Кралят

18

Сола се събуди изведнъж и рязко вдигна глава от студения циментов под, на който лежеше, тялото ѝ беше неестествено изпънато. Обърна се по корем и мозъкът ѝ трескаво се зае да прецени къде се намира: килия с три солидни стени и една с решетки; без отопление, без прозорец, с вградено осветление високо над нея и тоалетна чиния от неръждаема стомана.

Доколкото можеше да види – никакви съкилийници, нито охрана.

След това бе ред да провери тялото си: главата ѝ се пръскаше от болка – както в тила, така и отпред, ала това бе нищо в сравнение със случващото се в бедрото ѝ. Копелето с тъмния родилен белег, закриващ половината му лице, я беше прострелял около петнайсет сантиметра над коляното… фактът, че бе в състояние да повдигне подбедрицата си от земята, говореше, че не е улучил костта, но болката си оставаше страхотна – изгарящо усещане, съчетано с туптене, от които ѝ се повдигаше.

Тишина.

В другия край на стаята от стената срещу нея висяха окови; халките за китките в края им бяха недвусмислено обещание за ужас.

Е, халките и петната между тях и по пода отдолу.

Не се виждаха охранителни камери. Но пък Бенлоис си беше потаен – може би използваше камерата на телефона си, за да запише своята версия на домашни видеоклипове.

Без никаква представа с колко време разполага, Сола се изправи…

– Мамка му.

Да стъпи на десния си крак, бе, като да вземе нагорещен ръжен и да го забие в раната си. А после да го завърти.

Нека опитаме да го избегнем, става ли?

Погледна към тоалетната, която се намираше на поне метър и половина оттам, и отново изруга. Този неин крак щеше да е ужасна тактическа спънка – трудно ѝ беше да върви, без да го влачи, а това щеше не само да я забави, но и да вдигне шум.

Мъчейки се да сведе шума до минимум, тя се добра до тоалетната и я използва, но не пусна водата, след което се върна там, където бе дошла на себе си. Не виждаше смисъл да опитва здравината на решетките, нито да проверява дали вратата е зак­лючена.

Бенлоис не беше от тези, които биха построили нещо некачествено или биха наели някой толкова глупав, че да забрави да заключи.

Единственият ѝ шанс бе да се опита да надвие пазача с пистолета, а как точно щеше да стане това в сегашното ѝ състояние, тя нямаше представа. Освен ако…

Легна на пода, заемайки съвсем същата поза, в която се бе събудила. Затвори очи и за миг вниманието ѝ бе погълнато от ударите на сърцето ѝ.

Силни. Направо оглушителни.

Особено когато помисли за баба си.

Господи, не можеше да свърши тук. И то по този начин – това не беше болест или катастрофа на магистралата. Това щеше да включва нарочно причинено страдание, а след това? Бенлоис бе точно типът извратено копеле, което би изпратило на близките ѝ парче от нея, за да го погребат.

Дори ако получателят нямаше нищо общо с цялата тази отвратителна история.

При мисълта как баба ѝ поставя само една ръка или крак в ковчега, устните на Сола потръпнаха.

Моля те, Господи, нека да преживея това. Заради вовó. Нека преживея това и ти обещавам, че ще скъсам с този живот. Ще я отведа оттук на някое безопасно място и никога, никога вече няма да извърша нищо нередно.

Някъде отдалече чу щракане като от отключване на врата, а после мърморене.

Заповядвайки си да диша равномерно, тя наблюдаваше през завесата на косата си, заслушана в приближаващите стъпки.

По стълбите слизаше мъжът с огромното родилно петно на лицето. Облечен в черни войнишки панталони и впит потник, той беше мрачен, космат и бесен.

– …проклет идиот, да вземе да ми умре. Ама поне му затвори шибаната уста веднъж за…

Сола притвори очи… и чу ново изщракване.

А после гласът се разнесе съвсем наблизо.

– Събуди се, кучко.

Груби ръце я сграбчиха за раменете и я обърнаха по гръб толкова рязко, че трябваше да повика на помощ целия си самоконтрол, за да не простене агонизиращо от болката в главата и крака.

– Кучко! Събуди се!

Зашлеви я през лицето и от вкуса на кръв Сола се досети, че ѝ бе сцепил устната… но то бледнееше пред болката в бедрото.

– Кучко! – Нов шамар, още по-силен. – Не си играй с мене!

Гърдите ѝ се повдигнаха, когато той сграбчи предницата на якето ѝ и го разкъса, при което главата ѝ остърга цимента и тя неволно простена.

– Точно така… ще те събудя, мамицата ти. – Той разгърна ризата ѝ и замълча за миг. – Бива си те.

Сутиенът ѝ се закопчаваше отпред – той го разкопча и Сола почувства леден въздух върху кожата си.

– О… да…

Тя стисна зъби, усетила как ръцете му я опипват, и с усилие заповяда на крайниците си да не помръднат, когато той посегна към колана на панталона ѝ. Също като със сигналната ракета, която беше намерила в багажника, и този път щеше да има един-единствен шанс и за целта вниманието му трябваше да е напълно отвлечено от нещо друго.

Дори и ако тя имаше чувството, че отново ще повърне.

Пазачът събу дънките и бельото ѝ с поредица резки подръпвания, при които голото ѝ дупе се удряше в студения грапав под.

– Дължиш ми го, кучко… сега трябва да му кажа, че уби онова малко лайно… какви, по дяволите, са тези ботуши!

Той трескаво издърпа връзките на ботушите ѝ и ги изу един по един. Докато беше зает с това, на Сола страшно ѝ се искаше да го изрита в лицето, но от този ъгъл ритникът нямаше да е достатъчно силен, за да го рани наистина, а ако опиташе да се съпротивлява твърде рано и изгубеше, той несъмнено щеше да я прикове към шибаната стена.

Ръката му се плъзна между бедрата ѝ и тя не можа да потис­не паниката на тялото си при това посегателство – независимо от заповедите на мозъка, бедрата ѝ стиснаха здраво китката му.

– Събуди ли се най-после? – процеди той. – Искаш го, нали?

Отпусни се – нареди си Сола. – Чакаш само едно и нищо друго.

Ръката му се отдръпна. А после звукът от свалянето на цип ѝ даде допълнителен стимул да остави краката си да се разтворят леко. Той трябваше да опита да се качи отгоре ѝ.

И я виж ти – наистина се опита.

Разтваряйки бедрата ѝ още по-широко, той се отпусна на длани и колене и започна да се намества.

Един-единствен шанс.

И Сола се възползва от него.

С внезапен прилив на енергия тя се изстреля нагоре и го сграбчи за топките така, сякаш възнамеряваше да го кастрира. Което си бе самата истина.

Без да обръща внимание на свирепата болка в бедрото и главата, тя завъртя ръка с цялата сила, която имаше. Пазачът изпищя пронизително, като кученце, паднало във фритюрник, и залитна настрани.

Това бе всичко, от което Сола се нуждаеше. Отхвърляйки го от себе си, тя скочи на крака, докато той се свиваше на кълбо, стиснал пениса и топките си в ръка.

Сола се огледа наоколо, търсейки…

Куцукайки по чорапи през стаята, тя откачи една от веригите, предназначени за нея, и се върна, дърпайки я след себе си.

Увила тежката верига около юмрука си, тя се приближи до мъжа и го възседна през раменете.

– Искаш едно хубаво чукане, а, задник такъв? Какво ще кажеш за това!

Сола вдигна ръка високо над главата и с всичка сила я стовари върху черепа му. Мъжът изрева и закри главата си с ръце.

Добре тогава. Лоботомията можеше да почака.

Вместо това Сола насочи вниманието си към мястото под ребрата, меката плът, която предпазваше бъбреците и далака му. Пак и пак, докато той не опита нова защитна поза. И ето че отново дойде ред на главата – този път още по-силно, докато не я обля пот, макар да беше, кажи-речи, гола, а температурата на въздуха беше около десетина градуса.

Отново.

И отново.

И отново.

Навсякъде, където откриеше незащитено местенце.

И колко странно – докато го пребиваше, силата ѝ беше безгранична; беше като обсебена, нараняванията ѝ бяха останали на заден план, отстъпили място на по-висша цел – собственото ѝ оцеляване.

Никога досега не бе убивала. Крала? Откакто бе навършила единайсет години. Лъгала, когато се налагаше? Аха. Прониквала на цял куп места, без да са я канили? Неведнъж.

Но смъртта винаги ѝ се бе струвала ниво, до което не искаше да стига. Както хероина за пушещия марихуана, смъртта бе последното стъпало и минеш ли веднъж тази граница... Е, тогава наистина ставаш престъпник.

Ала въпреки това няколко минути, часа или пък дни по-късно… тя стоеше над окървавена купчина, която само допреди малко беше човек.

Напълни дробовете си с въздух и отпусна ръка. Докато силата се отцеждаше от нея, хватката ѝ около веригата се охлаби – железните брънки се развиха от юмрука ѝ и се свлякоха на пода със съскащ звук.

– Размърдай се – прошепна тя, останала без дъх. – Трябва да се размърдаш.

Исусе… когато се молеше да оцелее, и през ум не ѝ бе минало, че Бог ще ѝ даде силата да наруши една от десетте му заповеди.

– Размърдай се, Сола. Трябва да се размърдаш.

Виеше ѝ се свят, повдигаше ѝ се, главата я болеше така, че зрението ѝ от време на време се замъгляваше, ала тя си заповяда да помисли.

Ботуши. Щеше да има нужда от ботуши – в снега те бяха по-важни от панталони. Затърси трескаво наоколо и вдигна първия, който намери… само за да го изпусне веднага.

Кръв. Цялата беше обляна в кръв, особено дясната ѝ ръка.

Избърса длани в разпокъсаното си яке и отново се зае за работа. Единият ботуш. После другият. Връзките – мокри, но с двоен възел.

Обратно при жертвата си.

Поспря за миг, за да попие кървавата гледка.

Господи, още много, много дълго щеше да го вижда всеки път щом затвори очи.

При положение че оцелееше.

Прекръсти се, след което коленичи до мъжа и опипа дрехите му. Пистолетът, който откри, бе направо дар от бога, също като айфона, който… мамка му, имаше парола. А и нямаше сигнал, макар че това може би щеше да се промени, когато излезе от мазето.

Всичко, от което се нуждаеше, бе функцията спешно повикване, след което можеше да изхвърли апарата.

Сола изскочи от килията и плъзна решетките зад гърба си. Беше доста сигурна, че копелето е мъртво, но цял куп филми на ужасите, да не говорим пък тези за Батман, я бяха научили, че става ли дума за лошите, никога не може да си прекалено предпазлив.

Бърз оглед наоколо. Още две килии като онази, в която я бяха затворили. И двете – празни. Това бе всичко.

Отвъд отвореното пространство имаше къс коридор, а после стълбище. Отне ѝ цяла вечност да се добере до него. Проклетият крак. Преди да поеме по стълбите, поспря и се заслуша. Отгоре не се чуваше шум от стъпки, но ясно се долавяше миризма на хамбургер.

По всяка вероятност – последното ядене на нейния похитител.

Сола тръгна нагоре, долепена до стената и вдигнала пистолета пред себе си, мъчейки се да сведе до минимум влаченето на десния си ботуш, макар че на два пъти трябваше да спре и да си поеме дъх.

На първия етаж имаше много запалени лампи и почти нищо друго: две походни легла в ъгъла, кухненско помещение с мръсни съдове в плиткия умивалник…

Някой лежеше на третото легло до банята.

Моля те, нека се окаже другият мъртъв тип, помисли си тя. И мамка му, що за нощ бе тази, че това беше първата ѝ мисъл?

Получи отговор на риторичния си въпрос, когато се приближи, за да погледне отблизо.

– О!

Затиснала устата си с ръка, Сола се извърна.

Тя ли бе направила това със сигналната ракета? Исусе… миризмата, която бе усетила, не беше никакъв хамбургер. А човешка плът, станала на въглен.

Трябваше да се съсредоточи.

Единствените прозорци бяха квадратни и малки, като онези, каквито обикновено имаше в мазетата, и освен това бяха прекалено високо, така че не можеше да надникне през тях. Имаше само три врати: тази, през която бе дошла от мазето; друга, която бе отворена и през нея се виждаше тоалетна чиния, и последната… която определено изглеждаше подсилена.

Имаше и лост за отваряне.

Не си даде труда да търси друго оръжие. Четирийсеткалибровият пистолет в ръката ѝ бе достатъчен, но за сметка на това отиде до кухненския плот, за да вземе резервния пълнител, който лежеше там…

Виж ти, изненада.

Ключове от кола бяха захвърлени небрежно до пълнителя и ако не се боеше за живота си, Сола сигурно би отделила минута-две, за да си поплаче като малко момиченце.

Е, да, но в каквато и кола да я бяха докарали, имаше проследяващо GPS устройство, също като телефона.

Ала в сравнение с опцията да се измъкне от тук пеша...

Щеше да се възползва от колата, без дори да се замисли.

Докуцука до вратата, макар че зрението ѝ непрекъснато се размазваше, натисна лоста…

И се блъсна в стоманения панел.

Нищо не помръдна.

Опита отново и отново и откри, че вратата е заключена отвън. По дяволите! Провери ключовете за колата, но не намери нищо друго. Никакъв…

Аха!

До вратата имаше неголям охранителен сензор.

Много ясно – действаше с пръстови отпечатъци – отвън и отвътре.

Сола погледна през рамо към тялото върху леглото и по-точно – към ръката, която висеше над пода.

– Мамка му.

Докато се връщаше при мъртвеца, прекрасно си даваше сметка, че изобщо няма да ѝ е лесно да го издърпа до вратата… особено пък с ранения си крак. Ала имаше ли друг избор?

Огледа се наоколо и…

В ъгъла, пред едно сковано надве-натри бюро имаше стол на колелца, като в истински офис. Имаше дори подплатени облегалки.

По-добре, отколкото да го влачи по пода, нали?

Всъщност – не. Да натъпче убития със сигнална ракета тип в стола, се оказа по-трудно, отколкото предполагаше… и то не заради трупното вкочаняване (защото той очевидно бе умрял малко след като му беше стопила физиономията). Не, проблем беше столът, който ѝ се изплъзваше всеки път когато успееше да приближи трупа до меката седалка.

Нямаше да го бъде. И между другото, вонята на изгорялата плът бе като настойчив глас, който крещеше на стомаха ѝ да изпразни съдържанието си.

Сола се откъсна от трупа, който сега висеше наполовина от леглото, и се запрепъва към банята, където напъните да повърне се оказаха страаааашно полезни: първо, в стомаха ѝ нямаше нищо, което да изкара навън, и второ, напъните изобщо не помогнаха за сътресението ѝ.

Обратно при убития, тя го улови под мишниците и се застопори със здравия си крак. Ботушите му издумкаха върху пода един по един, когато тя най-сетне го свали напълно от леглото и ето че вече го теглеше към вратата. За щастие, ръцете му бяха толкова дълги, че Сола можа да спре поне четири стъпки преди целта си.

Лакътят му дори се беше сгънал в правилната посока.

Палецът му отиде точно където ѝ трябваше и от червена светлината върху електронния четец запримигва в оранжево.

В мига, в който се измъкнеше от тук, щеше да скочи в шибаната кола, да натисне газта…

Червено.

Светлината върху четеца отново стана червена. Значи, отпечатъкът не действаше.

Сола изпусна ръката на убития и главата ѝ клюмна безсилно. Внезапно отмаляла, тя си пое дълбоко дъх, боейки се, че ще припадне.

Другият пазач беше заключен в килията в мазето… а тя едва бе успяла да изтегли този до проклетата врата. Как, по дяволите, щеше да довлече мъжа, когото беше убила, тук горе?

Другия мъж, когото беше убила, ако трябваше да сме точни.

Мамка му! Тя го беше заключила, нали? Ами ако и килията се отваряше с пръстови отпечатъци? Спокойно можеше да си умре от глад тук.

Освен ако Бенлоис не се появеше преди това.

Облегната на стената, тя подпря ръце на здравото си коляно и се опита да мисли, да мисли, да мисли…

Господ май беше взел молитвите ѝ съвсем буквално: с първото „Отче наш, помогни ми“ бе успяла да се измъкне от багажника. Второто „Мили Боже, нека да изляза от тук“ я бе извадило от килията, но не и от къщата.

С третата Сола се погрижи да бъде възможно най-точна.

Господи, обещавам ти да изоставя този живот, ако ми позволиш отново да видя лицето на баба.

Чакай, чакай, това можеше да се случи и ако тя е на прага на смъртта и нейната вовó я посетеше в болницата.

Мили Боже, ако само мога отново да я погледна в очите и да знам, че съм в безопасност у дома при нея… кълна се, че ще я отведа далеч оттук и никога вече няма да се излагам на опасност.

– Амин – каза Сола на глас, докато се изправяше с усилие.

Почерпвайки сили от самите дълбини на съществото си, тя успя да се добере обратно до стълбището и…

Спря. Обърна се към кухненския плот, където беше открила ключовете за колата и пълнителя с патрони. Впи очи в решение на проблема, което беше едновременно неизразимо отблъскващо и доказателство, че Господ я бе чул.

В края на тунела започваше да се вижда светлина.

Макар и доста отвратителна светлина.