Кралят

19

– Ето я – Асейл посочи през прозореца на колата – Отбивката.

Цяла вечност беше чакал да види почти скрития от вечнозелени дървета път, който най-сетне благоволи да се появи на около петнайсетина метра пред тях.

Според указанията на телефона на Ерик те бяха карали по „Нортуей“ през целия парк „Адирондак“, покрай място, на име Лейк Плесид, както и планина, която с оглед на това, което караха отзад, имаше особено подходящо име.

Планината Гор.

А май му се беше мярнало и нещо за ски курорт, на име Килингтън. Любимото му развлечение.

Пътуването се беше проточило до безкрай. Часове наред, в които всяка миля, извъртяла се под гумите на рейндж роувъра, сякаш бе поредното от дълъг низ препятствия, които трябваше да преодолеят.

– Най-после! – Ерик завъртя волана и колата се понесе с друсане по отвратителния път.

Стръмното изкачване, което последва, като че ли ставаше единствено за кози; за щастие, забележителната теглителна сила на роувъра превърна гумите му в достатъчно сносно подобие на копита. Ала резултатът бе поредното безкрайно забавяне… дотам, че Асейл реши, че са поели по грешния път: въпреки че Бенлоис беше с тях, изобщо нямаше да се учуди, ако между наркобарона и хората му имаше уговорка, според която, ако той не се свърже с похитителите до един определен час, отвлечената от тях трябва да бъде премахната.

Асейл подпря лакът на вратата и облегна лице на дланта си. При мисълта, че неговата Марисол е жена, направо му прилошаваше. Мъжете бездруго можеха да са неимоверно жестоки и с членовете на собствения си пол… онова, което би могло да бъде причинено на една жена, бе кошмар, който се молеше да не бе станал действителност.

– По-бързо – процеди през стиснати зъби.

– И да рискуваме амортисьорите да отидат по дяволите? Може би все пак ще се наложи и да слезем обратно по тази купчина камъни.

Тъкмо когато Асейл беше готов да нададе рев, крайната цел на пътуването им изникна пред тях – рязко и без фанфари. Едноетажна бетонна постройка с цялото очарование на кучкарник се появи пред тях и още преди да са се доближили, Асейл освободи ключалката от своята страна и понечи да изскочи…

В същия миг вратата на къщата зейна широко.

До края на дните си Асейл нямаше да забрави какво се появи отвътре.

Гола от кръста надолу, и с яке, което той разпозна, развяващо се диво зад нея, Марисол се втурна в нощта. Попаднала в светлината на фаровете и заслепена от тях, тя засия в червено – кръв се стичаше по краката ѝ и по призрачното ѝ тяло, лицето ѝ, когато насочи пистолета си право напред, бе мрачно като смъртта.

– Марисол! – изкрещя той. – Не стреляй! Аз съм, Асейл!

Асейл вдигна ръце, макар че тя не можеше да го види.

– Аз съм!

Тя се препъна и спря, но не свали пистолета, примигвайки късогледо насреща им.

– Асейл…?

Гласът ѝ пресекваше от отчаяние, което го промени завинаги: също като появата ѝ на прага, начинът, по който бе изрекла името му, щеше да му се явява години занапред.

В най-страшните му кошмари.

– Марисол, скъпа Марисол… дойдох за теб.

Искаше да заповяда на Ерик да угаси фаровете, но не беше сигурен кой друг е бил в къщата с нея и дали някой не я прес­ледва.

– Марисол, ела при мен.

Тя вдигна ръка към главата си и от начина, по който пръстите ѝ трепереха, Асейл закопня да отиде при нея. Ала тя като че ли не бе сигурна кое е действителност и кое – призраци, извикани от собственото ѝ въображение. А пистолетът в десницата ѝ я правеше толкова опасна, колкото бе и уязвима.

– Марисол, обещах на баба ти, че ще те спася. Ела при мен, скъпа моя. Последвай гласа ми.

Той протегна ръце в мрака.

– Асейл… – Сола направи крачка напред и той си даде сметка, че куца. Тежко. Но разбира се, поне част от кръвта по тялото ѝ трябва да беше нейна.

– Ще се нуждае от лекар – каза Асейл на глас. По дяволите, как да ѝ осигури лечение?

Ако умреше по обратния път…

Колко от кръвта бе нейна?

Когато тя направи още една крачка, а от къщата все така не излизаше никой друг, Асейл почувства искрица надежда, че не всичката кръв, с която бе покрита, идваше от нея.

– Ела при мен. – Чу как гласът му едва не се прекърши и усети, че Ерик му хвърли изумен поглед. – Скъпа моя…

Марисол заслони очи с разтреперана ръка и по някаква причина това сякаш подчерта факта, че е гола.

Гърлото на Асейл бе така свито, че не можеше да преглътне.

Майната му на всичко.

Той прибра пистолета в колана си и се втурна да я посрещне; да стопи разстоянието вместо нея.

– Асейл… наистина ли си ти? – прошепна Сола, когато той се приближи.

– Да. Моля те, не стреляй… ела при мен, скъпа моя.

Тя изхлипа и в същия миг Асейл я улови и я притисна до себе си, така че дулото на пистолета ѝ опря право в гърдите му. Натиснеше ли спусъка сега, щеше да го убие на място.

Не го направи.

Хълцайки, тя се предаде на силата му и щеше да рухне, но той я задържа над заледената земя; не тежеше почти нищо в ръцете му и по някаква причина това го ужаси още повече.

Отпусна и на двама им само миг на единение – после трябваше да я отведе на безопасно място.

Понесъл я на ръце, Асейл затича обратно към бронирания джип, сякаш светлината на фаровете беше някаква райска зона на сигурност.

Ерик и брат му безпогрешно отгатнаха какво иска – изскочиха от роувъра, отвориха задните врати, издърпаха Бенлоис и го замъкнаха настрани, далеч от всеки поглед.

Нямаше нужда Марисол да научава за присъствието му.

Асейл я настани на задната седалка и извади спалния чувал, водата и протеиновите блокчета, които бе донесъл за нея. Пок­ри голотата ѝ и я привлече към себе си, докато мощни тръпки разтърсваха тялото ѝ.

– Марисол – каза той, когато най-сетне се отдръпна. – Яж. Пий. Ерик, моят братовчед, ще те отведе…

Ноктите ѝ се впиха в ръката му дори през дебелия пуловер.

– Не ме оставяй!

Асейл докосна красивото ѝ лице.

– Имам работа, която трябва да свърша тук. Нещо, за което да се погрижа. Ще се срещнем на пътя. – Той се обърна рязко. – Ерик! Ивейл!

Двамата братовчеди се приближиха… и за миг на Асейл му се прииска сам да я отведе от тук.

Но не, отмъщението трябваше да бъде въздадено и той бе този, който щеше да възстанови справедливостта.

– Скъпа моя, погледни родствениците ми. – Докато се отдръпваше лекичко, за да могат те да се наведат, та Марисол да види лицата им, почувства благодарност, че цветът на кожата им е досущ като неговия, а чертите им си приличат. Всъщност случвало се бе да ги мислят за братя. – Те ще те отведат на безопасно място и ще бранят живота ти със своя. Аз ще се присъединя към вас много скоро. Няма да се бавя, заклевам ти се.

Обезумелите ѝ измъчени очи се местеха трескаво напред-назад, сякаш отчаяно се мъчеше да не рухне.

– Вървете! – изсъска Асейл и погледна към къщата зад тях. – Вървете, сега!

И все пак, беше му невъзможно да се откъсне от Марисол. Беше малтретирана, а състоянието на дрехите ѝ говореше, че…

Ерик го улови над лакътя.

– Бъди спокоен, братовчеде. Ще се отнасяме към нея, сякаш е скъпата ни сестра.

Като никога, дори Ивейл се обади:

– Ще бъде в пълна безопасност, братовчеде.

За миг Асейл почувства невероятна близост с близнаците, неизречени думи на благодарност заседнаха в гърлото му. В крайна сметка единственото, което можа да стори, е да им се поклони.

А после отново се наведе към вътрешността на джипа.

– Няма да се бавя.

В следващия миг, тласкан от инстинкт, без да го е решавал съзнателно… той целуна Марисол по устните.

Моя, помисли си.

Заповядвайки си да се съсредоточи, Асейл грабна раницата си, затвори вратата на джипа и се отдръпна. Ерик, Бог да го поживи, се погрижи да обърне автомобила така, че фаровете да не осветят Бенлоис, а после роувърът се отдалечи по неравния път.

О, как му се искаше да е асфалтиран. Искаше му се да е шибана магистрала с поне сто и десет километра в час разрешена скорост. Или пък да бяха дошли с хеликоптер.

След като колата се изгуби от поглед, той извади един миньорски челник, сложи го на главата си и го запали. Приближи се до Бенлоис, сграбчи го за лентите тиксо около глезените и го задърпа през снега.

Когато стигна до отворената врата на хижата, го пусна, извади пистолет и го насочи към другия мъж.

– Просто за да съм сигурен, че няма да се опиташ да избягаш – процеди той.

Бам!

Бенлоис се сгърчи, мъчейки се да предпази корема си… твърде късно. Куршумът вече беше вътре и бавно си вършеше работата – макар да бяха болезнени и осакатяващи, раните в червата отнемаха доста време, преди да довършат започнатото.

Не че Асейл възнамеряваше да накара копелето да чака смъртта си много дълго.

Влезе в хижата с вдигнато оръжие и зорък поглед.

Онова, което завари вътре, го накара да се закове на място.

Досами отворената врата лежеше отрязана човешка ръка, сякаш, веднъж изпълнила целта си, тя вече бе напълно безполезна. Тялото, към което бе прикрепена някога, също бе там… Не, този труп си имаше две ръце… но не и нещо, което би могло да се нарече лице.

Значи, вътре имаше поне още един мъртвец.

Неговата Марисол очевидно се беше борила за свободата си като банши.

Асейл обиколи стаята, но не видя нищо интересно или ценно… нито пък място, където би могло да бъде затворен човек. Ала в далечния ъгъл имаше стълбище, отвеждащо под земята.

Върна се, за да провери своя пленник. Бенлоис продължаваше да се гърчи в снега точно пред входа; тъмните му очи бяха отворени и мигаха неравномерно, горната му устна се бе повдигнала нагоре и порцелановите фасети на зъбите му грееха в сумрака.

Най-добре да го вземе със себе си.

Асейл се наведе и го изправи на крака, а когато видя, че Бенлоис не може да се задържи на тях, с лекота издърпа шейсет и няколко килограмовото му тяло в къщата. А после – през стаята и надолу по стълбището, докато безполезните крака на наркобарона подскачаха след тях като топки.

И там откри злото.

Долното ниво се състоеше от широко открито пространство с три килии и същинска стена на ужаса. В една от килиите имаше някой – мъж, обезобразен от раменете нагоре, лежеше по гръб и се взираше в нещо, което човек можеше само да се надява, че е адът. Дясната му ръка беше издърпана между железните решетки и кървавият чукан на края ѝ говореше, че именно негова бе дланта, която се търкаляше край вратата горе.

За миг Асейл почувства как го жегва отчаяна гордост. Марисол бе успяла да се спаси. Въпреки онова, което ѝ бяха причинили, колкото и малко помощни средства да бе имала на разположение, тя бе надделяла – не просто бе надвила своите похитители, беше ги смазала…

И в този миг Асейл осъзна, че тя е победила и него.

Беше влюбен в тази жена и макар да бе отвратително да изпитва нещо толкова дълбоко насред подобна касапница, сърцето си имаше свои закони.

А когато си представи Марисол, прикована към покритата с петна от кръв стена, Асейл обезумя от ярост. Сякаш стадо бикове препускаха през тялото му и копитата им го довеждаха до лудост.

Обърна се рязко към Бенлоис, оголи зъби и изсъска като вампира, какъвто беше…

Въпреки че бе прострелян, наркобаронът отскочи назад.

– Madre de Dios!

Асейл се доближи на сантиметри от лицето му.

– Точно така! Аз съм кошмар, сбъдващ се пред очите ти!

От стената висеше само една верига. Другата лежеше на купчинка на пода в заключената килия, а кръвта, изцапала брънките ѝ, говореше, че именно тя е оръжието, което Марисол бе използвала.

А сега отново щеше да бъде пусната в употреба.

Асейл се дематериализира между решетките и вдигна лепкавата верига с металически дъх на кръв.

О, Марисол, само ако можеше да не се бе налагало да бъдеш така храбра.

Когато Асейл се дематериализира вън от килията, Бенлоис вече не беше овладеният бизнесмен, свикнал да държи всички козове. За разлика от труповете и кръвта, и дори загубата на брат му и заплахата за собствения му живот – все неща, през които, повече или по-малко, бе успял да запази самообладание – истината за самоличността на Асейл се оказа повече, отколкото бе в състояние да понесе.

Скимтейки, плачейки, молейки се, той изгуби контрол над пикочния си мехур, урина шурна от сбръчкалия се пенис и оплиска циментовия под.

Асейл отиде да закачи веригата на мястото ѝ. За щастие, по стената нямаше пресни петна. Поне засега.

Вдигайки грубо пищящото, гърчещо се, опикано тяло на Бенлоис от пода, Асейл разкъса със зъби лентите изолирбанд около китките му и го прикова към стената като Христос на кръста, скъсявайки дължината на веригите, докато тялото му се обтегна.

След това свали раницата си и я разкопча. Експлозивите вът­ре бяха повече от достатъчни, за да вдигнат мястото във въздуха. Погледна към Бенлоис. Наркобаронът ридаеше неконтролируемо и тръскаше глава, сякаш се надяваше да се събуди.

– Напълно си буден – процеди Асейл. – Което няма да продължи дълго.

Обърна се към килията и си представи своята Марисол вът­ре – ужасена… и може би дори нещо по-страшно.

Сърцето задумка в гърдите му. Ако взривеше това място, Бенлоис щеше да се отърве – мъртъв, отишъл си завинаги… може би в ада, но тъй като няма как да си сигурен за задгробния живот, преди да си се озовал там, като че ли беше далеч по-разумно да заложиш на страдание в този живот.

Първоначалното му намерение бе да убие наркобарона, а след това да заложи експлозивите и да ги взриви от разстояние.

Ала това не бе достатъчно справедливо. Марисол беше страдала…

Мощно ръмжене отекна в гърдите му… сякаш самото му тяло недоволстваше при мисълта да бъде лишено от истинска разплата.

– Не – каза си той. – Така е по-добре.

Жалко, че само една част от него действително го вярваше.

Закопча раницата и я метна на гръб, след което се приближи до оковите и провери първото едната, а после и другата. Да, бяха здрави и стабилно закрепени. Същото важеше и за белезниците около китките на Бенлоис.

Асейл стисна брадичката му и го принуди да отметне глава.

Изсъска отново и като впи зъби в плътта до сънната артерия, отхапа голямо парче и го изплю на пода. Кръвта остави приятен вкус в устата му и кучешките зъби го засърбяха, жадни за още. Ала нямаше да го получат.

Ухапването беше просто символ на онова, към което инстинктът и обичаите на расата му тласкаха един мъж, защитаващ своята жена. И ако самият Бенлоис не си падаше по мъченията, той щеше да разкъса гърлото му със зъби.

От устата на плячката му се изсипа трескав порой от думи на чужд език и Асейл трябваше да положи усилие, за да го остави жив. В този случай жестокостта щеше да изисква самоконтрол… което обикновено не беше проблем.

Ала нищо, свързано с Марисол, не беше обикновено.

Асейл го зашлеви, за да го накара да млъкне, и като тикна показалец в лицето му, изръмжа:

– Тя не беше твоя, за да я вземеш. Чуваш ли ме? Не е твоя. Моя.

А после, преди да е изгубил контрол над гнева си, отиде до стълбите, оставяйки осветлението запалено, така че Бенлоис напълно да осъзнава къде се намира – в затвор, който сам бе построил, с никого другиго, освен трупа на един от своите бодигардове, за компания.

Докато вземаше стъпалата по две наведнъж, Асейл си даваше сметка, че някой би могъл да дойде и да освободи наркобарона, ала вероятността беше нищожна. Бенлоис беше пос­ловично потаен, а сега, когато Едуардо беше мъртъв, единствените, които щяха да забележат липсата му, бяха охраната и служителите му… а като се имаше предвид колко предпазливо ръководи своите операции, щеше да мине известно време, преди те да седнат да говорят и да осъзнаят, че никой от екипа не е имал какъвто и да било контакт с шефа им от известно време.

След това? Не беше сигурно дали някой изобщо щеше да тръгне да го търси. Хората от престъпния свят обикновено се разбягваха, когато се стигнеше до подобни усложнения – никой нямаше да рискува да бъде убит или арестуван от властите само за да спаси кожата на някой друг.

Бенлоис щеше да умре бавно. Сам.

А когато някой най-сетне откриеше телата? Тази година… следващата… след едно десетилетие?

С прикритието на Бенлоис щеше да е свършено.

Когато се качи на приземното ниво, Асейл го претърси внимателно. Намери още два телефона, които изключи и след като им извади батериите, ги пъхна в раницата си. Пистолетите и амунициите остави, а когато излезе, не забрави да провери дали вратата се бе заключила.

Беше.

Заобиколи малката четвъртита постройка и откри резервоар с нафта отзад. Намери нафтомера и установи, че само една четвърт е пълна. Като се имаше предвид колко студено бе толкова високо в планината, запасите вероятно щяха да свършат до ден-два.

Телата щяха да се съхраняват на доста студено. Което щеше да помогне за намаляване на миризмата… не че кой знае колко от нея щеше да излезе навън, с тези малки прозорци, които на всичкото отгоре бяха затворени.

Тъкмо се канеше да си тръгне, когато забеляза кола, паркирана малко встрани.

Приближи се, отметна камуфлажното покривало и опита една от вратите. Заключено.

Ако я взривеше, огненото кълбо щеше да привлече внимание, което беше нежелателно, така че върна брезента на мястото му.

Затвори очи, за да се приготви да се дематериализира, и отново видя своята Марисол да изскача през вратата. И докато тръпка разтърсваше тялото му, той се сля с нощния въздух и отпрати молекулите си на юг, към едно място за почивка край пътя на около двайсетина мили надолу по „Нортуей“.

Когато отново си възвърна очертанията, побърза да извади телефона си и набра номера на Ерик.

Едно позвъняване. Второ. Трето.

– Тя е добре – каза братовчед му вместо поздрав. – Хапна и пийна малко вода. И няма търпение да те види.

Асейл сякаш се сгърчи в собствената си кожа.

– Добра работа. Чакам ви където се уговорихме.

– Погрижи ли се за всички?

– Напълно. Има ли някой близо до вас?

– Нито пред нас, нито зад нас. И сме само на две мили от теб.

– Ще ви чакам тук.

Асейл затвори, но продължи да се взира в телефона. Първият му порив бе да я отведе у дома си, но тя щеше да се нуждае от медицинска помощ… а и щеше да иска да се изкъпе и облече, преди да се покаже пред баба си.

Следващото обаждане бе в собствената му къща и когато от другата страна му отговори женски глас със силен акцент, той трябваше да примига няколко пъти, за да прогони сълзите в очите си.

– Госпожо – каза дрезгаво. – Тя…

– Не е мъртва – простена старицата. – Meu Deus, кажи ми, че…

– Жива е. При мен е.

– Какво? Повтори, моля.

– Жива е. – Макар да не бе сигурен дали е и невредима. – Жива е и е под моите грижи.

Трескав порой от думи на майчиния език. И въпреки че Асейл не знаеше никоя от думите, не само ги разбираше, но и бе съгласен с тях.

Благодаря ти, Скрайб Върджин, помисли си, макар да не беше религиозен.

– Далеч сме от Колдуел – продължи той. – Може и да не стигнем, преди да е съмнало, в който случай ще се приберем у дома след залез-слънце.

– Да говоря с нея? Може ли?

– Разбира се, госпожо. – В далечината пред него фаровете на една кола изкачиха малка стръмнина на магистралата и се приближиха, намалявайки, когато минаха в отбивката. – Трябва ми само момент и ще ви я дам.

Джипът се насочи право към него и стоповете светнаха в червено, когато Ерик намали.

– Заповядайте, госпожо – каза Асейл и отвори задната врата.

Марисол беше увита в спалния чувал и лицето ѝ си бе възвърнало част от цвета… поне докато не вдигна очи към него и беглата руменина по бузите ѝ начаса се отцеди.

Асейл недоумяваше… докато Ерик не се обърна към него… и се сепна, а после описа кръгово движение около лицето си.

Мамка му. Трябва да имаше кръв около устата.

– Баба ти – избъбри той и подаде телефона на Марисол.

Което начаса отвлече вниманието ѝ – тя протегна ръка към него, сякаш за да поеме спасително въже.

Оставяйки я с телефона, Асейл затвори вратата и се отправи тичешком към обществената тоалетна зад тях. Намери мъжката, приближи се до редицата умивалници и погледна в плоския квадрат неръждаема стомана, който служеше за огледало.

– Мамка му.

Определено не беше това, което една жена би искала да види, особено след като малко преди това е била отвлечена. По устните и челюстта му наистина имаше кръв, а вампирските му зъби… крайчетата на вампирските му зъби се показваха.

Можеше само да се надява, че реакцията ѝ се дължеше на кръвта по лицето му.

Наведе се и опита да пусне чешмата и да сложи шепи под нея, ала кранчето бе от онези, които трябва да натискаш с една ръка, за да тече. Отне му прекалено дълго – пълнеше едната си шепа, поднасяше я към лицето си, отново и отново. А след това не откри нищо, с което да се подсуши.

Прокарвайки ръка по чертите си, той погледна преценяващо косата си – благодарение на скъпите продукти, които използваше, тя бе запазила някакво подобие на привлекателност…

Наистина ли се опитваше да подобри външния си вид в подобна ситуация? Ама че абсурд.

Докато се връщаше при джипа, знаеше, че когато неговата Марисол приключи с разговора, ще му се наложи да направи трето обаждане – неговата жена щеше да се нуждае от лекар.

Къде обаче да отиде? В Древната страна нямаше лечители на расата, на които той и братовчедите му да разчитат. За щастие, бяха успели да си създадат връзки с един-двама човешки лекари, които при нужда ги посещаваха извън работно време, без да задават въпроси.

В Новия свят обаче нямаше такива контакти.

Имаше едно-единствено място, където да позвъни, и можеше само да се надява, че предложеното решение ще го задоволи.

Марисол заслужаваше най-доброто. И той нямаше да се примири с нищо друго.