Кралят

41

Просто трябваше да стане и да се погледне в огледалото.

Въпреки че никога през живота си не бе познала подобно изтощение, просто трябваше да стане от леглото, да прекоси мекия килим, влачейки крака, и да отиде до обграденото от лампички огледало над умивалника. Докато се тътрузеше напред, тялото ѝ беше истинско противоречие от болезнени напрегнати мускули и блажена отпуснатост… а умът ѝ определено бе избрал второто. Не бе в състояние да задържи никаква мисъл в главата си, фрагменти от предишното денонощие изскачаха на повърхността, но така и не успяваха да накарат мозъка ѝ да заработи.

Отражението ѝ в огледалото я изуми – сякаш виждаше собствения си призрак… и то не защото беше бледа. Всъщност въпреки че бе изтощена до мозъка на костите, кожата ѝ сияеше, а очите ѝ искряха, сякаш току-що за нея се беше погрижил професионален гримьор. По дяволите, дори косата ѝ беше като от реклама за шампоан.

Не, призрачната част се дължеше на нощницата, с която беше облечена – бархетна, дълга до пода и широка като циркова палатка, с бяло-син десен, който я обгръщаше като пухкав облак.

По някаква причина това ѝ напомни за „Бийтълджус“. Все още слабата Джина Дейвис и все още не толкова сърдитият Алек Болдуин, уловени като в капан в отвъдното, бродещи из къщата си, увити в провиснали чаршафи, не по-страшни от Доб­рия дух Каспар.

Погледна надолу и се наведе, за да вдигне упойващия комплект, който така и не бяха използвали. Затвори калъфа и го сложи там, където го беше намерила – на плота между двата умивалника.

Господи, дали беше естествен резултат, или се дължеше на всички онези хормони, които още циркулираха из вените ѝ, но случилото се ѝ се струваше като сън, споменът беше така обвит в мъгла, както самото изживяване бе ярко и разтърсващо.

За сметка на това онова, което предшестваше периода ѝ на нужда, бе кристално ясно. Като някой, чиито симптоми си идваха на мястото едва когато му бе поставена диагноза, тя се върна към изминалите четири месеца… и навърза смените в настроението, копнежа за дете, апетита, качените килограми.

Предменструален синдром, вампирски стил.

Пътят към мига, в който щеше да е в състояние да зачене, бе траял известно време, но тя не беше разчела всички знаци…

Насочвайки вниманието си обратно към огледалото, тя се погледна съвсем отблизо. Не, чертите ѝ си бяха съвсем същите. Просто ѝ се струваше, че би трябвало да са различни.

Също като с промяната ѝ.

Рот и тогава ѝ беше помогнал. И колко странно – досущ като с нуждата, тя и тогава се бе чувствала някак странно в месеците, предхождащи преобразяването ѝ: неспокойна, имаше проб­леми с апетита, главоболия от слънцето.

Не можеше да не се зачуди дали да открие, че е бременна, щеше да е същото, като да научи, че е вампир.

Вероятно, помисли си тя, сложила ръка върху корема си.

По някаква причина мислите ѝ се върнаха към мига, в който се бе пробудила след промяната си. Първото, което бе сторила, бе да отиде в банята и да застане пред огледалото. Поне тогава имаше вампирски зъби като доказателство за станалото. Сега всички промени, които биха могли да настъпят, щяха да се случат вътре в нея.

Поне коремът ѝ все още беше издут. Макар че това най-вероятно се дължеше на килограмите, които бе качила благодарение на сладоледената си диета.

Или пък беше бременна. Още сега.

И все пак… въпреки че Рот се беше погрижил за нея, Бет прекрасно си даваше сметка, че би било лудост да си мисли, че като с магия той изведнъж ще си промени мнението и ще подскочи до тавана от щастие за това, че ще си имат дете.

Отново – при положение че беше бременна.

Срещайки собствените си очи в огледалото, Бет се зачуди какво ли, по дяволите, бе пуснала в ход. В живота има неща, които могат да бъдат върнати назад.

Това не беше едно от тях…

Коремът ѝ издаде звук, сякаш сърцето ѝ бе решило да тръгне надолу и да види къде ще се озове. Тя погледна в същата посока и промърмори:

– Окей, няма нужда да се караме.

Докато стомахът смилаше яростно храната, която беше нахвърляла в него, тя се обърна и се отправи обратно към леглото.

Само дето не се озова там.

Вместо това отиде до дрешника, извади син домашен халат и напъха обутите си с чорапи крака в ботушите UGG, които Мариса бе подарила на всички жени в къщата като шега.

Покоите на Първото семейство бяха толкова разкошни, че Бет рядко ги разглеждаше, нито пък мислеше за начина, по който се бяха уредили. Както обикновено, изпита облекчение, когато излезе от тях. Да, вярно, мястото беше прелестно… ако си султан. За бога, то бе, като да се опитваш да спиш в пещерата на Али Баба, докато по стените и тавана блещукат скъпоценнос­ти… при това не фалшиви.

И не, така и не бе свикнала със златната тоалетна.

Всичко това беше просто абсурдно…

Мили боже, помисли си, докато заключваше укрепената врата зад себе си. Как би могъл някой да отгледа дете на такова място?

Тоест дете, което бе само наполовина нормално.

Докато слизаше по стълбите към втория етаж, Бет си даде сметка, че има още нещо в цялата тази история с детето, за което не си беше дала сметка – толкова бе погълната от надеждата да го роди, че и през ум не ѝ беше минало, че ще трябва да го стори в живот като нейния.

То щеше да бъде принц или принцеса. В първия случай – нас­ледник на трона.

А, да, и още нещо – как точно да кажеш на едно дете, че баща му е бил прострелян в гърлото от някой, ламтящ за короната.

Господи, защо не се беше замислила за всички тези неща?

И точно това бе имал предвид Рот, нали така?

Когато слезе на втория етаж, Бет отиде право в кабинета на Рот, като само смътно си даваше сметка за разговора, долитащ откъм долния етаж.

Малко се учуди, когато не го откри зад бюрото. Когато Фриц ѝ донесе храната, тя бе решила, че нейният хелрен е бил въвлечен в работата си.

Прекрачила прага на кабинета, тя спря и се загледа в огром­ния дървен трон, а после присви очи, мъчейки се да си представи свой син (или пък дъщеря), седнал зад него. Защото Старите закони можеха да вървят по дяволите – ако им се родеше момиченце, тя лично щеше да се погрижи съпругът ѝ да промени правилата.

След като британската монархия можеше да го направи, значи, вампирите също можеха.

Господи… наистина ли мислеше така?

Бет разтърка слепоочията си, осъзнала изведнъж, че това е само върхът на айсберга, с който Рот се сблъскваше… докато в същото време тя си мечтаеше за бебешки играчки и се наслаждаваше на вътрешен дебат на тема пелени от плат или памперси, обмисляше какъв видео бебефон да си купи и каква количка да си избере.

Бебешки неща. Онези, с които бе гледала Бела и Зи да се борят, да купуват и да използват.

Нищо от онова, което се бе въртяло в главата ѝ, не се отнасяше до израстването на детето ѝ. А Рот си беше мислил именно за това.

Напрежението, неразривно свързано с внушителния престол, никога не ѝ се бе струвало по-голямо, отколкото в този миг. Въпреки че го беше виждала със собствените си очи, истинският му товар изведнъж се разкри пред нея в същинските размери, когато си представи свое дете, седнало там, където мъжът ѝ седеше всяка вечер.

Бет побърза да излезе от стаята.

Имаше още две места, където би могъл да бъде – тренировъчната зала или пък билярдната.

А, не, чакай малко – там вече никой не ходеше. Поне докато не сложеха нови мебели.

Човече, каква бъркотия само беше настанала в онази стая.

Тя повдигна крайчеца на нощницата и халата си и се спусна тичешком по стълбището… поне докато от раздрусаните ѝ вътрешности ѝ прилоша и беше принудена да забави темпото.

Прекоси мозаечния под с разцъфналото ябълково дърво с намерението да попита който и да се бе събрал в трапезарията да…

Замръзна на място в мига, в който достигна свода.

Въпреки че не беше време за хранене, всички обитатели на къщата бяха около масата… и очевидно се бе случило нещо ужасно: семейството ѝ приличаше на колекция от музей за восъчни фигури, както бяха насядали неподвижни в столовете си, лицата им бяха с правилните черти, ала с изражения, които никога не би трябвало да имат.

И до един се взираха в нея.

Когато Рот вдигна глава и я обърна към нея, Бет изпита чувството, че се е върнала към преобразяването си, когато излезе от подземието на баща си и откри братята, събрани около масата. Разбира се, разликата бе, че тогава появата ѝ бе посрещната с изненада.

Сега бе нещо съвършено различно.

– Кой е умрял? – попита тя.

* * *

В Древната страна Кор и шайката му копелета живееха в замък, който се възправяше от недрата на земята, сякаш самата пръст бе отхвърлила като тумор камъните, от които беше изграден. Издигащ се върху едно иначе необитаемо възвишение, той бе надвиснал мрачно над малко човешко градче, укреплението излъчваше не толкова царствено величие, колкото злост. Вътрешността му бе също толкова негостоприемна – призраците на мъртви човеци бродеха из многобройните коридори и най-вече в огромната зала, събаряйки неща от тежките маси, разлюлявайки полилеите от ковано желязо, разбутвайки цепениците в огнищата.

О, да, определено се бяха вписвали съвършено там.

Ала в Новия свят… В Новия свят те живееха в края на една глуха улица, в имение в колониален стил, където основната спалня имаше цвят на черва.

– Успяхме! Тронът е наш!

– Ще управляваме навеки!

– Ура!

Докато воините му се поздравяваха един друг и се насочваха към алкохола, Кор седеше на дивана във всекидневната и си мислеше колко му липсва голямата зала на замъка. Тя му се струваше далеч по-подходящ свидетел на историята, чиито колела те бяха задвижили и бяха успели да сътворят.

Високи тавани и велурени канапета не бяха достатъчни за събитие с такива размери.

Освен това замъкът им някога бе дом на Първото семейство. Оповестяването на детронацията би било далеч по-впечатляващо в мястото, където Рот се бе родил и отраснал.

Може би именно това невзрачно място в предградията му отнемаше радостта, на която бойците му се бяха отдали.

Ала не, не беше това – битката с Рот не беше свършила.

Нещата нямаше да спрат дотук. Прекалено лесно би било.

Кор си помисли за пътя, довел го до този момент, и поклати глава. Преди да пристигне в Новия свят, прелитайки океана през нощта, всичко му се бе струвало напълно в негов контрол. След смъртта на Блъдлетър той беше поел властта над воините и векове наред се бе наслаждавал на войната с Обществото на лесърите, след като Братството се беше преместило в Колдуел.

Ала накрая, след всичките им успехи на бойното поле, не им бе останал никой, когото да преследват, освен човеците, а ловът на тези двукраки плъхове не предлагаше кой знае какво забавление.

Кор бе поискал трона от мига, в който бе кацнал, защото… ами защото той беше тук.

И навярно знаеше, че ако не се сдобие с короната, той и шайката копелета ще бъдат преследвани – рано или късно, Братството щеше да ги открие и да поиска да се наложи над тях.

Или да ги елиминира.

Ала ето че благодарение на неговите усилия нещата се бяха обърнали и той се бе сдобил с власт над тях и техния крал. И именно това бе толкова странно. В усещането, че по някакъв начин нещата са извън контрола му, сега нямаше никаква логика.

Балтазар изригна в смях, а Зайфър си наля още джин (или пък беше водка?) и Кор най-сетне не издържа.

– Все още не е реагирал – прекъсна ги той.

Намръщени, другите се обърнаха към него.

– Кой? – попита Троу, сваляйки бокала си. Останалите пиеха от червени пластмасови чаши или направо от бутилката.

– Рот.

Троу поклати глава.

– Не може да го стори, защото от гледна точка на закона той е безсилен. Няма какво да направи.

– Не бъди наивен. Нашият топовен изстрел ще бъде последван от отговор. Това все още не е свършило.

Той се изправи; възбуда пулсираше в тялото му и го оживяваше с резки движения, които той се стараеше да скрие.

– С цялото ми уважение – не отстъпваше Троу, – не виждам какво може да направи.

Извръщайки се от веселието на останалите, Кор заяви:

– Помнете ми думите – това още не е свършило. – Въпросът е, ще устоим ли на отговора му, какъвто и да е той.

– Къде отиваш? – поиска да узнае Троу.

– Навън. И не искам никой да тръгва след мен, много ви благодаря.

„Много ви благодаря“, което всъщност си беше „майната ви“, помисли си Кор, докато се дематериализираше през калпавата врата и приемаше очертанията си на моравата отвън.

В тази част на квартала нямаше други къщи, единствената пос­тройка наоколо беше пречиствателна станция за отходни води.

Кор отметна глава назад и се загледа в небето. Гъсти облаци скриваха луната и обещаваха още сняг.

Да, в този миг на триумф той не изпитваше особена радост, нито пък усещане за успех. Беше очаквал да бъде… ами щастлив бе един начин да го опише, макар това чувство да не беше в речника му. Ала ето че бе точно толкова празен, колкото и в деня, когато пристигна в тази страна, и неспокоен до крайност…

Мамка му. Знаеше причината за тревогата си.

Неговата Избраница, разбира се.

Докато воините му се наслаждаваха на илюзията за победа, за него имаше само едно място, където би искал да бъде… въп­реки че това несъмнено би изложило живота му на опасност.

И той наистина се отправи на север.

Носени от мразовития нощен въздух, молекулите му се отправиха към подножието на една от планините в покрайнините на Колдуел и много скоро той се озова насред ели и дъбове.

Стъпил с тежките си ботуши в твърдия сняг, той погледна нагоре, въпреки че не можеше да види върха на планината.

Всъщност не можеше да види на повече от метър пред себе си.

Размазаният пейзаж наоколо не се дължеше на времето, нито на терена. Беше магия. Трик, който Кор не разбираше, но в чието съществуване не се съмняваше.

Беше последвал своята Избраница дотук.

Онзи път, когато тя бе отишла в клиниката, а Кор с ужас си бе помислил, че братята са я наранили като наказание, задето му беше дала от кръвта си, той я беше изчакал да излезе от лечебницата и я беше последвал дотук. В действителност бяха я подвели да му даде вената си. Беше спасила живота му не по свой избор, а заради измамата на Троу… и не за първи път Кор съжаляваше, задето бе изпратил боеца при Братството. Ако не се беше опитал да го накаже по този начин, никой от двамата нямаше да я срещне.

И пирокантът му завинаги щеше да си остане непознат за него.

Истината бе, че ако не знаеше за съществуването на тази жена, ако не познаваше уханието ѝ и вкуса на кръвта ѝ, ако нямаше спомена за онези разтърсващи откраднати мигове в колата – то би било истински дар за него.

Вместо това той бе взел трион и сам бе отрязал единия си крак.

Несъзнателно бе избрал да пресече пътя ѝ.

Загледан в пространството пред себе си, Кор се стегна и навлезе в защитната мъгла. Начаса предупреждение полази по кожата му, силовото поле задейства инстинктите му, изпълвайки го с неясен ужас. Той обаче не спря, а продължи напред; снегът хрущеше под ботушите му, едва забележим наклон показваше, че наистина е започнал да изкачва планината.

В този миг на триумф единственото място, където искаше да бъде, бе с жената, която не можеше да има.

28 Филм на Тим Бъртън, в който главните герои загиват в катастрофа и се оказват уловени като призраци в къщата си. – Бел. прев.