Кралят

66

Молът в Колдуел работеше до десет часа вечерта.

Кор се материализира в един закътан ъгъл на огромния паркинг и пое покрай редиците автомобили с широка крачка, скъсявайки разстоянието до входа, където гигантски червен знак светеше над цял куп врати.

Нямаше представа какво прави тук, на път да се смеси с хората и с цел, която, ако беше хрумнала на някой от войниците му, нещастникът щеше да търпи подигравки до края на дните си.

Кор влезе през стъклената врата и се намръщи. Навсякъде преливаше от женски дрехи в най-различни жизнерадостни цветове… от които му се прииска да отприщи някоя огнепръскач­ка, та да избави очите си от мъките им.

По-навътре се виждаха цял куп стъклени шкафове, в които блещукаха разни женски дреболии, шалове висяха от закачалки, а огледалата… господи, навсякъде беше пълно с огледала.

Докато минаваше покрай тях, Кор извърна очи. Не се нуждаеше от напомняне за грозотата си. Особено пък тази нощ…

Дали тук изобщо имаха онова, от което се нуждаеше?

Докато обикаляше първия етаж, усещаше очите на истинските купувачи върху себе си. Ясно бе, че се чудят дали няма да се появят в късните новини като жертви на ужасно произшествие. Без да им обръща внимание, Кор пое нагоре по движещите се стълби.

Именно там, на втория етаж, откри мъжките дрехи.

Да, тук най-различни мъжки ризи и панталони, и пуловери, и сака висяха на закачалки и отрупваха рафтовете. И също като на долния етаж, тук се носеше тиха ритмична музика, а от тавана струеше светлина, която привличаше погледа към стоката.

Какво, по дяволите, правеше тук…

– Здравейте, мога ли да ви помогна… хей!

Кор се обърна рязко, заемайки бойна поза и чернокожият продавач отскочи назад и вдигна отбранително ръце.

– Прости ми – промърмори Кор.

Поне не беше извадил някое от оръжията си.

– Няма проблем. – Красивият добре облечен мъж се усмихна. – Нещо специално ли търсите?

Кор се огледа наоколо и за малко да слезе обратно по самоходната стълба.

– Нуждая се от нова риза.

– О, страхотно. Среща ли имате?

– И панталон. И чорапи. – Като се замислеше, никога не носеше бельо. – И бельо. И сако.

Продавачът се усмихна и вдигна ръка, сякаш се канеше да потупа клиента си по рамото… но после очевидно размисли и не го направи.

– Как искате да изглеждате? – попита вместо това.

– Облечен.

Продавачът направи пауза, сякаш не бе сигурен дали това е шега.

– Ъъъ… окей, мога да работя с „не гол“. Освен това е законно. Елате с мен.

Кор го последва, защото не знаеше какво друго да направи – след като беше задвижил нещата, нямаше причина да не ги довърши.

Мъжът спря пред щанд с ризи.

– И така, ще приема, че става въпрос за среща, освен ако изрично не ми кажете нещо друго. Всекидневно облекло? Не казахте нищо за костюм.

– Всекидневно. Да. Но искам да изглеждам… – Е, не като себе си, ако не друго. – Представително.

– Тогава смятам, че ще искате риза с копчета.

– Риза с копчета?

Продавачът го изгледа изпитателно.

– Не сте тукашен, нали?

– Не, не съм.

– Личи си по акцента ви. – Продавачът плъзна ръка по главозамайващото разнообразие от сгънати квадрати с яки. – Това са традиционните ни кройки. И без да съм ви взел мерките, виждам, че европейските модели не са за вас – твърде сте широк в раменете. Дори да намерим правилния размер за ръцете и врата, пак ще ви е тясна. Някой от тези цветове харесва ли ви?

– Не знам какво да харесам.

– Ето. – Мъжът избра синя риза, чийто цвят напомняше на Кор за екрана на телефона му. – Подхожда на очите ви. Не че аз съм от тези… но трябва да се възползвате от това, което имате. Някаква представа кой размер сте?

– XXXL.

– Ще ми трябва нещо малко по-точно. – Продавачът извади шивашки метър. – Врат? Ръце?

Сякаш за да му помогне да разбере, той описа малък кръг пред гърлото си.

Кор погледна надолу към тялото си. Носеше най-чистата впита тениска, която имаше, чифт войнишки панталони и ботуши.

– Не знам.

Мъжът посегна с шивашкия метър, но после се поколеба.

– Знаете ли какво? Защо сам не го направите… просто го увийте около врата си и аз ще прочета цифрата.

Кор взе метъра и изпълни указанията.

– Окей, леле. – Продавачът скръсти ръце на гърдите си. – Няма да искате вратовръзка, нали?

– Вратовръзка?

– Ще го приема за „не“. Ще ми разрешите ли да премеря ръката ви?

Кор протегна лявата си ръка и мъжът бързо се залови за работа.

– Почти нормална, поне на дължина. На ширина? Говорим за порядъка на Скалата. Но имам идея.

След ровене, което едва ли продължи повече от минута и половина, Кор вече имаше три ризи, които да пробва.

– А панталонът?

– Не знам нито размера си, нито какво искам. – Най-добре да действа експедитивно. – Същото важи и за саката.

– Имах предчувствие, че ще го кажете. Елате с мен.

Преди да разбере какво става, Кор вече стоеше чисто гол в една съблекалня и се опитваше да натъпче тялото си в дрехите, оръжията му лежаха скрити под купчината с онези, които бе свалил от гърба си.

– Как е? – обади се новият му най-добър приятел от другата страна на вратата.

Кор се погледна в огледалото и повдигна вежди. Изглеждаше… не, не добре. Това никога нямаше да е той. Но не изглеж­даше така глупаво, както се чувстваше… нито така грубо, както в собствените си дрехи.

Свали тъмното сако, което продавачът му беше предложил, препаса пистолетите и ножовете си и отново го облече. Беше му тесничко на гърба и не можеше да го закопчае съвсем… но несъмнено беше безкрайно по-добро от изцапаното с кръв кожено яке. А панталонът се опъваше съвсем малко върху бед­рата му.

Излезе от съблекалнята и подаде останалите две ризи на продавача.

– Ще взема и тях.

Продавачът плесна с ръце.

– Чудесно. Така наистина е много по-добре. Имате ли нужда от обувки?

– Може би друг път.

– В края на месеца ще имаме разпродажба. Елате тогава.

Кор го последва до касите и взе ножица от един моливник, за да отреже етикетите, които висяха от китката и кръста му.

– Имате ли ухания?

– Говорите за парфюми?

– Аха.

– Те са в друг отдел – отсреща. Мога да ви покажа къде са… Всъщност вижте това. – Продавачът отвори едно чекмедже. – Тук имам някои мостри… Да, „Drakkar“ от старата школа. „Égoïste“ – този е много добър. „Polo“ – оригиналът. О, опитайте ето това.

Кор взе малкото шишенце, което му подаваха, отвори капачето и вдъхна. Свежо, чисто… така би миришела красотата, ако имаше свое ухание.

С две думи – всичко това, което той не беше.

– Този ми харесва.

– „Eternity“ на Келвин Клайн. Много традиционен… а сладурчетата страшно си падат по него.

Кор кимна, сякаш имаше някаква представа за какво му говорят. Ама че лъжа.

Продавачът пресметна всичко.

– Окей, общо прави петстотин и един и деветдесет и два.

Кор извади банкнотите, които беше натъпкал в задния си джоб.

– Имам ето това – каза той и разстла парите в отворените си шепи.

Веждите на продавача подскочиха.

– Да, определено не е чак толкова. – Последва кратка пауза. – Искате ли… окей, трябват ми пет от тези, четири от тези и два от тези дребосъци.

Кор се опита да улесни процеса, в който мъжът дърпаше различни купюри, които очевидно означаваха нещо.

– Ето ви рестото и касовата бележка. Искате ли торба за старите ви дрехи?

– Да, ако обичате. Благодаря.

Начаса му подадоха голяма бяла торба с червена звезда.

– Благодаря, че бяхте наш клиент… аз съм Антоан, между другото. В случай че решите да се върнете за обувки.

Кор натъпка старите си дрехи в торбата и се поклони.

– Дълбоко оценявам помощта ви.

Антоан вдигна ръка, сякаш отново се канеше да го потупа по рамото, ала и този път се сдържа и вместо това се усмихна.

– Срази я, мой човек.

– О, не. – Кор поклати глава. – Няма да е необходимо. Тази я харесвам.

* * *

Лейла излезе от имението в единайсет и четирийсет и осем, като се измъкна през френските прозорци на библиотеката. Като че ли никой не я забеляза. Разбира се, Рейдж и Джон Матю наглеждаха работниците в билярдната; Рот беше в кабинета си със Сакстън; Бет си почиваше; останалите братя се биеха, а Куин и Блей се наслаждаваха на малко време само за тях двамата през свободната си нощ.

Прислугата пък бе заета с почистването след тържественото Първо хранене.

Не че Лейла следеше какво правят всички в къщата.

Ни най-малко.

Дематериализира се от задната тераса и се отправи към поляната, която започваше да ѝ става толкова позната, приемайки форма под кленовото дърво.

Беше облечена в традиционните си избранически одежди, но носеше палто, за да ѝ е топло, и в джоба му беше сложила сълзотворен спрей.

Куин бе настоял да я научи как да се защитава и как да шофира. Така че ако другият мъж се появеше, тя беше готова.

С ръка в джоба на палтото, стиснала малкия цилиндър в шепа, Лейла обиколи дървото. И внимателно огледа покритата със сняг поляна.

Беше сама.

Прескъпа Скрайб Върджин, наистина ли…

В подножието на възвишението една фигура изникна от нищото… и вятърът, който точно в този миг смени посоката си, довя миризмата му.

Беше той. Но… имаше и още нещо. Някакво ухание, което беше едновременно мъжествено и… съблазнително.

Приближи се бавно, крачките му бяха равномерни и спокойни, докато изкачваше хълма, понесъл нещо под мишница. Тялото ѝ незабавно реагира на присъствието му – сърцето ѝ заби учестено, дланите ѝ се изпотиха, не ѝ достигаше дъх.

Каза си, че е страх. И до голяма степен наистина беше. Но имаше и нещо друго…

Дрехите му бяха различни, осъзна Лейла, когато той спря пред нея. По-изискани. Привлекателни.

Сякаш се бе облякъл за нея?

Опитвайки се да облекчи паренето в гърдите си, тя си пое дълбоко дъх и се намръщи.

– Миришеш… различно.

– Неприятно?

Лейла поклати глава.

– Не. Ни най-малко. А и дрехите ти… изглеждаш много добре.

Кор не отговори, лицето му не издаваше нищо, така че тя не можеше да си направи никакво заключение.

Мълчанието се проточи. Докато Лейла най-сетне не бе в състояние да издържа повече.

– Е…?

Поне не се престори, че не я разбира.

– Обмислих предложението ти.

Сърцето на Лейла затуптя толкова силно, че едва чуваше дълбокия му глас.

– И какъв е отговорът ти? – попита тя дрезгаво.

– Приемам условията ти.

Точно както беше очаквала. И все пак, въпреки че стоеше неподвижно, тялото ѝ затрепери неконтролируемо.

– В замяна на това, че ще бъдеш моя, ще прекратя домогванията си до престола.

Поне в това имаше утеха, макар че сега тя трябваше да изпълни своята част от сделката.

– Не се тревожи – дрезгаво каза той. – Няма да бъде тази вечер.

Въздишка на дълбоко облекчение се изтръгна от нея… и лицето му помрачня.

– Отлагането няма да е вечно. – Кор извади онова, което държеше под мишницата си. – Рано или късно, ще ми дадеш това, което искам.

С едно бързо движение той тръсна предмета в ръцете си, който се оказа одеяло, и го постла на земята.

Лейла го гледаше и нямаше никаква представа какво да стори.

– Седни – заповяда той. – И се наметни с това.

Лейла се подчини и докато вземаше завивката от ръцете му, се запита какво ли възнамерява да прави…

Кор се настани до нея и прегърна коленете си, загледан нап­ред с непроницаемо изражение.

Лейла последва примера му. Дори изкопира позата му.

Поне бе спасила Рот. И стига детето ѝ да беше в безопасност, тя щеше да продължи да прави всичко, на което бе способна за своя крал.

Независимо какво ѝ струваше.