. Обичаше я с цялото си тяло и цялата си душа. Дал ѝ бе бъдеще, за каквото тя дори не бе мечтала.

А сега? Сега единственото, което Бет искаше, бе да се върне към тяхното начало. Нещата бяха толкова лесни тогава…

Приближи се до портрета на френския крал, който се спускаше от тавана до пода, и натисна скрития лост, който освобождаваше картината с маслени бои в двутонната рамка от ковано злато. Почти очакваше коридорът от другата страна да тъне в непрогледен мрак… та нали тук толкова отдавна не живееше никой. Но също както навсякъде бе почистено с прахосмукачка, прахта бе избърсана и всичко бе лъснато, в клетките от ковано желязо на газовите фенери потрепваха пламъчета и осветяваха грубите каменни стени и стъпалата, спускащи се в подземието.

Исусе, дори миришеше по същия начин. На влажно и застояло, но не и на мръсно.

Бет пое надолу към подземието, прокарвайки ръка по неравните камъни. На дъното имаше две спални – една вляво и една вдясно. Тя избра първата.

Някогашното убежище на баща ѝ от лъчите на слънцето.

Нейните снимки все още бяха там, където той ги беше оставил – цял куп фотографии в най-различни рамки, които осейваха писалището, масичките до леглото, полицата над камината.

Онази, която тя търсеше, беше до будилника.

Единствената снимка на майка ѝ… един поглед към нея бе достатъчен, за да ѝ напомни от кого бе взела гъстата си черна коса, формата на лицето и фигурата.

Нейната майка.

Какъв ли живот бе водила тя? Как ли се бе срещнала с Дариъс? От онова, което Рот ѝ бе разказал още в началото, Бет знаеше, че двамата не са били заедно много дълго, преди майка ѝ да научи истината за Дариъс… и да избяга. Върнала се, за да го види отново, едва след като открила, че е бременна, уплашена на какво ли създание ще даде живот.

Беше умряла при раждането.

Оттогава Дариъс я бе наблюдавал скришом, надявайки се дъщеря му да не се метне на вампирската половина от своите предшественици.

Някои от децата на подобни смесени връзки никога не преминаваха през промяната. Други не я преживяваха. А онези, които оцелееха и станеха вампири, бяха обект на различни, непредсказуеми биологични правила. Бет например можеше да излиза навън през деня, стига да си сложеше лосион против слънце и тъмни очила. Бъч пък не можеше да се дематериализира.

Така че един господ знаеше за бременността при тях. Но ако извадеше късмет, периодът ѝ на нужда щеше да настъпи, по някакъв начин Рот щеше да се вразуми и тя щеше да роди…

Е, майка ѝ именно така беше умряла, нали?

– По дяволите.

Бет приседна на леглото и улови глава в ръцете си. Може би Рот имаше право. Може би зачеването беше прекалено опасно, за да опитат. Но това не оправдаваше начина, по който се бе отнесъл с нея, нито слагаше край на разговора.

Исусе, докато седеше тук, заобиколена от снимките, които Дариъс ѝ бе правил, повече отвсякога бе убедена, че иска дете.

Свали ръце, извади блекбърито си, въведе паролата и провери дали не беше получила съобщение, без да го чуе. Не беше. Докато въртеше телефона в ръката си, Бет разсеяно си помисли, че ѝ се иска да беше айфон. Ви обаче бе не просто анти-„Епъл“, ами направо беше убеден, че наследството на Стив Джобс е в основата на цялото зло в света…

Понякога двойките се разбираха по-добре по телефона.

И макар че Рот се бе държал отвратително, това не означаваше, че и тя трябва да последва примера му. Ако искаше през следващите дванайсетина часа да се радва на малко повече лично пространство, трябваше да бъде достатъчно любезна да му го съобщи лично… а не да използва брат си като пратеник.

Проблемът бе, че Рот вече нямаше мобилен телефон. Не се нуждаеше от такъв – след като официално бе поел кралските си задължения, той бе „пенсиониран“ от Братството, както повеляваха традицията, законът и шибаният здрав разум. Не че то бе попречило да бъде прострелян.

За сметка на това, в имението имаше предостатъчно телефони.

Шест часът сутринта. Вероятно работеше в кабинета си.

Бет набра номера и се заслуша в звъна от другата страна. Веднъж. Два. Три пъти.

Рот вече нямаше и гласова поща, защото членовете на глимерата бяха злоупотребили с номера, който им беше даден. Ето как Рот се беше сдобил с адския имейл адрес.

Следващият номер, който Бет опита, бе на телефона до леглото им – толкова таен, че тя никога досега не бе чувала някой да се обажда по него. Никакъв отговор.

Сега ѝ оставаха няколко възможности. Тренировъчният център – в случай че беше ранен. Но как би могло да се случи? Той вече не напускаше къщата. Кухнята… само че Последното хранене всеки момент щеше да бъде поднесено, а Рот едва ли щеше да слезе в онзи хаос без нея – въпреки че никога не го бе изричал на глас, Бет имаше чувството, че претъпканите шумни стаи го карат да се чувства неловко, защото слухът и обонянието му се претоварваха и му беше трудно да прецени кой къде се намира.

Оставаше само още един номер, който би могла да опита.

Докато търсеше името в списъка с контактите си, Бет бе залята от нов спомен от миналото.

Представи си как Тор влиза през плъзгащите се врати на стария ѝ апартамент – огромна, заплашителна фигура, излязла сякаш от някой кошмар. Ала той беше – и си оставаше – неин съюзник. Онази нощ, когато заедно пиха бира, хапваха овесени курабийки и гледаха „Годзила“, беше поставила началото на едно истинско приятелство.

Колко много се беше променило в неговия живот – изгубил бе Уелси. Намерил бе Есен.

А и Бет вече не беше същата.

Телефонът иззвъня… само веднъж, преди от другата страна да отговорят.

– Бет.

Странните нотки в гласа на Тор я накараха да се намръщи.

– Добре ли си?

– О, да. Определено. Радвам се, че се обади.

– Ъ… защо? – Да не би Рот да бе съобщил на Братството, че тя няма да се прибере? Едва ли. – Няма значение. Просто… Търся Рот. Знаеш ли къде е? Опитах в кабинета и спалнята ни, но той не вдигна.

– О, да. Определено.

Какво, по дяволите…

– Тор. Какво става?

Неподправен страх стисна гърдите ѝ и въображението ѝ се развихри. Ами ако…

– Нищо. Честно. Просто… ами имаме неочакван ВИП посетител в клиниката, така че тъкмо уреждам кой ще го покрие.

Мамка му. Ставаше параноичка. Което беше за предпочитане пред това, да е права.

– Що се отнася до Рот, когато го видях за последно, той… – Пауза. Шумолене, сякаш Тор преместваше телефона на другото си ухо. – Беше изключил временно.

– Изключил в смисъл?

– Беше заспал.

Челюстта на Бет увисна.

– Заспал?

– Аха. Почиваше си.

– Нима?

Значи, така. Тя се измъчваше тук, несигурна какво трябва да мисли и чувства; отново и отново прекарваше цялата им връзка през ума си; планираше разговори, тормозеше се… а в същото време той си спял сладко-сладко.

– Е, това е страхотно – чу се да казва. – Наистина се радвам за него.

– Бет…

– Виж, трябва да вървя. – Да, беше заета, заета, заета. – Ако се събуди, кажи му…

Не, не, че се е обаждала. Мъжете не бяха единствените, на които беше позволено да пазят гордостта си; не беше нужно жените да бъдат „по-слабият пол“.

– Всъщност лично ще му го кажа. Ще прекарам деня в къщата на баща ми – трябва да поразчистя. – О, да, защото тук цареше такава бъркотия. – Но довечера ще се прибера.

Искреното облекчение, което долетя от другата страна на линията, беше удивително.

– О, това е прекрасна новина. Наистина се радвам.

– Ами добре… – По някаква причина не можеше да си заповяда да затвори.

– Бет? Там ли си още?

– Да. Тук съм. – Усети, че потърква разсеяно бедрото си. – Слушай, мога ли да те попитам нещо?

– Разбира се.

В края на краищата Уелси и Тор също бяха имали своите спорове… някои от които Бет бе чувала с ушите си, преди красивата червенокоса шелан на Тор да напусне този свят твърде рано. Господи, Уелси не се боеше да каже точно какво мисли на когото и да било, включително и на своя хелрен. Не беше от онези, които палят бързо и без да бъдат предизвикани, но определено беше по-добре да не си навличаш гнева ѝ.

Хората я уважаваха.

Какво ли мислят за мен, запита се Бет.

– Бет?

Несъмнено, ако имаше някой, който би могъл да ѝ помогне с Рот, без да вдига ненужен шум, това беше Тор. Всъщност именно него изпращаха, когато някой се нуждаеше от помощ с техния крал.

– Бет, какво става?

Тя отвори уста, готова да изприказва всичко, което ѝ тежеше, но имаше един проблем – онзи, с когото трябваше да разговаря, беше Рот. Всеки друг би бил просто заместител.

– Все още ли си на страната на чудовището?

Последва пауза. А след това – характерният му баритонов смях.

– Да не искаш да ми кажеш, че планираш нов маратон с филми за Годзила?

Бет бе доволна, че е сама. Защото имаше чувството, че усмивката, появила се на лицето ѝ, е по-тъжна от най-горчивите сълзи.

Искаше просто да се върне назад, към дните, когато всичко бе по-просто. По-лесно. По-близко.

– Просто си мислех за доброто старо време – избъбри тя.

Начаса в гласа на Тор се прокрадна напрежение.

– Да. То беше… хубаво.

Мамка му. Въпреки че беше влюбен в Есен и двамата бяха обвързани, несъмнено го болеше от спомена за първата му жена… и бебето, което тя носеше.

– Съжалявам, аз…

Тор се съвзе по-бързо от нея.

– Не се чувствай гадно заради това. Миналото е такова, каквото е… добро и лошо, то не може да се промени. И в това има утеха.

Бет усети, че в очите ѝ напират сълзи.

– Какво искаш да кажеш?

Възцари се дълго мълчание.

– Добрите спомени греят по-ярко, защото можеш да разчиташ на тях. А лошите не могат да станат още по-трагични по съвсем същата причина. Миналото е безопасно, защото е неизличимо.

Изведнъж Бет отново си спомни първата си среща с Рот, състояла се на горния етаж. Колкото и розово да ѝ изглеждаше всичко в спомените, всъщност не беше точно така, нали?

В действителност, като се замисли, когато тя пристигна в онази нощ, той беше ядосан. Дотам, че някъде по средата на вечерята с четири ястия тя бе обмисляла дали да не си тръгне.

Което определено не беше идеалната картинка, обрисувана от носталгията ѝ.

– Имаш право, Тор.

– Аха. – Той се прокашля. – Знаеш ли, не е твърде късно. Ако тръгнеш сега, все още можеш да се прибереш.

– Забрави ли, че аз няма защо да се тревожа за слънцето?

Буквално почувства потръпването му от другата страна на линията.

– Нямам какво да отговоря на това. Нищичко.

Бет го съжали и смени темата, като му обеща да се пази и да се прибере по залез.

След като затвори, се опъна върху леглото на баща си. Загледа се в тавана и си представи как Дариъс прави същото през деня… понякога – с Рот в съседната стая.

Преди да я срещне, Рот бил страшно саможив. Биел се сам, спял сам и определено не искал да има нищо общо с престола. Докато не се обвърза с нея, бе отказвал да властва.

Бет не бе в състояние да преброи колко пъти ѝ бяха благодарили, че го е вразумила… сякаш любовта ѝ бе магическа отвара, превърнала звяра в… е, не точно в съвършено благовъзпитан тип, но поне в някой, който бе съгласен да поеме задълженията си.

Дали наистина бе отишъл да си подремне?

От друга страна – кога за последен път беше спал през деня? Със сигурност не и откакто бяха стреляли по него.

Тъкмо когато очите ѝ започнаха да се затварят, Бет се надигна и се обърна към охранителната аларма, монтирана до главата ѝ. Въведе кода, задейства системата и отново легна.

Осемте цифри? Рожденият ѝ ден – денят, месецът и годината.

Поредният пример как много преди тя да навлезе в света на вампирите, баща ѝ бе мислил за нея – системата може и да беше инсталирана от Ви, ала Дариъс бе избрал кода преди много години.

Тя угаси осветлението и пак се намести върху завивката.

Миг по-късно отново го запали.

Когато си далеч от съпруга си, понятието „в съвършена безопасност“ е относително.

21 Алюзия за заешката дупка, в която пропада героинята в романа на Луис Карол „Алиса в Страната на чудесата“. – Бел. прев.

22 Един от съоснователите на компанията „Епъл“. – Бел. прев.